Славният път към нищото

Славният път към нищото

 

 

Една хлебарка пееше. По-скоро свирукаше, но все пак не всеки ден се вижда пееща хлебарка, нали? Голяма колкото петдесетстотинкова монета, тя беше наистина красив индивид със закривени мустачки, остри щипци и яркосини пера.

Ако човек успееше да откъсне поглед от пеещата хлебарка, щеше да види, че всъщност не е имало смисъл да откъсва поглед от нея. Помещението, където тя се намираше, беше полуразрушена стая с две липсващи стени и покрив, правейки я една половин полуразрушена стая. Някога може и да е била боядисана, но сега се виждаха само голи червени тухли и малко мазилка, пожълтяла от времето. Близо до хлебарката имаше един счупен стол, а до него една счупена маса с дърворезба по краката, а ако човек се вгледаше по-отблизо, щеше да види и едно счупено огледало с позлатена рамка на пода.

Целият репертоар на гореспоменатата хлебарка идваше от счупения телефон Нокия, който от няколко години продължаваше да свири едни и същи звуци или песента на PSY-Gangnam Style. Когато насекомото за първи път беше дошло в сегашния си дом, то с месеци наред свирукаше песните на своя народ, нещо средно между мелодията на чичопей и Mr. Proper, но след известно време слушане на това мозъкопромиващо произведение, гласът му започна да придобива леко корейско звучене, докато накрая то изгуби всякаква оригиналност и просто започна да копира азиатеца.

Точно като ментора си, хлебарката искаше да стане звезда, а за да направи това, й трябваше някой да я чуе и да я хареса, т.е. тя трябваше да намери някого.

Така, бавно и славно, синята хлебарка с рачешки щипци тръгна из света.

Ден Първи.

Градът, който никога не спи, сякаш беше изпаднал в кома. Някогашният блясък на Ню Йорк беше безвъзвратно изгубен или поне ако нямате няколко трилиона в джоба си за неговото възстановяване.

Сградите бяха в различна степен на разруха, ако едно е счупени прозорци и дупки в стените като Центъра Рокфелер и десет е Емпайър Стейт Билдинг, на чието място имаше просто една голяма дупка, то степента на запуснатост на Ню Йорк бе седем.

Контейнерите по пътищата лежаха преобърнати и това обясняваше многото отпадъци, които сякаш бяха навсякъде, заедно с потрошени коли със счупени прозорци и разбити врати.

Ако имаше поне една малко по-поетична душа в Голямата Ябълка, тя би казала, че в града изглежда сякаш е настъпил Армагедон. Асфалтът беше почернял от някога разлятата кръв, кости и дрехи осейваха земята и няколко оръжия, прихванати в остатъците от ръце, се въргаляха из Ню Йорк.

Това нямаше никакво значение за нашата хлебарка. Тя беше родена звезда и никакви трудности не биха я сплашили по пътят й към успеха.

Хлебарката си пое дълбоко дъх и точно преди да започне песента си, се блъсна в остатък от кутийка на газирана напитка, мухлясала с времето. Раздразнена и ядосана, малката дива се отправи към най-близкото парче хартия, за да се избърше и по една случайност, то се оказа страница от вестник.

Последна възможност за места в совалка RP77!

Това ще е последната совалка, която нашето правителство ще изпрати до Марс. Цените варират от седемстотин хиляди щатски долара до един милион, бъдете един от последните късметлии, които могат да се доберат до Рая на Човечеството.“

Незадоволена от кърпата си, звездата се премести, за да потърси нова, която се оказа, че е била издадена с няколко години по-рано от първата.

„Поради проблеми с екологичните системи и замърсяването на Земята, Правителството изготвя план за преместване на човечеството на Марс. Строежът на първите селища е вече започнал и по думите на Генерал… (тук името беше изядено), вървят много успешно. След невероятните злополуки с децата в Централната болница, беше решено, че хората посвета нямат бъдеще тук. Природните ресурси са изчерпани, въздухът е замърсен, а земята не дава достатъчно храна. Заради това беше решено да бъдат построени две човешки колонии – една на Марс и една на Луната, които да приемат, нас, господарите на Вселената. Строежът на четвъртата по големина планет, вече е започнал, а този на нашия спътник се очаква да започне след десет години.  Знайте, че ние правим всичко за ваше добро!”

Раздразнена от липсата на публика и лошото обслужване, синята хлебарка си тръгна, съжалявайки, че няма никой, който да види гнева й. Просто не е забавно някой да е сърдит, ако няма на кого да се сърди.

Ден Десети

Вашингтон не беше като Ню Йорк.

Двата града бяха пусти и празни, но ако Голямата Ябълка беше напълно разрушен, то столицата беше напълно запазена. Сякаш хората бяха решили да свият шега на нашата хлебарка и едновременно да напуснат града, само за да я дразнят.

Решена да си отмъсти чрез хулиганстване, тя влезе в една книжарница и взе първото нещо, което попадна пред очите й ― книгата на някакъв неизвестен американец със скучното име „От Земята до Марс за един ден“. В сляпа ярост певицата започна да гризе първата страница, засищайки едновременно глада и негодуванието в душата си.

„Преди да започна да говоря за живота на човечеството на Марс и Луната, аз ще дам кратко описание на събитията, които са довели до преместването ни там.

Всичко започва през двадесети век, когато се появяват генно модифицираните храни. Това, което изглежда като спасение за хората, всъщност се оказва началото на тяхното падение. Тези храни, подсилени с гените на животни, издържали на по-трудни условия, помагайки за намаляването на световния глад. За съжаление всяко нещо има добра и лоша страна. Хората, които са употребявали прекалено много ГМО, са придобили по-слаба имунна система и повече алергии. Тези последствия не са изглеждали жизненоважни както на управляващите, така и на обществото, и те не спрели нито производството, нито изследването на генно модифицирани продукти.

В следващите няколко десетилетия тази сфера на науката остава назад, за сметка на развитието на технологиите. Втората половина на двадесет и първи век е отличена с нечувани дотогава открития, които създават света ни такъв, какъвто е сега ― откритията, които остават в историята ни като „Божествените Предмети“. Първото от тях е електрическият пистолет Huston1000, изстрелващ енергийни сфери с големината на орех със сила, варираща по желание на клиента, от 20 mA до 5000 mA. Следват въздушната кола, енергийната бомба, изгаряща всички токови уреди в радиус от 10 км, гранатите Hell’s Mate, унищожаващи цели градове и др.

Вчера едва лазим, а днес вече бягаме. С невероятни темпове човечеството се движи напред. Проблемът е, че границите на възможностите ни бавно, но сигурно се приближат. Един електрически пистолет може да има само толкова изстрели, една бомба може да е само толкова силна. За момент изглежда, че хората са стигнали пределите си. Всичко това се променя, когато започват експерименти със скоростта на влаковете.

Става ясно, че при определена скорост телата на хората във влаковете се разрушават, ако не носят предпазни екипи. Това е изглеждало като краят на влаковете, но на един от асистентите (имената на учените, не са давани на публиката) му хрумва идеята, която променя света.

‚Защо ни е да променяме света около нас, ако можем да променим този в нас?‘

Бързо след това започват експериментите върху животни за смесването на няколко вида ДНК. По света плъзват всякакви същества, като плъхове с големината на куче, мишки с крила, риби, които пеят и прочие.

Хората са нищо, ако не са мечтатели. Бъбречната недостатъчност, отслабената имунна система, сърдечните проблеми и болестите, поразяващи опитните животни биват игнорирани. Веднага след като първите гризачи и студенокръвни оцеляват, започва да се говори за прилагането на тези модификации върху примати и малко по-късно ― върху хора.

Човек с крила на гърба си, човек, които има хриле, човек, които вижда и чува всичко. С тези мечти ние започнахме да експериментираме върху хора. Казвам „ние“ не защото и аз съм бил част от екипа от учени, провеждащи процедурите, а защото аз бях един от тези мечтатели, които искаха да летят, но не спрях действията им, следователно и аз съм виновен.

Едновременно на четири места по света, с по над 1000 пациенти всяко, модифициранията започнаха.

Едновременно на четири места по света пандемии на чума, ебола и странни мозъчни заболявания започнаха.

Централната болница в Ню Йорк със седемдесет и трите деца, нападнати от един от експерименталните пациенти, беше първата злополука. Д.Ф., искащ обонянието на куче, зрението на котка и бързината на гепард, получил странна форма на болестта бяс, като нападнал малките момичета и момчета от отделението за малолетни. След това последваха още много такива случай, които едновременно с върлуващите болести поразиха човечеството.

Чумата и еболата, някак модифицирани да издържат всякакви антибиотици, за една година поразиха над 1 милиард хора, по официални данни.

Ако човек се замисли, проблемът е можело да бъде избегнат. Като се започне от начало на двайсети век с ГМО и последствията от него, можело е да се предскаже до какво ще доведат тези експерименти.

За съжаление, дори да е бил предсказан този проблем, човечеството пак е щяло да стигне дотук.

Какви са нашите действия?

Гневни, ревниви, действаме без да мислим за бъдещето. Това са действията на едно дете. Ние си втълпихме, че сме пораснали, че можем да покорим света, че сме Богове и това ни доведе до тук. Хората никога не са пораствали и никога няма и да пораснат. Ние винаги ще си останем деца, които действат без да мислят и нараняват тези около себе си.

Това се вижда и по последните няколко събития. След всички тези ужасни катастрофи последните остатъци от Обединеното Правителството на Света решиха да изместят човечеството на друга планета.

С думите „Земята е люлката на човечеството, но не трябва вечно да се живее в люлката“ започна разработването на планове за създаване на условия, годни за живот, на Марс ― невероятно лесна задача, като се имат предвид технологичните висоти, които сме постигнали. Изграждането на една къща на Червената планета отнемаше само 1,5 пъти по-дълго, отколкото на Земята.

Така, източвайки последния живец от нашия дом, богатите построиха своя неопетнен Рай, оставяйки всички останали тук, да живеят с последствията от действията им.

Точно като глупави малки деца те…“

Думите на автора прекъсваха, защото нашата хлебарка със сини пера гризеше точно това място. След още няколко минути, задоволена и физически, и душевно, тя отново се отправи на път.

Ден N-ти

Някъде в щата Тексас имаше малка къща. За разлика от другите малки къщи в Тексас, тази не беше полу или напълно разрушена, а изглеждаше горе-долу обитаема.

Бялата боя, с която някога е била боядисана двуетажната постройка, беше изчезнала почти напълно, но все още се забелязваше. Прозорците имаха здрави метални решетки от външната страна и сини памучни пердета от вътрешната, а двете врати ― по седем ключалки всяка.

Хлебарката беше пристигнала.

Тук щеше да направи първото си живо представление.

Виждаше мъж и жена, на около петдесет години, с по няколко липсващи зъба всеки. Дамата, ако можем да я наречем така, носеше жълта избеляла рокля на червени цветя и розови гумени ботуши, а съпругът й, с три косъма на главата си, беше с гащеризон, облечен на голо, и домашни чехли.

Хлебарката отвори уста, можеше да види бъдещето си ― голямата сцена, светлините, парите. Първите няколко звука прозвучаха и жената изписка, скачайки на стола си.

― Хлебарка! Убий я, Джеб! Джебедая! Убий я. Бързо!

Леко разгневена, певицата усили свирукането си, което за съжаление беше спряно от един чехъл в главата.

През последните няколко десетилетия светът беше претърпял много злополуки и несгоди. От чумни епидемии до катастрофални експерименти с хора, но точно това мятане на чехъл го направи едно малко по-тъмно място.