Случаят “Шрьодингер”

Случаят “Шрьодингер”

 

 

Ема беше в шок. Онова особено състояние, когато едновременно мислиш за милиони неща и съзнанието ти е съвършено празно. Мислеше, че това е невъзможно, че всъщност не е в „шок“, защото „шок“ означава нещо съвсем различно. Сети се защо изобщо знае това. И после пак нищо.

― Всичко ще бъде наред!

Ема го погледна с повдигнати вежди. Глупак. Той самият се сепна от репликата си. Как изобщо е успял да завърши гимназия, ако е способен да произнесе такава глупост. Не посмя да се оправдава. Замълча.

***

Всичко започна, когато се събуди с онова ужасно главоболие. Май беше сънувала нещо. Беше 3:15 през нощта. Пълен мрак, пълна тишина. Отиде в кухнята и си разтвори лекарство в чаша вода. Загледа се в един светещ прозорец на отсрещната сграда, без да мисли какво правят там. И тя не обичаше да си ляга рано, по график, но какво да се прави. Трябваше да се връща в леглото. Утре има работа и не иска да изглежда все едно е пропътувала света пеша. Но май щеше да се чувства точно така. Проклето главоболие.

Сутринта нещата не бяха по-добре. Слага и маха слънчевите очила, мислейки че така ще си помогне, но не стана. Пи вода, яде сладко, изобщо ― изпробва всякакви съвети, които й дадоха познати и сайтове. Нищо. Обади се на майка си. Май все пак няма да е лошо да я прегледа един лекар. Има малък диоптър, а отдавна не е проверявала състоянието си. Очите създават всякакви проблеми, ако не си грижовен. Добре де, ще отиде на лекар. Утре, защото днес просто не й се занимава. А и се надява, че утре сутрин ще й е минало. Никой не обича лекарите.

Но този път изобщо не можа да заспи. Нищо не помогна. Ужасна, пулсираща болка. Дори не можеше да установи къде я боли: слепоочия, чело, тил. Всичко трептеше, въртеше се, сливаше се в една поразително силно замайване. Ще се наложи все пак да отиде до този лекар. По дяволите.

***

На следващата сутрин беше пред кабинета. Сама, изрично го пожела. Ужасно мразеше да създава драми около себе си, а хора пред лекарски кабинет с някой, който да ги държи за ръка, си беше чиста дефиниция на драма. Изчакваше и се опитваше да стои мирно, но болката не й позволяваше. „Епична болка“, помисли си. „Не мога да стоя на едно място, но ако мръдна, става още по зле. Ако бях от Древна Гърция, щяха да ме използват за предсказване на злополучия“. Подсмихна се, но само за миг. Много болеше и така.

Пътят насам също не беше помогнал. По принцип се дразнеше на хаотично движещите се хора, зяпачите, некоординираните, които срещаше всеки ден, а точно днес изобщо нямаше емоционалния запас да ги търпи.

Ситуацията пред кабинета не й помагаше особено. Възрастни хора, предимно жени, които разказваха сърцераздирателните си истории вече за трети път, майки които споделяха „кога сме проходили“, нервни мъже, които твърдяха, че са на работа и изобщо не могат да си позволят да чакат. Мравуняк. Кошер. Не можеше да реши кое отива повече на обстановката, понеже никой не правеше нищо продуктивно. „Кое множество от живи същества създава най- много хаос, без грам градивност?“

― Ема?

Мислите й бяха прекъснати от сестрата, която я повика да влезе. Е, поне е неин ред, целият ужас трябва да приключи скоро.

Лекарят изглеждаше изморен и симпатичен. Попита я класическите неща, тя разказа какво й се случва. Извади слушалките. Бели дробове и сърдечен ритъм, за всеки случай. Ема започна да диша дълбоко, да затаява дъх, да издишва. И пак, и пак, и пак. И преди я бяха преглеждали, но не си спомняше да е отнемало толкова време.

― Явно трябва да сменя стетоскопа, момент.

Ема се усмихна.

― Няма проблем.

Инстинктивно се отдръпна при допира на студения метал. После изчака малко. Съвсем, съвсем малко. Лекарят погледна сестрата по особен начин и свали слушалките.

― Мисля, че ще се наложат няколко изследвания.

― Защо, какво чувате?

Пауза. Твърде дълга, за да е на добре.

― Приемете го като мярка за гарантиране на точното лечение за вашия случай.

Добре, сега вече беше притеснена. Направо си беше изплашена. Чак пък изследвания. И защо никой нищо не продумваше? Взе листа, изслуша упътванията за посоката и излезе от кабинета. Май не каза „Довиждане и благодаря“, но много се беше стреснала. Лекарят ще разбере.

Набра телефона на майка си. Затвори. Вървеше бързо, местеше пръста си от едно копче на друго, но не се осмеляваше. Ако се обади ще я притесни ужасно. Ако не се обади, ще трябва да ходи сама по разни клиники и лаборатории, да чака, да плаче дори, без да има кой да я успокои. Не, майка й щеше да се побърка от тревоги. Но не можеше да отиде сама. Натисна зеления бутон.

***

Кардиограма. Не звучеше толкова зле. И преди й бяха правили. Изобщо не е болезнено или неприятно, отнема малко време. Никога не е имала проблеми с резултатите. Значи всичко ще е наред.

Снимка на бял дроб. Тя дори не пуши. Още няколко дребни неща, 2-3 убождания, няколко окуражителни реплики и вече си беше вкъщи.

Главоболието постепенно минаваше, вече виждаше ясно и дори можеше да си движи главата без да съжалява горко за това. Най-вероятно е било нещо на стресова основа. Или е спала накриво. Или кой знае каква глупост. Пусна си новините и се загледа. Засмя се, като си помисли какви диагнози си беше поставила. Един страх какво може да направи от човек!

И после стана днес. Звънна телефонът. Определено пак се уплаши. Беше симпатичният лекар. Каза, че е получил резултатите, но било най-добре да дойде и лично да й каже какво се случва. Попита я дали е сама и каза „добре“, когато разбра, че не е. Това няма как да е добър знак.

Като видя разширения поглед на майка си, вече откровено изпадна в паника.

― Добре сега, ще умра ли?!

Седна на дивана и загледа във вратата. Опита се участва в разговора на тема „Ти си на 25, нищо то няма, стига с тия паники“, но останалите имаха конкретни трепети в гласа, които не бяха съвсем обещаващи.

Когато лекарят дойде се почувства още по-ужасена. А мислеше, че като го види, ще се успокои. Той помълча малко, но не прекалено. Виждаше, че всички се тревожат и не искаше да ги държи на ръба на колапса. Избираше думи.

― Както може би предполагате, новините не са добри. За съжаление, никак не са добри. Изследванията показват наличие на един… феномен, който се среща изключително рядко и за жалост си е избрал вас. Още докато Ви преглеждах в кабинета си, се опасявах, че нещата отиват в тази посока, но не исках да Ви плаша преди да съм сигурен. За жалост- вече съм сигурен. Не е открит сърдечен ритъм, белите Ви дробове не функционират. Тоест-нямате пулс, нямате и дишане. Ема, Вие сте мъртва.

Ема се изсмя. Бяха й правили изненади за рожден ден, бяха я стряскали по стълбите, но такава изключително глупава измислица дори не се сещаше чий мозък може да роди. Проклети хора, за единия смях по- късно, й бяха причинили толкова стрес, че сега вече наистина щеше да получи нещо.

Обърна се назад, за да им каже, че са глупаци, но никой не се смееше. Всички гледаха с глупаво изражение, казваха „Е, абсурд, нали е ето там, седи си“.

― Моля?

Само това успя да измисли.

― Нарича се синдром на Шрьодингер. Тялото умира, смъртта настъпва внезапно. Сърцето спира, както и дишането. Мозъкът обаче не успява да обработи информацията достатъчно бързо, защото не е подготвен за това. В него остават няколко импулса, които поддържат трупа за няколко часа. Дори за ден, докато мозъкът се настрои и сам прекрати дейността си. Тези импулси те държат изправена в момента, но за съжаление, те ще бъдат изчерпани съвсем скоро и нещата ще преминат към естественото си положение.

Ема не можеше да измисли какво да каже. Това вече беше прекалено. Този лекар със сигурност е напълно луд, дори главата не я болеше вече. А и кога толкова внезапно е умряла, човек не бива ли поне да усети нещо, преди да умре, това е безобразие.

― Мислиш си, че дишаш, защото това е заложено като естествен импулс, никога не си се старала да го правиш. Ако затаиш дъх сега, ще видиш, че няма проблем да стоиш така много дълго време. Ако сложиш ръка на китката си, няма да усетиш нищо. За съжаление, науката не е измислила метод за обръщане на процеса, защото той технически е завършен. Ти си мъртва, просто още не си го разбрала. Съжалявам.

Ема беше в шок.

― Всичко ще бъде наред!

***

Смут, хора около нея, размазани силуети. Май плачеше. Майка й със сигурност плачеше, чуваше я ясно. Изглежда само това чуваше ясно вече. Как е възможно, утре трябваше да води интервю за работа. Толкова се вълнуваше, бяха й поверили голяма отговорност. Сигурно беше премисляла сценария на срещата повече и от интервюираната. Освен това с Филип си бяха запазили една малка къщичка за лятото. Не може да умре, има плановете чак за юли, а и са дали капаро.

― Не мога да умра!

― За жалост вече си мъртва, Ема. Съжалявам, наистина.

Видя как лекарят оставя визитка на майка й. За какво й беше, нали не може да се върне и да я излекува. И какво изобщо щеше да прави сега? И защо започна да й говори на „ти“ като на някаква обречена!

― И колко време имам, според вашата теория?

Той се обърна на вратата:

― Никой не знае. Максимално продължителният документиран период на съществуване на импулсите е 24 часа. След това мозъкът разбира какво се е случило. Разбира се, трябва да се установи кога е настъпила смъртта, което е практически невъзможно, докато тялото не е в покой.

― Искате да кажете, че трябва да се сетя кога съм умряла? Не ми е много лесно, защото най-малко щях да си спомням, ако изобщо бях умряла. А сега идвате тук и ми наговаряте пълни глупости, само за да напишете после как реагира на стрес моят тип или кой знае още какво безумие в някоя глупава статия. Аз не съм статия, очевидно стоя тук съвсем жива и категорично не смятам да слушам глупостите ви! Освен това настоявам да спете да ме наричате „тялото“, защото имам още няколко импулса, с които да се обадя на полицията и лудницата!

Ема спря внезапно. Пак мислеше за няколко неща, винаги го правеше, не беше устроена по различен начин. Но сега две основни мисли се очертаха в (очевидно) мъртвия й мозък. Явно преминава през онези фази на умирането, едната беше гняв, доколкото си спомняше. Къде ли го беше чела това, доста е популярно като идея. Сега си беше съвсем разгневена. Обичайно не вика по хората, особено ако я гледат толкова съчувствено. Неистово се опитваше да се сети къде беше чела това за фазите, защото втората основна мисъл в главата й искаше да доминира, а не можеше да я допусне сега. За нищо на света не можеше. „Виках на този човек в доста изречения, доста време и не ми се наложи да поема въздух нито веднъж. И сега не се чувствам задъхана“. Огледа се. Всички бяха вцепенени. Усети че някои я гледат със страх. „Не, няма да ви ухапя и превърна в зомбита, тъпаци. Просто съм си умряла, но още се движа. Това е различно“. „Просто съм умряла“. Явно започваше фазата на примирението.

― Как да разбера ― не й беше лесно да го каже, ― как да разбера кога е настъпила смъртта?

― Поради внезапния й характер, често тялото изпитва стрес в някаква физическа форма. – лекарят говореше вече по-спокойно, само ако можеше да спре да я гледа така. „Не, няма да ти дам трупа си за експерименти“. Явно вече можеше и да се шегува с това. Твърде бързо дойде тази примиренческа фаза. ― Усещане за рязка болка, губене на съзнание дори, пристъп на необяснима паника. Опитай се да си спомниш, каквото и да е необичайно събитие.

― Главоболието ― нещата започваха да се подреждат ― определено беше внезапно, събудих се от него и после не ми мина много време. Затова дойдох при вас, не помните ли. Но защо вече не ме боли? Болката постепенно намаля и накрая изчезна напълно.

― Болката е естествен начин организмът ти да сигнализира, че нещо не е наред. В началото е много силна, непоносима бих казал, защото състоянието е ново и не може да бъде обработено.

― После свиквам ― Ема вече беше съвсем спокойна.

― Да, после свикваш. Мозъкът те приучва да разбереш какво става с теб. Затова паниката и стресът са много по-силни в началото. После нещата започват да изглеждат логично.

― Логично ― вече дори се усмихваше почти искрено ― да, най-логичното нещо е умрелите да спрат да се разхождат наоколо. Спомням си главоболието. Събудих се през нощта, пих хапче.

― В колко през нощта?

― 3:15

― Оттогава е минало много време. Повече от 24 часа, със сигурност. Дали няма…

Не успя да довърши въпроса си. Ема се свлече на земята, сякаш някой я беше изключил. Просто падна. Без да издаде звук, без да покаже някакъв предварителен признак. Майка й изпищя. Групата се раздели на хора, които се хвърлиха към нея и такива, които се отдалечиха инстинктивно. Човек никога не знае.

Лекарят се доближи до тялото и я погледна.

― Час на смъртта, 3:15. Каква дата беше преди два дни?