Сънища

Сънища

Студеният дъжд беше стигнал до костите ми. Всичко ме болеше и едва крачех към порутената барака, която от месеци беше мой дом. Усетих няколко парещи капки върху изнемощялото си тяло и това беше последното, което помнех.

Отворих с голяма трудност очите си и изпаднах в паника. Бях в някаква стая с голи стени. Всичко около мен беше синьо. Лежах на нещо като легло – студени железа, извити като спирала, тръгваха от земята и завършваха с леко вдлъбната ламарина, върху която се намирах аз. Бях на около пет метра над земята, а долу виждах натрупани железа – отново сини. Не разбирах какво се случва. Не знаех как съм се озовала на това страшно място. Погледнах се и се уплаших още повече – нямаше ги скъсаните ми мокри дрехи – бях облечена в красива синя рокля. Какво ставаше с мен? Сънувах ли?

Унесена в мислите си, не забелязах, че вратата се беше отворила и странно синьо същество стоеше близо до така нареченото легло. Забелязах го, едва когато проговори:

― Как сте, госпожице Димитрова? – гласът му беше човешки.

От къде знаеше името ми?

― Какво си ти? Къде съм? Искам да си отида от тук! – почти проплаках.

― Успокойте се! Ще ви обясня всичко.

― Къде съм? – вече изпадах в паника.

― Вие сте в паралелен свят ― Синият свят. Елате с мен, ще ви покажа.

Точно се чудех как да сляза от подобието на легло, когато, без да разбера как, се озовах на земята точно до непознатото същество. Беше високо около метър и половина, по всичко приличаше на човек, като изключим главата му. Тя беше квадратна, доста по-голяма от останалите части на тялото му. На мястото на носа имаше лека вдлъбнатина. Цялото му тяло беше сякаш от вода, която обаче стоеше изправена. Разтривах очите си, щипех се, дори си ударих шамар с надеждата да се събудя от този кошмар.

Синьото същество отвори вратата и видях огромно поле с подобия на хора и животни. Всички бяха като първия ми познайник в този чудноват свят – сини, сякаш от вода, и извършваха обикновени човешки дейности.

― Това е всичко, което имаме – полето и стаята, в която бяхте до преди малко. Да, както предположихте, всичко тук се състои от вода. Железата, които видяхте, са мъртва вода, а всичко останало – жива. На Земята вие убивате водата и тя идва тук като синьо желязо. Ние я съживяваме и създаваме света си от нея. Останалото, което не ни трябва, пращаме отново на Земята, но скоро вие пак го връщате под формата на желязо.

Вече бях свикнала с обстановката и започнах да задавам въпросите си по-спокойно.

― А за какво съм ви аз?

― За да съживим водата – само човек може да го направи.

― Как така?

― Ще поговорите с водата и тя отново ще стане чиста и годна за употреба.

― Какви глупости говорите? – започнах да се ядосвам на синьото нещо – Какво си ти? Къде се намираме? Как така ще говоря на онази купчина железа и те ще се превърнат във вода? Какво да им говоря?

― Чакайте! Обещах ви, че ще обясня всичко. Аз и всичко тук сме вода – жива вода и интелект. И аз не мога да кажа точно къде сме, кога сме се появили и защо. Знам само, че тук идва мъртвата вода, която ние трябва да съживим. Но нямаме тази способност, затова докарваме хора, които го правят и отново ги връщаме на Земята, ако пожелаят, както винаги става. Толкова лесно ще бъде, ако някой от вас поиска да остане тук. Така няма да се налага почти всеки ден да отвличаме нови хора и да водим тези дълги разговори, от които вие явно нищо не разбирате – тези същества сигурно имаха чувства, защото ми се стори, че това започна да се ядосва.

― Добре, да приемем, че разбирам. Как обаче аз мога да съживя водата?

― Много е просто. Само ще й поговорите, ще й кажете истината – защо се е стигнало до тук, защо ви е необходимо тя отново да е жива – това вече никак не ми звучеше реално.

― И тя ще ме чуе? Ще ме разбере?

― Естествено!

Е, кое му беше естественото!?

Исках всичко това да свърши, колкото се може по-бързо, и настоях да се върнем в стаята, за да говоря със сините железа.

Когато останах отново сама пред цялата купчина мъртва вода, се почувствах глупаво. Но знаех, че единственият начин да се измъкна от тук, бе да съживя водата. Минаха по-малко от петнадесет минути и аз вече усещах, че железата пред мен наистина ме разбират. Започвах да говоря все по-леко и намирах подходящите думи. След около час стаята беше празна – водата отново беше жива и пътуваше към Земята. Вече знаех, че сините същества са много по-разумни от хората. Ако ги нямаше тях, най-вероятно щяхме вече да сме загинали. Та те ни помагаха да не изгубим водата!

Въпреки че започнах много да харесвам този син свят и всички в него, исках да се завърна у дома и да разкажа какво бях научила. Благодарихме си взаимно, помахах им и изчаках да ме телепортират.

Отворих очи. Бях в болнична стая. Втори сън ли беше това? Влезе висок лекар, който доста се зарадва, че съм се събудила. Казаха ми, че в дъждовната буря преди три дни са ме докарали тук премръзнала и почти никой не вярвал, че ще оцелея. Но вече бях по-добре и на следващия ден щяха да ме изпишат.

Дълго се чудих дали наистина съм имала толкова реален сън. Когато си тръгнах от болницата, отново облечена в раздърпаните си дрехи, вече бях убедена, че премръзването ми е довело до халюцинации.

По пътя към вкъщи отново заръмя дъжд. Видях един дрипав човек, точно като мен. Лицето му беше тъжно. След секунди по него премина някаква сянка и човекът се изпари – просто изчезна.

Явно имаше много вода за съживяване. Явно нищо не беше сън.