Сянката отвъд червения камък

Сянката отвъд червения камък

 

 

Залата замълча като гробище. Прожекторите осветиха сцената на студиото. Публиката се втренчи в петте холограмни екранa, предаващи случващото се отпред, с нетърпение да стане свидетел на огрoмното събитие.

− Дами, господа и андроиди, позволете моя милост – водещият Илиан Байчев, да ви представи днешния невероятен гост в предаването ни „Наша е истината”, идващ право от недрата на „скритата лаборатория”, за да ни разкрие тайните й, покорителят на Червената планета и водач на първия български успешен космоизследователски проект – А–а–а–але–е–ен Карагьозо–о–о–ов! – извика той гръмогласно, като извиваше думите артистично.

На сцената в студиото се появи костюмиран мъж с червена вратовръзка на жълто–оранжеви точки, държащ един скафандър под дясната си мишница, за да подсилва присъствието си, докато лявата му ръка бе вдигната неподвижна във въздуха, сякаш не искаше много овации. Но публиката едва ли би го разбрала, тъй като лицето на Ален бе с алени страни и с една широка лъчезарна усмивка, разкриваща новоизбелените му зъби. След двуминутното пищене публиката затихна и Ален благодари, докато наместваше скафандъра на диванчето с пурпурнa копринена дамаска, и не спираше да се усмихва. Тогава, развълнуван, водещият, с подготвените за него въпроси, започна с най-клиширания:

− Ален, кажи ми, как се чувстваш? Тук, в тази обстановка пред камери, милиони хора? – намести се Байчев на фотьойла си, като държеше здраво холограмната плочка, която вече беше получила въпросите за госта. – България сега те гледа!

− Не е толкова стресиращо, колкото очаквах – изсмя се Ален, като зарази публиката, кръстоса крака и продължи. – Чувството е прекрасно, защото сега е моментът да покажем на Света величието на българския народ, което е безкрайно – както са го доказали нашите прадеди, така сега и ние ще продължим техния завет!

Последваха бурни аплодисменти след отговора.

− Много добре казано от твоя страна – погледна към холограмната почка и вдигна поглед към госта си. – Добре, значи имате духа на българския народ във вас. Прекрасно! Но какъв е бил точният план в това? Имам предвид експедиция „Майка Марсирия”– защо е била прикрита и след като вече ще приключва, съобщавате, че е успешна? Не трябваше ли да уведомите, преди да изтреляте „Патриот” на „Червения Ад” (както вие го наричате)?

− Тъй като през 2014 започнаха гражданските войни срещу правителството, никой нямаше да обърне внимание на космическите раздвижвания от наша страна. С екипа на Българска Космоанализираща Лаборатория взехме решение да започнем скрито строежите. По този начин избегнахме намесата на властите, както и предложения от други държави. Искахме да бъде чисто български проект – така и стана. А неведението, в което държахме България относно случващото се на Марс, бе заради несигурността дали ще пожънем успех. По този начин несполуката щеше да бъде само за нас, без да вкарваме света в излишни драми чрез медиите и жълтите вестници – спокойно избърса потта от челото си с кърпичката от сакото. – И относно „Майка Марсирия”– това е проект, а не експедиция. Фаза 2 се нарича Експедицията – отговори той важно, докато повдигна нагоре кестеняворусия си бретон.

Илиан Байчев го изгледа с леко присвити очи в партньорството на изкуствена усмивка, тъй като усещаше, че накърняват достойството му. Преглътна, погледна отново плочката и запита:

− А смятате ли, че ако бяхте уведомили българския народ, щяхте да получите средства, с които да ускорите процеса на работа? – загледа го в очите, сякаш искаше да пробуди притеснение у него и да получи малкото си отмъщение.

Карагьозов се усмихна и избегна погледа му, както и цялата му визия, тъй като му се стори неприятен за гледане с тези очила и шарени дрехи. Положи ръка на скафандъра до себе си и пое:

– Никакъв шанс, просто – абсолютно никакъв! Първо, защото проектът започна в трудни за България времена, и второ, ако знаеха, или щяха да го саботират, или да разпространят из другите страни, а това щеше да доведе чужди спонсори, които щяха да искат проценти. Не бихме допуснали да се възползват от работата ни – отговори той, като на последните си думи почука по скафандъра.

– А кой е спонсорът ви? Или са повече от един?

− Засега няма да коментирам, но мога да Ви уведомя, че българският труд е оценен от българин – добави пресилена усмивка без блясък в очите, сякаш не искаше дори да отговаря.

− А как ще коментирате, че в екипа Ви има чужденец? Казахте, че проектът искате да е изцяло български, но в това време в кръга Ви от хора има човек с не изцяло български произход!

Изказвайки го, Байчев премина към сериозен режим, сякаш започна да напада, вместо да интервюира. Типичен похват в журналистиката и воденето на предавания, от който не успя да се въздържи.

− Не исках да се изкажа дискриминативно, просто исках да запазя честта на българското. Дейвид Уайткрос е наш сънародник, тъй като във вените му тече бащината българска кръв, и също така е отличен инженер – наклони глава надясно, като си скръсти ръцете. –Той допринесе изключително много, за което всички от екипа сме му благодарни.

− Хмм… А сега, г–н Карагьозов, нека разгърнем друга тема – какво в действителност е „Патриот”? Казвате, че е миникораб с размерите на два ковчега, но каква е функцията му и защо няма човек на борда?

Интервюиращият смени физиономията си, като прибави лека усмивка и развълнуван поглед, сякаш майка му го питаше колко топки сладолед иска, а очилата му проблеснаха няколко пъти, докато той се местеше на фотьойла си с плахо вълнение.

– Ех, май най-сетне стигнахме до интересната част, а? – реторично се изказа интервюираният с детско изражение и подсмиване. – Ами, нашият „Патриот” представлява кораб – капсула, управлявана от четири зоодроидни котки, програмирани за търсене на органична материя. След като Америка създаде магнитните генератори на двата полюса на Марс преди четири години, образувайки поле, чрез което се зароди чувството за ориентация на Червената планета, ние изпратихме година по-късно двайсет и един марсохода X3000 на разузнаване. След шестмесечен престой те се завърнаха, а ние започнахме строежа на „Патриот”, чиито чертежи бяха отдавна готови и чиято функция бе пренасянето на откритото от марсоходите. Поради лиспата на каквато и да е инфромация относно откритието, сметнахме за удачно да изпратим неорганичен екип, за да не се застраши човешки живот в експедицията.

Аплауз за стратегията на екипа. Ален побутна брадичката си, сякаш търсеше наболо място, но тя беше гладка, и със сериозен поглед прониза водещия, като че ли очакваше той да падне от мястото си от този изчерпателен отговор. Но Байчев, без да изпада в неловко положение, зададе следващия въпрос:

− Казахте, че „Патриот” се прибира в България след ден. Така, като нямате информация за съдържанието му, можете ли да ни информирате поне за външния вид, предоставен в холовидео от зоодроидите? – погледна го умно, като кръстоса крака и наклони очилата си, за да го вижда със собственото си зрение, което плашещо се беше ококорило срещу трийсет и шест годишния зеленоок левент.

Ален по някаква причина не забеляза тази гледка пред себе си, тъй като въпросът малко го смути. Той си щипна носа, като присви леко очи, намести се наново в по-разкрачена поза и отговори:

− От това, което видяхме, стана ясно, че е огромен къс лед. Засега имаме теории, че в него може да съществуват микроорганизми, оживели или такива, които се развиват. Лично за мен ще бъде истинско приключение да видя това с очите си. Все пак е от друга планета, за бога! – Карагьозов се изсмя с въодушевление, което накара и човека пред него да направи същото.

− И тъй като времето ни притиска, ще те помолим да ни просветлиш по един не толкова сериозен въпрос, който изглежда мъчи хората откакто излязохте на бял свят – защо БеГеКаЛ? Искам да кажа, защо е това съкращение, което поражда у някои смях? Изляха се всякакви пародирани версии, свръзани с изпражнения и тем подобни? Не се ли обиждате от това? – запита го Илиан с лека насмешка, която трептеше силно в очите му.

− Ха–ха… не знам защо е породило толкова негативизъм. В смисъл, името е измислено лично от мен със скрит замисъл в съкращението му – Българска Космоанализираща Лаборатория. БеГеКаЛ, съдържа думата „кал”, символизираща онази кал, от която излизат великите неща, както България е правила много пъти. Искам името ни да представлява същата сила…

 

Малкият екран

− Същата сила? – каза очудена Огняна, докато гледаше холотелевизора. – Тате, Ален за ижвънжемните ли прикажва?

− Не, тате, за името на лабораторията… не слушаш ли? – изсмя се той. – И не Ален – г-н Карагьозов! Няма да се учиш така да му казваш, за да не се излагаме пред него! Само и единствено г-н Карагьозов! – поклати пръст.

− Жнам аз, просто ми ижлеже от ума… – леко сбръчка чело и направи кучешка физиономийка.

– Няма нищо, прощавам ти, Оги, само не го забравяй често – и я щипна по бузата. – Сега се приготви да те закарам на училище, за да не закъснееш. Трябва да си примерна!

– Добре, но искам като се прибера, да ми ражкажеш за ижвънжемното! – каза тя развълнувана и леко притеснена дали ще получи положителен отговор.

– Разбира се, татиното – ще ти разкажа за ижвънжемното– каза иронично с насмешка в изговора – ако има такова.

– Ще има, ще има, аз жная, че ще има!

Огняна се нацупи, скръсти ръце, като русото й бретонче се плъзна по челото й като жълта коприна. Баща й се наведе на нейното равнище и почака малко. Малката палавница го гледаше сърдито. Той започна да сочи с показалец бузата си и след едноминутно цупотене, накрая се предаде и го целуна за сдобряване.

 

Лабораторията

– Боже мой, няма ли най-сетне да се примириш с това нещо? Марс е бил баща на друг вид организми, различни от земните. Не разбираш ли – просто атмосферата се е разрушила и е допуснала измирането им. Тя е била зелена планета като нашата – с океани, морета, животни, растителност – разпалено убеждаваше д-р Вълков събеседничката си, която го гледаше и му се присмиваше с ехидност, докато преглеждаше някои чертежи в холокомпютъра си.

– Преславе, обожавам да ми се напъваш така – повдигна единия крайчец на устните си, което много добре пролича, тъй като те бяха покрити с плътно алено червило, сякаш бе убила току-що някое животно и беше изпила кръвта му, оставяйки перфеткни следи по устата й.

Тя се изправи и развърза кока си, като разпери медените си чупливи коси, които сякаш се развяха от някакъв повей на вятъра (странно, тъй като се намираха в затворено подземие) и влизаха в онези драматични моменти на някой филм, когато на забавен каданс се появява непозната красавица и леко примигва, докато вентилаторите играят с косите й.

– Не ми обяснявай доказаните във фантазиите си теории, защото нямам намерение да влизам в сериалите ти. Марс е развалина, пълна с вулкани, прах, сяра и дупки. Така че просто можеш да млъкнеш най-сетне! – контриpа тя, докато разкопчаваше бялата си манта и „надупваше“ устни.

– Жено, просто не ми продавай тези твои заключения, докато ми развяваш метлата си. Червеният не е изследван напълно, за да ме убедиш в песимизма си – каза Вълков, като полетя със самочувствие, изпъчвайки гърди.

– Как ми каза? Жено ли…? Знаеш ли каква „жено” ще ти дам? Некадърник! – Последва цветист израз от „малко” разюздания й двайсет и осем годишен речник.

И като си събу дясната обувка с висок ток, я хвърли по „противника” си.

– Хей, Ники по–нежно с бъдещия си съпруг! – провика се някой от съседното отделение.

– Круме, да си траеш там, че имам още една обувка! – отвърна тя разпалена.

В съседното отделение бяха двама от инженерите – Матеев и Уайткрос.

– Are they fighting again? That’s awful! Really, really awful ! –каза Уйаткрос с тъжно изражение, тъй като всеки път, щом ги чуеше, му ставаше неприятно, защото вътрешно предчувстваше, че се харесват, но го показваха по безобразен начин.

– Calm down my friend! They will marry soon – отговори Матеев с ирония, като породи лека усмивка върху лицето на Уайткрос, което по принцип бе нерадостно и тихо.

В този момент в лабораторията влезе Данаил, докато закопчаваше мантата си и пренастройваше киберчасовника на дясната китка. И без да погледне към войнствената двойка, измъмри:

– Ники, пак ли биеш мъжа си?

– Този не ми е мъж! По-добре да се хвана с чичото на Булдога, отколкото да поробя живота си с този – отговори тя с ярост.

– А, тоя ниският, с увисналите джуки и маймунски уши ли? То–о–очно твой тип! – застреля Вълков с любимото си оръжие – сарказма.

– Вижте, големи хора сте, не се излагайте! Карагьозов ще се върне след малко от интервюто и затова всички на работа! Хайде, хайде, хайде! Не съм пъдарин, я! – скара се току–що пристигналият Самуилов на всички, тъй като оттакък пък господата играеха робошах скришом.

– А–а–ъ…аз… такова… между другото, след 10 минути излизам в почивка – ще ходя на пазар, тъй като не съм си изпозвала отпуската тая година – каза с нисък тон Николета, като войнственият й пламък се превърна в тлеещ въглен.

– Опази боже! Пресвета Дево! Иисусе, дай разум на тази женска! – Вълков положи длан върху юмрук, погледна тавана, сякаш наистина се молеше, за да засили драматизма, докато съседното отделение се кискаше.

Николета изпсува няколко пъти и в своя защита каза, че има правото, тъй като цяла година работи здраво в изчисления, изследванията, комуникация с „Патриот” и още други подобни дейности. Данаил не спореше, но я предупреди утре да е на линия за пристигането. Тя кимна и започна да си сгъва мантата.

 

Училище

– Руми, сериожно ти прикажвам! Даже го даваха по телевижията. Татко е открил ижвънжемно.

– Оги, та ти още не си го видяла и вече сама си вярваш – поопипа си дългите кестеняви косички, сякаш беше казала нещо важно, и бе над нещата.

– Повярвай ми, така ще е. Аз лично ще те жаведа да го видиш. То е голямо, ледено, с крила и нокти. Такто ми покажа снимки, но само за малко, защото било секретно – убеждаваше горещо съученичката си, като вътрешно знаеше, че истината е далеч от нея.

Случайно няколко техни съученици ги дочуха, започна кикотене, сочене с пръст, придружено от думи като „луда”, „разлигавена”, „бебе” , „фантазьорка”, ”ижвънземна” и подобни. Огняна се натъжи и нейната приятелка, Румена, усети това, тъй като видя воднистите й сини очи, приличащи на два връха на водопади, които бяха на път да изхвърлят с бясна мощ струите си. Румена прегърна Огняна и й каза, сигурна в думите си: „Аз ти вярвам”, с което се усети силата на приятелството. Постъпката беше грешна спрямо истината, но все пак Румена не можеше да гледа как милото й приятелче страда. Звънецът изневиделица пръсна жужтенето си по коридорите и няколко учители се развикаха: „Хайде, по стаите!”. Щом се наместиха всички в киберстаята „4–ти „М” клас”, Оги поогледа небето през прозореца, без дори да зърне поздравяващата учителка, сякаш чакаше някакъв знак, с който да опровергае „нападателите” си. Но небето бе постелено с пухкава облачна завеса, през която слънчевата топка се бореше за надмощие. Сякаш пейзажът бе мъртъв. Есента предвещаваше голяма зима. Сега Оги само чакаше да свърши училище, за да се върне в убежището си.

 

Отделение 3

Обяд наближаваше и работещите решиха да отпочинат с малко храна и приказки. Вълков трудно скриваше вълнението си от пристигането на „Патриот” и не пропускаше да коментира, да гадае, да се вживява.

– Представете си само – нашата страна, малката България, откри жив организъм на мъртва от векове планета. Невероятно е само като си го помисля. Все още смятам, че в леда има някакъв вид микроорганизми, тъй като само там биха се зародили. Неуспоримо! – приказваше момъкът с влажни очи.

– Ей, Вълчо, недей така се вълнува предварително! Може евентуално да грешим. А дали направихме добре, че уведомихме пресата ден преди пристигането? Смисъл, ако наистина е грешка, няма ли да се изложим? Хора, нали от това се пазехме! – отвърна Матеев с видно притеснение и някакви мимики, докато хвърчаха трохи от устата му, и, очаквано, вената на челото му с формата на „S” изскокна при последните му думи.

– Ами ако са някакви хлебарки от Марс? Нали все се говори, че в края, когато всичко изчезне, само те ще останат. Може би е имало цивилизация там, също като нашата. И даже лично смятам, че са се развили до такава степен, че с фабриките и заводите са разрушили атмосферата си и така са загинали. Това е като урок за Земята. Все едно лицето на Марс ни показва какво не трябва да правим! – душата му беше се възпламенила до краен предел и на всяко ново изречение добавяше още по-висок глас със заформяне на повече течност в устата му, и още по-ококорени очи, които бяха на път да изскочат и да тръгнат да обикалят из Отделение 1. Сякаш гадаенето не беше гадаене, а все едно откриваше точната истината, която направо го потресаваше.

– Вижте, няма нужда от догадки, утре ще разберем. Вълнението е голямо, но няма нужда от излишно филмиране – отсече Самуилов. – Нека го оставим на съдбата, тя да реши какво ще ни докара до главите…

В този момент се чуха гръмотевични стъпки и някакви гласове. Вратата пиукна, както правеше, щом индетификацията е успешна, и се разтвори. Г-н Карагьозов прекрачи в помещението, където си бъбреше част от екипа му. Следваше го мутровиднен орангутан, който се грижеше всичко тежко да бъде пренасяно от него, за да показва стоманеното си биволско тяло и да натъртва колко е лесно да върши тая работа с коментари от рода: „Пфф… мислех да хвана пет от тея, но сигурно щях да ги счупя толкоз много, докато ги нося!” или, ако някой му накърнеше достойството с най-недоловим сарказъм, веднага парният му лакомотив изхвърляше буйни струи и почваше да работи още по-усърдно. Този човек горила наричаха Булдога и от време на време Хълк или Бизона. Все още не отгатваха как семейството му е толкова дребно и сухо, а той – виден титан.

– Привет, господа! Виждам, че си почивате сладко-сладко. Да ви донеса малко ракийца и мезе?! – реторично се изказа главнокомандващият, като се запъти към другото отделение.

Матеев безгласно каза със заканващо поклащане на главата „може, може” и безшумно удари юмрук в длан, докато Булдога го гледаше с усмивка до уши и му се радваше. Те сплетоха ръце за поздрав и се прегърнаха, като си потупаха гърбовете. Естествено само Булдога го потупа, и то здраво, тъй като Матеев не успя да захване херкулеското му тяло, и правеше някакви физиономии, с които изказваше болката.

– Тук сме в лаборатория, не в някоя мръсна селска кръчма. Хайде, размърдайте си големите бузи – наставнически изкряска Карагьозов.

Ален имаше навика да включва ирония, докато се караше на екипа, за да разграничи мястото, на което са, от това, за което си представяха повечето.

– Искам да извикате Карина и Камен, тъй като г-ца Албенова реши, че ден преди идването на тримесечното чакане на „Патриот” ще си понапазарува чипици и кюлоти. Никой няма да я гледа, докато меши химията си!

Вълков леко се понамръщи, щом чу това, тъй като той обичаше да я наблюдава, докато беше сигурен, че е в „зоната”. Когато е напълно обвзета от работа, устата й винаги е леко отворена и малкото разстояние между фронталните зъби се виждаше – той се наслаждаваше на гледката. Имаше навика, щом видеше Карагьозов, да спира с вълненията – сякаш този човек ги убиваше само с присъствие и караше лицето на Вълков да се отпуска – дори понякога стигаше до „бабешката” фаза, в която се набръчкваше всеки един мускул на главата му.

– Камен ще се отзове, но Калина – малко вероятно. Тая сутрин сестра й беше на път да роди в кибервлака и искаше да е с нея при раждането днес, тъй като на първия си племенник нали беше объркала името, защото чула грешно по телефона – отвърна смутено Самуилов.

– Абе, аз още мисля, че името му беше Петър, защото ми се наби в главата, докато тя подскачаше и го повтаряше. Никога не мога да се сетя за истинското му! – изсмя се Матеев, като бършеше носа си с белия ръкав на мантата и беше на път да си върже косата.

– Персиан! – пресече Вълков.

– Пресиан не беше уи? – отвърна Уайткрос с бавна интонация и диалект, тъй като още беше в процес на изучаване на нашия труден език.

– Аве, не е времето за подобни приказки – дрезгавината на гласа на Булдога разцепи въздуха, като заваля приятен дъжд от устата му.

Всички имаха навика да правят една физиономия, в която мръщят челото си, повдигат нос и горна устна, сякаш искат да кажат: „и-и-и, градушката започна” и дърпат главата си назад, сякаш се пазят да не се намокрят. Никой не му правеше забележка, защото не се знаеше как ще реагира, а Вълков винаги повтаряше, щом станеше въпрос: „Прекалено съм млад, за да умра, смачкан като червей!” Може би оттам произлиза и прякорът Булдога. Драго Манолов – истинското му име, естествено, си мисли, че е заради визията на кучето и че всички подкрепят теорията му.

Ален и Данаил отвориха Отделение 3. Работата им бе да подготвят разтврянето на тавана за кацането на „Патриот”. Започна се изваждането на приспособления, които щяха да бъдат нужни щом пренесат кораб-капсулата в Отделение 4 – специални маски в случай, че има някакъв ефект върху земния кислород, ръкавици с невъзможна промукаемост, за да не инфектира човешката кожа по някакъв начин, лазерни ножове, чукове и триони, носилки и естествено – включиха андроид-носачите, които щяха да извадят въпросното нещо. Вълков се занимаваше с едни стари чертежи относно двигателя на неизпробвания им космически кораб, заел специално за него място –Отделение 7.

 

Къщата

Последният звънец заехтя силно, като премесен с шума му се чуваше кресливият глас на учителката, с който нареждаше домашното докрай. Но Оги скокна пред всички и изфуча през вратата. Тичаше с всички възможни сили на едно десетгодишно дете. Мъничките й крака припкаха, сякаш някоя птичка пърхаше с крилца. Вълнението се засилваше с всяка крачка. Звездички проблеснаха в сините й очички и мигличките й се навлажниха, докато предните й редки зъби блестяха към света. Малкото й стомахче се бе свило на топка и тя ставаше все по-малка, докато тичаше из градските улици на новопостроения град Сандрик. Най-сетне се озова пред дома си. Побърза и отвори въшната портичка, побегна по пътечката, която се провираше между полянките с райграс, чимшири, есенни цветя и малки изкуствени езерца. Вятърът разнасяше падащите златно-кървави сълзи на дърветата, скърбящи за старостта си. Гледката беше успокояваща за един неутрален наблюдател, но за запътхяното детско сърце едва ли е направило голямо впечетление. Щом отвори вратата на къщата, извика силно:

– Татко, тате-е-е, тук съм! Прибрах се от учлище. Съжалявам, че бягах до тук, но исках да ми ражкажеш за… ух-ух… жа ижвънжемните!

Събу се тя с трудно дишане, и в гласчето й се усещаше, че радостта блика от устата й. Невинна картинка – само ако някой можеше да я види де!

– Т-а-а-те! – извика силно, за да огласи къщатата, но без отговор. – Тате…

С последното повикване щастието посивя – бе изказано тихо и тъжно, докато погледът сочеше земята. Тя в действителност не забеляза, че колата на г-н Самуилов не беше пред тях. Момичето не обърна внимание, тъй като силно вярваше в думите на баща си. Уви! Огняна сега стоеше в коридора, приклеканала на пода – по килима падаха частиците от разбитото й сърчице, докато повтаряше тихо „тате”.

 

***

Дневник на една десетгодишна

***

„Мило дневниче,

От няколко дни ти споделям вълнението си, защото татко ми говореше за откритието им на Марс. Разказах ти с много подробности, защото исках дори ти да усетиш какво е чувството. Но днес ще ти разкажа накратко, тъй като не се чувствам добре. Сутринта татко ми обеща, че като се върна от училище, ще бъде вкъщи, за да ми разкаже истински, подробно. Цял ден бях много щастлива, защото аз отдавна си мечтаех да ги видя. Знаеш, че съм ти споделяла за срещите ми с тях, щом затворя очи. Но когато се прибрах, той не беше у дома, и аз наистина много се натъжих. Аз вярвам, че са там, при звездите. Благодаря ти, че ме изслуша. Обичам те.

21:23 часа

21 септември 2043 година”

 

Огняна цял ден таеше скрити надежди, но щом полумесецът изгря, тя легна на широката стъклена тераса, свързана към стаята й на втория етаж, да наблюдава малките светулки около сърпа. Вярваше истински, че в тях има сила. Помоли им се искрено със замъглени очи, които ги отразяваха ясно, като за последно. Тишината крещеше. Реши просто да полегне, тъй като баща й дори не се обади. Момичето беше съкрушено. Сякаш бяха й изтръгнали мечтите. Положи главица на постеленото одеяло и от фантастичния си свят, където виждаше своите чуждоземни приятели, премина в света на сънищатата. Небето отвори очи, пророни кървава сълза от съжаление и се спусна по тъмното лице на нощта.

 

„Патриот”

– Говорещ Z-дроид N4 уведомява Ваша милост, че кораб-капсулата с първо име „Патриот”, изпратен преди 84 дневни цикъла, на 30 юни в 00:21 часа, от Българска Космоанализираща Лаборатория по проект „Майка Марсирия”– изпълняване на Фаза 2 – ще осъществи кацане на планетата Земя в 01:13 часа в посоченото от програмастите Отделение 3. Отново потвърждавам – експедицията е успешна! – прогровори през холокомуникатурите една от зоодроидните котки.

Новодошлият г-н Гавраилов изпусна това събитие, породило мазна усмивка у някои от екипа, тъй като закъсня с около девет часа от обаждането на Самуилов, поради забавянето в болницата при Карина и сестра й, заради усложнения в раждането.

Остават около 4 часа до пристигането. Абсолютно всичко бе в изправност и започаха да спорят дали вече е навлязъл в земната атмосфера. Двайсет и пет годишната Вълкова душа по някаква причина се разприказва отново, дори в присъствието на шефа му. Сякаш това, което идваше отгоре, бе надделяло над омразната физиономия на Карагьозов.

Щом останаха около 40 минути, в БеГеКаЛ влязоха Николета, Мишел и Елиза. Сложиха екипировката си за около 10 минути и включиха режим „дърти клюкарки”. Странното беше, че Ники не се дракаше с Преслав, защото тя го познаваше кога е обзет истински, и го остави да си се наслаждава. Но той пък, от своя страна, си помисли, че не му обръща внимание заради женската компания. Преслав лично смяташе, че Ники се променя, щом е с тях. Мишел и Елиза бяха хирурзи и биолози. На тях щеше да се пада честта да надникнат по-отблизо в подаръка от космоса.

Часът вече бе 01:34 , а следи от „Патриот” нямаше. Матеев не пропусна да изпсува за техния късмет. Булдога след него като пале направи същото, като се изхрачи мазно – да покаже негодуванието си, все едно наплюваше несполуката. Карагьозов и Самуилов стояха настрана и шушнеха. Уайткрос, отчаян отдавна, започна да играе на холофона си настрана. Момичешката групичка беше се излегнала по левитиращите маси, кикотеше се и се смееше звучно. Ако някой непривикнал ги зърнеше, щеше да ги оприличи на кокошарник, защото в действителност хвърляха някакви боклуци, сякаш се рееха перата на току-що изпонакълвали се по птичите си мозъци кокошки. Изведнъж Вълков писна, тъй като той бе единствният, останал на поста си. Всички скокнаха. „Патриот” идваше, но ранен. Единият му двигател бе лумнал в пламъци, тъй като сигурно е бил по-слаб и се е поддал на озоновия слой, който го е подпалил. Всички заскачаха енергично, като оси на мед.

 

На живо

– Добър вечер, уважаеми зрители! Аз съм Марти Терзиев. Предавам на живо случващото се отвън при БеГеКал в кибердолината на Рила, близо до Сандрик. Може да видите заснетите ни кадри от приземилия се „Патриот”, който, изглежда, имаше неизправности, тъй като закъсня с около 40 минути и сякаш, щом кацна, доведе със себе си силни ветрове, в които трудно може да се фокусира. Вярвам, че сме първата телевизия, заснела събитието, и, за да утолим жаждата ви за това какво се случва вътре, ще помолим учтиво да ни въведат в подземието, за да ни запознаят с какво си имаме работа. Емоциите са бурни, както и вятърът, и смятаме вече, че след един час усамотеност там, ще ни позволят да надникнем.

Запътхян и с приповдигнат тон смелият журналист продължи към входа на БеГеКаЛ и поиска холовръзка с вътрешността. Ален Карагьозов се отзова на линия:

– Ще ви помоля учтиво да изчакате още около 20 минути, тъй като трябва да извадим специлани костюми и за вас, а и хирузите ми да имат още малко спокойствие! – отговори той превъзбудено, като накрая пусна лъчезарна усмивка.

След 26-минутно стоене на вятъра най-сетне екипът на КозмоТВ беше въведен в лабораторията. Журналистът се смая, щом пред него се откри огромен аквариум, вътре с голям къс лед, който се топеше по странен начин – отделяха се някакви черно–кафяви примеси, които замъгляваха съдържанието.

– Значи, вече имате доказателство за живот на Червената планета? – попита смаян Марти, един от хирурзите.

– Добър вечер и на Вас! Аз съм Мишел Димова, а това е моят партньор в изследването – Елиза Емануилова. Искам да кажа, че това беше един от най–странните часове в живота ми, изпълнен с голямо напрежение. „Патриот” ни донесе нещо невиждано досега, дори в неизправност и с пукнат предпазител. Ледът в него изглежда не е като земния, тъй като, щом отворихме капсулата, той започна наистина да се топи, но по различен начин. Виждахме в действителност, че горният слой стана воднист, но напредък като цяло нямаше. Сякаш вътрешността е напълно замръзнала. Рязахме от краищата, но и късовете не се стапяха. Избегнахме чупенето, тъй като имаше риск да нараним съдържанието – отговори спокойно г-ца Димова, като предаде думата на партньорката си.

– Поради фатка, че скенерите отказваха да функционират около леда, процедирахме по друг начин. Както сами се убедихте, нашата вода започна процеса на топене. Можем да наблюдаваме структурата на марсианския лед – това не е само вода – в нея има други вещества, които са непознати за анализаторите ни. Вероятно ще ги изследваме в по-късен етап от време, тъй като за момента сме поели ангажимента да изучим нашето марскианско „чедо”. Мисля, че ледът напълно се стопи. Нека надникнем!

– О, боже мой, зрителите стават свидетели на нещо уникално по рода си – теориите за извънземните се опровергаха най-сетне. Погледнете само хуманоидния пришълец! Има характерни за човека крайници. Тялото, лицето са набръчкани и няма видни генитали. Обяснете ми, какво според вас е това?

– Засега е невъзможно да отговорим на въпроса Ви, но с течение на времето ще се изясни. Сегашните ни лични наблюдения са тези странни деформации около корема и лявото рамо – отговори г-жа Емануилова, като посочваше по аквариума местата. – Те ще имат честта да бъдат първо разгадани.

 

Утрото

Малката Оги се пробуди от пекналото слънце, което бе нетипично за есента. Сякаш я галеше грижовно. Тя реши да се свърже с майка си, която ги бе напуснала заради прекалената заетост на Данаил. Двете имаха връзка почти всеки ден. А и все пак бе събота – момичето трябваше да прави нещо.

– Мамо – усмихна се Оги, – виж, виж, тука има много слънце – и насочи холофона към небето.

– Значи, вече имам две слънчица! – засмя се майката и изпрати целувка. – Как си, миличка? Всичко наред ли е?

– Ами да… обаче вчера тате не се прибра, а беше ми обещал! – каза тихо, с натъжена физиономия.

– Типично, миличка. Не се отчайвай! Погледни ме в очите! Може да не съм точно сега с теб, но при нужда винаги ще се отзова! – каза сериозно майка й, за да възвърне силите на малката си подражателка.

– Добре, мамо! Искам само да си дойдеш поне жа един ден, жащото ми липсваш наистина много.

– Майче, имам много работа тук, и не го приемай като оправдание – всичко е заради теб. Парички, играчки – всичко за теб правя, миличка! Желая силно да те видя, но ме притиска положението!

– Аз ще броя, мами, ще броя дните и ще се радвам, че всеки ижминал ден ме доближава до теб! Обичам те много! – Оги целуна холофона, същото направи и майка й.

Детето реши да слезе в градината да набере от изпадалите листа на дърветата, за да ги покаже на майка си. То избра старателно най-колоритните, най-големите, най-чистите. След като приключиха разговора, Оги потърси още листа от залепналите по повърхността на декоративните езерцата, за да ги накара да бляскат като истинско злато на това слънце. Момиченцето бе опиянено от природата, тананикаше си и мислеше единствено за листата. В този момент зърна нещо – във водата грееше камъче с небесносини оттенъци. Оприличи го на кристал и го пое с малките си ръчички. Вече й се изясни, че е лед, но за нея беше малко странен, тъй като в него имаше нещо чернеещо се. Щом се качи, реши да го разгледа по-отблизо с лупа. В кристалния къс имаше странни малки черни точки, разпръснати навсякъде из него, като в центъра бяха по-концентрирани. Все още не отгатваше какво е, но й харесваше и реши да не го излага на слънце, да не изчезне случайно.

 

Операция

– Миша, какво виждаш още? – запита Вълков.

Тя се пулеше с огромните си скенерни очила във вече изваденото от аквариума извънземно тяло, поставено за оглед в хоризонтално положение.

– Кожата е много странна. Не мога да определя дали е влечугоподобна, обаче сякаш пък под нея се зараждат някакви пера. А и на луминисцентна светлина плътта се свива…

– Значи деформациите са от процес на разлагане, така ли? – попита Ален с навъсени вежди, тъй като не беше на „ти” с тази сфера и само копнееше за не толкова завъртян отговор – духът му беше в инженерството и физиката.

– Ми, не точно. В смисъл, има вероятност да е замръзнало от климата…. Но странното е, че е частично – искам да кажа за гниещия процес – в точно определени зони е – отговори тя със странно жестикулиране над тялото и натъртваше на някои от думите си. – Погледнете стомаха, лявото рамо и ходилата. Теорията ми е, че каквото и да е било това, е било убито преди да се вледени. – Мишел обърна към публиката от двама сериозните си маслинени очи, които леко трепкаха и бяха като диаманти на фона на черния кок и леко мургавия тен. После извърна поглед надолу и продължи разузнаването си.

Дейвид извика шефа си в Отделение 4.

 

Камъкът

Щом Самуилов се прибра след тежка нощ, зърна момиченцето си в стаята му да спи спокойно. Той изведнъж се сепна и стисна силно очи, тъй като чак сега се сети за обещанието – знаеше колко тежко преживява неспазеното. Започна да се подготвя психически за упреците и реването. Само въздъхна тежко и затвори безшумно автоматичната врата, като положи ръка на индетификационния скрийн. Влезе в банята за един дългоочакван след работа студен душ, който обожаваше, независимо от сезона. Вълков винаги му е казвал шеговито, че е някакъв вид закаляване. Щом приключи, облече белия халат на лилаво-сини ивици, изсуши косата си и се влгеда в огледалото. Опипваше четиридесет и шест годишната си плът, която вече се набръчкваше, а косите му изсребряваха. Но той не се уплаши, защото наболата брада му придаваше онзи свеж вид на преуспял човек и даваше доза младост. Може би това, което го притесняваше най-много, бе цветът на очите му – посивяващи, вече с по-малко пигменти и красиво изрисувани морски пейзажи в тях. Тези картини вече бяха повлияни от времето и нямаше как да се възстановят. Тези очи му напомняха за светлите му младини, в които получаваше безброй комплименти и омайваше девойките. Сега тези очи просто гаснеха. Приготви се за бръснене, като пусна успокоителна музика, за да избистри ума си. Тялото му се откъсна от напрежението напоследък. Изражението му беше спокойно. Писък проряза хармонията. Стресна се и лицето му изтръпна. Усети как след иглите последва огън по бузите и челото му – това бе Оги. Недообръснат скочи, като звяр, чието малко е в опасност. Той се затича с нечовешка скорост и щом отвори детската стая, видя нещо… нещо потресаващо, изрисувано с мрак и тъмнина. Огняна получаваше гърч на леглото с крясък, идващ от някой друг свят, цепещ въздуха като демоничен смях – сякаш злото ликуваше с тези приятни за него звуци. Чуваха се някакви неизвестни думи от устата й, от която се разтече пяна, а очите й, леко отворените, бяха преобърнати. Главата се тресеше, като че ли бе обладана. Данаил започна да крещи и да се опитва да спре побеснялото в транс тяло. Сърцето му спря за минутите, в които дъщеря му беше в лудостта. Но той не се усещаше. Сякаш се бе слял с нея и преживяваше болката й. За миг всичко утихна. Самуилов пое вече дъх, който беше толкова дълбок, че очите му се ококориха до неузнаваемост. Дъщеря му просто спря движение, безжизнена като труп. Баща й се втурна да я целува и да бърше пяната от устата й. Притисна силно малкото й телце към своето. Сърцето на звяра кървеше заедно с това на малкото му. Щом медицинска помощ пристигна, установи, че Огняна е изпаднала в кома. Причината бе неясна. Данаиловата душа се разкъсваше от разкаяние. Започна да се обвинява, че не е спазил обещанието си и това е причината за нейното състояние, че не заслужава любовта на тази малка птичка, ранена от неспособността му да бъде родител. Той стоя часове в болничната й стаята с надеждата да чуе медения й глас още веднъж. В този момент холофонът звънна. Включи опцията „телефонен разговор”, защото не искаше да го виждат така.

– Моля, г-н Карагьзов? – отговори той с подсмърчане.

– Дани, разбрах за дъщеря ти. Искрено съжалявам и знам, че това не е моментът, но исках да ти кажа, че Уайткрос свали информация от зоодроидите. „Червеният Ад” е баща на още пришълци, замръзнали под този, който открихме. Знам, че искаш да си до дъщеря си в този труден момент, но само ме изслушай! Получих вече сигурно над 100 обаждания от чужди компании спонсори, които искат или да откупят откритието ни, или да подпомогнат изучаването му на по-високо ниво. Има един начин, чрез който ще направим и двете. Помисли – онези, които стоят в недрата на Марс, чакат да ги изкопаем, и щом продадем половината, ще имаме достатъчно пари да купим професионална техника, както и да наемем специалисти! – каза с убедителен и развълнуван тон на своя приятел и съдружник в работата.

Данаил се поколеба от всичко, защото за пръв път плановете на Ален му звучаха някак странни. Сякаш усети тази негова лакомия, но тогава Карагьозов допълни след минутно мълчание нещо, което промени мнението му и го накара да тръгне, като предварително се обади на Магда Борисова – бившата си жена, да й съобщи новината относно дъщеря им. След упреците и виковете на Магда, той каза нещо, което тя отдавна копнееше да чуе: „Вземи я със себе си. Нека е при теб!”. Тъй като Магда бе заета с неотложни ангажименти, възложи задачата на своя шофьор Наско Божинов, който да осъществи пренасянето на момичето до Италия.

 

Подготовка

Българската Космоанализираща Лаборатория се изпълни с всичките си членове – нещо, което не се е случвало от години, тъй като на всеки му изникват ангажименти. Сега бе различно – семейството се събра. Булдога ревна зверски химна на единството. Анна-Мария Събева и двамата й близнаци братовчеди – Елин и Симеон Славенови, се бяха завърнали от Велика Киберия (бивша Великобритания), където работили в Бритиш Спейс Ъкадеми. Странното е, че тримата си приличат по начин, по който можеш да си помислиш, че една майка ги е раждала – споделят кафените очи и месести устни, както и редките светлокафяви коси, винаги играещи, дори и с най-малкия полъх на вятъра. „Страшното трио” ги нарича Вълков, тъй като с тях никога не е скучно. Винаги има повод за шега.

– Май ще разклатим задницата на нашата ламаринена девойка? Ха-ха! – обади се Елин, като очакваше продължение от брат си.

– Не само ще разклатим, а и вече няма да е девойка! Първият й полет… в открития космос! – двойникът пое уж сериозно, едва сдържащ се да не се изсмее.

Матеев не пропусна да критикува скришом с Булдога. Само провря пръсти в кестенявия си, леко накъдрен бретон, за да го пооправи, защото му влизаше в очи, нос, уста, и, с една навъсена лицева аномалия, се изказа с лек привкус на селянщина:

– Тез’ пък и те! Все някаква глупост да изръсят! Просто не пропускат. Един път сериозни не можеш да ги хванеш. Само с простотии се занимават. А с тоя хумор – иди ги разбери!

Булдога просто стоеше облегнат на стената със скръстени ръце и крака, кимаше с глава и добавяше тук-там някое „аха-аха”, „точно така”, „да, е, много са зле”, тъй като той не блестеше с изящен ум като повечето там. Друго освен тези примитивни звуци и миниизказвания, главата му не бе способна да произведе. Самият му поглед издаваше интелектуалното му ниво – винаги зареян, радващ се на мухи и хлебарки, които мачка с ръце, щом види. Бръснатата му глава бе леко набола и с този си лик приличаше на чистокръвен затворник – само липсваха татуировките, които Матеев така и не успя да го убеди да си направи.

Инженерният екип работеше усилено над десния двигател на кораба. Те сметнаха, че е удачно да отидат, да стъпят на „Червеният Ад” със собственото си същество, тъй като откритото първоначално не представлявало заплаха, каквато те очаквали. Умрелите замръзнали пришълци щяха да изпълнят борда на неизпробвания им кораб, който е в строеж, откакто са започнали работата си по проект „Майка Марсирия”. „Страшното трио” обясняваше на Миша относно космонавството, тъй като тя щеше да е летящият хирург от отбора им, а не бе запозната никак с тази сфера. Вълков и Ники най-сетне работеха един до друг, без да се карат, създаваха корабното гориво, като смесваха различни вещества в огромни варели. Дори се шегуваха по-меко, от което се подразбра, че най-сетне се заражда нещо истинско. Това разбра първа Карина, тъй като тя беше третата в отбора на химиците. Тя само се усмихваше мазно и подаваше знаци на мъжа си с глава, че се получава най-сетне, но те не я забелязаха.

Наближаваше краят на деня. Вечерта преди полунощ беше излитането.

 

Сънят

Клепачите запърхаха, последвани от една тягостна въздишка. Оги се пробуждаше. Огледа се и първоначално не разбра къде се намира. Разтърка очи и видя на дясната си ръка черно петно. Просветна бързо в ума й, че в тази си длан държеше кристалчето, преди да заспи. Видя чанта с багаж близо до краката си на леглото, разпозна вещите си. Вътре бяха нейният дневник и дрехи. Тя не продума нищо на медицинските комуникатори, защото искаше просто да извади своя „приятел”, тъй като щеше да му споделя. Плочката се озова в ръцете й.

 

***

Двневник на една десетгодишна

***

 

„Мило дневниче,

Отново съм аз. Събудих се от един удивителен сън, който бързам да ти споделя. Бях на една прекрасна планета с много и странна зеленина, и невиждани животинки. Имаше нещо като замък, но не пясъчен или от тези, средновековните – беше много чудновато направен, червеникав такъв. А там – няма да повярваш какво имаше – извънземни. Да! Бяха много. Един говореше български и много се зарадвах. Сприятелихме се и той ми разказа за техния свят, но не помня подробности. Обаче това не е лошата новина – там имаше зли извънземни. Те искаха да убият приятеля ми, защото той не одобряваше плановете на върховните извънземни – да закопаят вледенени телата си в планетата и щом живо същество ги открие след време, те да се пробудят и да властват над всичко, защото техният свят бил пред разрушение, заради разрасналия се живот. Появата на бедствия била неизбежна. Така щели да се спасят – чрез студен сън в земята. А моят приятел бе готов да умре, защото смяташе, че така е било писано на света им. Но те го заловиха и той ми каза да бягам да Ги спася. Не разбрах какво да спасявам, защото се събудих. Докато бях там, дори не усещах, че сънувам – беше неописуемо реално.

23:04 часа

22 септември 2043 година”

 

След като привърши с изповедта, Оги забеляза някакво холосъобщение. Кликна на него и излезе ликът на баща й. А той й каза следното: „Оги, татиното, много съжалявам за това, че не спазих обещанието си, бях погълнат от работата. Ти наистина бе права, милата ми – открихме истинско извънземно– пришълеца в ледения къс, който взехме от Марс и разтопихме – ето, виж (показва снимка от холофона си)…”

Оги погледна снимката и се вцепени – това бе създанието от съня й.

„… прости ми, че не ти повярвах. Сега аз ще изпълня мечтата ти. Ще ти донеса камък от Марс и ще изпиша името ти върху него. Отиваме там с екипа да изровим останалите пришълци от поземния лед. Смятаме ги за безобидни, тъй като откритият от нас беше мъртъв. Миличка, татко ще донесе мечтата ти от там. Обичам те с цялото си същество! Прости ми за всичко!”

„Желязната девица”

Огняна скокна от леглото, облече се и незабелязано побегна към БеГеКаЛ. „Татко, недей, прощавам ти!” Навърза всичко в главата си. Сънят е истина. Тя си спомни обясненията на чуждоземеца за леда. Престоят му векове наред в него ги свързал до такава степен, че при допир от външен организъм започва процес на стапяне, като всички спомени и мисли се разкриват. А комата била всъщност преход към съзнанието на мъртвия пришълец.

От БеГеКаЛ щяха да отидат на Червената планета и да пренесат пришълците тук – всички останали, всички живи, които предварително сложили мъртъв над тях като примамка. Тя звънеше на баща си, но нямаше обхват заради огромното енергийно натоварване в лабораторията.

Щом стигна до долината, се затича с викове „Татко не, не, недейте!” Тогава видя как изгрява злото. „Желязната девица” се издигаше и турбините, същества на сенките, зверове, пускащи лилаво-син пламък, от вертикално положение се обърнаха в хоризонтално, а вятърът, който създаваха, сякаш от демонични криле, блъскаше малкото момиче с жестокост и накрая го повали. Стоманеният хищник бе погълнал баща й Ален, Миша, Николета, Булдога, „Страшното трио” и Камен. В този момент Ники извика:

– Бу-у-улдо-о-о-г, устата ти мирише на обора на село и когато говориш, хвърляш баластра, от която трябва да разпъвам чадъра, за да не се опръскам! Уоооу, уеа! – изписка тя силно, докато косите й хвърчаха навсякъде от огромната вибрация. Вътре едва се чуваше нещо от двигателите и тя се възползва от момента – сякаш беше тийнейджърка отново.

Огняна крещеше силно и в този момент майчиният шофьор, който, изглежда, беше проследил таксито й до кибердолината, я захвана в здравата си хватка, като я придърпа. „Желязната девица” направи едно грациозно завъртане и се издигна с голяма скорост… Малката страдалница спря шаването и затаи дъх. Дробовете не усещаха сърдечната помпичка. Горещи сълзи се стекоха по безизразното й лице, докато кичури коса се слепяха по влажните й бузи. Нямаше да й повярват никога, тъй като всичко беше истинска лудост. Божинов грабна неподвижното телце и го вкара в колата. Тя отиваше при майка си – дългоочакваната среща беше на път да се сбъдне. А баща й – той отиваше към…