Сорбалин и Арзобат

Сорбалин и Арзобат

 

 

Изведнъж стаята се изпълни с ярка светлина. Толкова ярка, че сякаш изгаряше ретината на очите му. Той покри с длан лицето си.

Все още сънен, разтърка очи и с усилие погледна от къде идва светлината. На фона на светлото петно се открояваше женски силует. Съпругата му дръпна и втората завеса на прозореца и в стаята стана още по-светло. Всичко стана бяло. Беше като в рая.

– Лорна – промълви, без дори да се усети той.

– Да, миличък… – Той не отговори. – Време е да ставаш. Закуската е готова, а децата весело тичат на двора – продължи с усмивка тя.

Надвеси се над него и го целуна нежно. Обляна в светлина тя бе като небесен ангел. Генералът я гледаше и не можеше да и се насити.

Милваше меденочервените ѝ коси, падащи тежко на едри къдрици, любуваше се на порцелановобялата ѝ кожа, на устните ѝ гладки като коприна, на аромата ѝ. Едно блажено чувство на задоволство изпълваше цялото му същество. Беше щастлив.

Тази жена той бе обичал цял живот.

Познаваше я още от дете и от тогава знаеше, че един ден ще се ожени за нея. И този ден дойде, а когато тя го дари с две прекрасни деца, той бе най-щастливия мъж на света.

– Хайде скъпи, чакам те в кухнята – каза тя и излезе от стаята. А Генералът се огледа небрежно наоколо.

Обстановката му бе позната. Намираха се на вилата в покрайнините на Небраска. Опита се да си спомни какво правят там, но паметта му изневеряваше.

Погледна през прозореца. Навън бе от онези топли, слънчеви дни, които радваха сърцето. Слънцето ласкаво галеше кожата, а въздухът бе толкова горещ, сякаш излизаше от дюзите на сешоар. Този ден, окъпан от светлина, му напомняше нещо, но и той самият не можеше да каже какво.

На нощното шкафче стоеше снимка от сватбата им с Лорна. Взе я и се усмихна. Умът му запрепуска назад във времето и той ясно чу думите на пастора: “ Вие Емѝн ван Ейл, взимате ли Лорна мак Хътсън за ваша законна съпруга…” – блаженна усмивка плъзна по устните му, но в същия миг се замисли: “Кой пастор ги венча?” Беше озадачен. Не можеше да си спомни църквата нито датата, нито кой бе кум. Опита се да си спомни как изглеждат родителите на Лорна, но не успя.

В този момeнт в стаята нахлу малката Сара.

– Татко, татко! Заведи ни на реката! – шестгодишната му дъщеричка го гледаше с големите си смарагдовозелени очи. Същите като на майка ѝ. На тези очи Емѝн нямаше как да откаже.

– Разбира се, мила моя! След закуска ще идем на реката.

– Йеее! – нададе радостен вик малката госпожица. Емѝн я взе на ръце и я завъртя във въздуха. Момиченцето се смееше и гледаше татко си с такава обич.

– На конче! Искам на конче! – изкомандва с тънкото си гласче тя. На Емѝн не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. И така двамата влязоха в кунята.

– Мамо, мамо, виж ни! – радостно изчурулика Сара.

– Само внимавайте – каза с усмивка Лорна. Емѝн свали Сара от плещите си и се пресегна през масата да целуне жена си, но когато се изправяше, удари главата си в лампата, висяща над главата му. В същия този момент Джърси загребваше с лъжица мармалад от гуава за палачинките и незнайно как той се оказа върху ризата и лицето на Емѝн.

– Опа, съжалявам, татко! – извини се момчето. Но Емѝн мълчеше. Цялата тази случка като че ли се беше случвала вече. Генералът преживяваше “дежа вю”. Опитваше се да осмисли цялата ситуация, когато от размислите го извади гласът на Лорна:

– Емѝн? Добре ли си?

– Да, … отивам само да се измия! – отвърна весело Емѝн и разроши косата на Джърси:

– Добро попадение редник! – каза той с престорен глас и всички прихнаха да се смеят.

В банята Генералът изми мармалада от бузата си и свали ризата за пране. Но когато надигна поглед от умивалника, остана стъписан. Нямаше огледало.

“Шкафчето над умивалника винаги е било с огледало” – мислеше си той. Отвори го и погледна вътре. Тоалетни принадлежности, лекарства, но и спомен нямаше от огледалото. Не помнеше да е счупено, а и шкафчето изглеждаше така сякаш никога не бе имало такова.

– Скъпи, добре ли си? – почука на вратата Лорна.

– Да, сега идвам! – отговори по инерция той и мислите му отлетяха далече от мистерията с огледалото. В главата му се въртяха две странни думи, приличащи по-скоро на заклинание: “Сорбалин и Арзобат”. Оприличи ги на имена на лекарства, затова се разрови в шкафчето. Аспирин, витамини… Нямаше нищо подобно. Чудеше се от къде би могъл да чуе тези думи. Реши, че е по-добре да попита съпругата си.

Когато излезе от банята, помнеше, че иска да пита нещо Лорна, но не и какво.

– Докато се опитваше да си спомни, Джърси го прекъсна:

– Татко, палачинките ти изстиват!

– С мармалад от гуава и кленов сироп точно както ги обичаш – добави плътният, спокоен глас на Лорна.

 

След закуска всички се отправиха към реката. За да стигнат до нея, трябваше първо да прекосят полето. Узрялото жито шумолеше опияняващо под краката им. На небето нямаше и едно облаче, само слънцето жареше безмилостно.

Четиримата мълчаливо крачеха напред усмихнати, с ведри лица и пламтящи очи. Златните класове на пшеницата преминаваха между пръстите им. А въздухът беше топъл и плътен, едвам-едвам си прокарваше път между тях, гъст и топъл като мармалад от гуава.

А някъде в далечината шумеше реката, плитка и бистра, гъмжаща от риба. Семейството я обожаваше. Пръскаха се с вода, люлееха се на автомобилната гума, висяща от клоните на старата върба, ловяха риба. Винаги заедно. Прохлада и безгрижие даряваха ласките на водата, чиста като утринна роса.

Тези дни бяха сбъдната мечта и едновременно перфектен спомен. Такива би искал да ги запомни Емѝн. Искаше му се да продължават безкрайно. Лежерно и мудно да се носи по течението, заобиколен от любимите си хора. Без проблеми, без задължения…

И така този бленуван рай продължаваше ден след ден. Понякога скитаха из полето с часове. Децата се гонеха в житата, а Лорна рисуваше. Емѝн обичаш да я гледа докато рисува. Вдъхновяваше се от съсредоточения израз на лицето ѝ. Друг път си правеха лагерен огън и спяха под открито небе, за да наблюдават звездите. Всичко беше перфектно като по книга, но в главата на Емѝн все по-често се зараждаха странни мисли. Въпроси, на които не можеше да даде отговор, не му даваха мира, а всеки път, щом решаваше да се задълбочи в някои от тях, нещо го прекъсваше.

Емѝн често се питаше няма ли други хора наоколо? Защо живеят на вилата? Защо никъде нямаше календар, часовник и дори огледало? Нямаше ли да го повикат на работа?

Вътрешно усещаше, че нещо не е наред. Често имаше чувството, че отново и отново преживява едни и същи моменти. Но всеки път успяваше да се разсее от тези мисли.

 

Един ден както винаги семейството се готвеше да вечеря заедно. Емѝн с радост гледаше красивата си съпруга как сервира храната, приготвена с толкова любов за любимите ѝ хора.

Лорна му се усмихваше загадъчно, а децата както винаги шумяха весело.

Когато сипваше ястието в чинията му, изведнъж Лорна започна да блъска с тигана по масата. Навсякъде хвърчаха пръски гореща мазнина, запържени скариди и парчета от начупени чинии. Децата се смееха истерично. Емѝн в първия момент си помисли, че е шега, но съпругата му не преставаше. Гледаше го с обезумял, празен поглед. Той се надигна от масата и посегна към рамото ѝ. Тогава тя хвана големият кухненски нож и го заби в ръката, с която той се бе подпрял на масата. Децата изригнаха в неземен кикот. Емѝн гледаше дланта си прикована от ножа към масата и не можеше да повярва. Не изпитваше болка, нямаше кръв…

Той погледна Лорна и се ужаси. Едното от смарагдовозелените ѝ очи потъна дълбоко в черепа, а от устата ѝ се стичаше тънка струйка синя течност.

Изведнъж стана много светло. Светлината заслепяваше. Кухненската лампа по необясними причини започна да мига с оранжева светлина, а металически женски глас, излизащ от стените, повтаряше:

– Разрив в системата! Симулацията прекъсната!

Емѝн извади ножа от ръката си. Пръстите му се извиха наобратно над опакото на дланта. Лека искра изскочи от раната. Емѝн не вярваше на очите си. Мислеше, че сънува кошмар. Седна на стола си и гледаше лицето на Лорна, искривено от някаква гротескна усмивка, от което също изскачаха искри. От нищото се появиха хора, облечени в бели дрехи и огледални скафандри. Един от тях се зае с Лорна. Доближи до лицето ѝ уред, приличащ на лилава, светеща тръба и то се отвори като маска. Отвътре се показа електрониката.

– Андроид! – промълви Емѝн, отворил уста от изненада. Погледна децата и видя как друг от хората в бяло доближи синя, светеща тръба до раменете им. И двете деца едновеменно престанаха да се смеят. Физиономийе им бяха безизразни, а очите им светеха в синьо.

– Андроиди! – произнесе трескаво Емѝн и се загледа в електронната си ръка. Чудеше се дали и той е един от тях. И защо има съзнанието на генерал Емѝн ван Ейл.

Тогава в главата му налхуха спомени. Дълбоко скрити и отричани от съзнанието му. Всичко му се изясни.

Спомни си как той и семейството му се преместиха на “Магелан” – първата човешка колония на Марс. Спомни си и бунтът на домородното население. Марс далеч не бе безлюден както някога си мислеха. Той бе дом на Хеелите. А те не искаха земляни на планетата си. Така се стигна до битката за “Магелан”. Тежка и непосилна за няколко хилядите заселника.

Емѝн беше генералът, ръководещ отбраната на колонията. На него разчитаха шест хиляди земни жители, но той се провали. Домородното население победи. Бяха избити всички от колонията, включително Лорна и децата.

Виждаше ги пред очите си как умираха с разочарование в очите. Чувстваше, че ги е предал.

 

Всички бяха мъртви. Имаше само един единствен оцелял ─ той самият.

Горчива сълза се стече по бузата му. Огледа се в лъскавата повърхност на тостера и разбра защо никъде нямаше огледала. Лицето му бе обезобразено. От темето към бузите вървяха два големи шева, на места нямаше коса, а едното му око беше електронна протеза.

Всичко бе една лъжа. Това не бе семейството му, бяха андроиди, това не беше тяхната вила и само един Господ знаеше къде се намираха в действителност.

Затова всичко му се струваше така познато. Като израз на благодарност за службата му, а може би и на добра воля, американското правителство бе разпоредило да материализират спомените му, за да може да изживее последните си дни в тази “симулация”, вярвайки, че има причина да е още жив. В този момент двама от екипа се спуснаха върху него.

– Две единици “Сорбалин” и пет “Арзобат” –. Емѝн усети само леко духване. Очите му натежаха, а мозъкът му пак се замъгли. Досети се, че утре сутринта няма да помни нищо и Лорна пак ще го събуди с целувка и палачинки с конфитюр от гуава и кленов сироп.