То

То

 

 

То беше само една клетка. Една-единствена, но съдържаше цялата информация за Слънчевата система. Няколко екипа учени столетия наред бяха работили по създаването му. Всеки един от тях предварително знаеше, че залага живота си в този проект, защото условието беше, че ще го убият щом привърши задачата си. Последните щяха да бъдат умъртвени от собственото си творение. Така и стана. Сега То беше само. Знаеше всичко. Можеше всичко. Беше Властелинът на системата. Щеше да я командва. Ако се наложеше, можеше да прекрати съществуването й. Щеше да се бори да завладее и други системи. А може би и целия Космос. Защо не? Предстоеше му дълъг и сложен път на развитие. Всичко беше изчислено, предвидено, координирано… Е, почти всичко. Все пак съществуваше неприкосновеността на научната разработка. Навсякъде в пространството съществуваха учени, на които непрекъснато им идваха различни идеи, коя от коя по-налудничави. Някои от тях се реализираха, други не. Това е непредвидим процес. Никога не се знае какво ще се „роди” от научните екипи. Естествено повечето от продукцията им беше безполезна или несъвършена, но То беше подготвено, че един ден ще се срещне с Нещо, което ще се изправи срещу него. Беше само въпрос на време. Очакваше срещата. Тя щеше да се състои някъде. Не знаеше точно кога и къде, но знаеше, че резултатът от нея щеше да бъде елиминирането на единия от участниците. Не се тревожеше. Всяко същество, пък било то и най-съвършеното, има своя край. Щеше да победи по-добрият. Винаги така е ставало. Основната му задача беше да изпълни по-голяма част от програмата, преди това да се случи.

Най-напред създаде синхрон на вълните на всички живи същества. По този начин вече нямаше конфликтни ситуации. Това повиши продуктивността със сто процента. Появи се излишък, който отначало пласираха в другите системи, но скоро и те бяха презадоволени. Трябваше да се търсят нови светове. Космосът беше необятен и имаше все още неоткрити галактики. Тръгнаха да ги завладяват. Това костваше много средства и загуба на жив материал. Имаха достатъчно. Откриха петдесетина. Започнаха да изпращат там всичко, което им беше в повече или не отговаряше на техните стандарти. Те станаха нещо като кошчета за боклук. Спряха търсенето на нови галактики, докато „напълнят” тези. Не отне много време. Трябваше да продължат космическата си експанзия. Само разширяването даваше възможност за непрекъснато развитие на техническата база и умствения потенциал. Нали всичко е стока? Дори Животът. В геометрична прогресия растеше продължителността и качеството му. С лекота достигнаха съвършенството във всичко. Така приключи първият етап от програмата. Отне точно толкова време, колкото трябваше.

То започна втория със засилване честотата на трептенията на всяка една клетка. По този начин се увеличи скоростта до краен предел. Това катализира всички процеси. Количествените натрупвания доведоха до качествени изменения. Създаде се нова среда с обитателите й. Съвършено различна от предишната. И с различни потребности. Те включваха концентрирана консумация на енергия. Тя не извираше в територията им. Отново трябваше да бъде търсена навън в безкрайните космически нива. Завладяването им ставаше по-лесно, но и по-бързо биваха „изсмуквани”. Префинената жестокост властваше. Развитието вървеше със скоковидни темпове. Отново достигнаха върха и се наложи метаморфоза.

Този път То промени силата на сцепление на отделните клетки. Намали я до краен предел. Така се получи всеобщо разпадане, но не и отслабване. Малката, но много агресивна единица беше по-мобилна. Тя действаше по-бързо от светлината. Плуваше в космическата тъмнина и нападаше всичко по пътя си. Опоскваше го за миг и продължаваше напред. Имаше милиони загинали екземпляри, но на тяхното място се раждаха милиарди нови. Още по-съвършени. Те бяха непобедими. Бъдещето им принадлежеше. Те щяха да завладеят всичко и да го изконсумират веднага.

Тогава настъпи промяната. Появи се Съперникът на То. Негово копие. Покани го на среща на неутрална територия. То отиде сам. Знаеше, че и другият ще дойде самичък. Такива бяха правилата на Големите. Без свидетели при победа или загуба. Очакваше битка, а получи предложение за съюз. Отказа. Рано или късно единият от двамата щеше да убие другия, нищо че бяха съюзници. Съперникът знаеше предварително отговора. И той щеше да постъпи така. Еднакви бяха. В инструкцията му имаше такъв вариант. Оставаше да я изпълни. Уби То. Унищожи и всичко негово. Не беше малко. След това се обърна и към своите поданици. Те също бяха безброй. Трябваше да сложи край. Останал сам се самоунищожи.

Някъде в Космоса учени бяха започнали нов експеримент. Може би по-успешен от техните. Безкрайната спирала на развитието го изискваше.