Скитащи прашинки

Скитащи прашинки

 

Паркър Уил вървеше угрижен по главната аерострада и разсъждаваше трескаво под ситните капчици дъжд. Можеше да хване такси, но незнайно защо предпочете да извърви пеш петнайсетината километра до клиниката и да прочисти мислите си.

Този случай бе различен от всички останали, с които се бе сблъсквал в дългата си кариера на психиатър. Нямаше почти нито един неразрешен казус до момента, но в конкретната ситуация бе леко песимистично настроен по отношение на резултата. Защото първо, пациентът бе получил странното си отклонение на друга планета, и то съвсем внезапно – от нормален, напълно пригоден за космическата си мисия тридесетгодишен човек, с безупречна диплома от факултета по астрохимия, въпреки необяснимото прекъсване в пети курс, изведнъж изперкал и взел, та застрелял двама от екипажа си, предизвиквайки по този начин смъртта и на трети. Паркър нямаше представа какво в атмосферата на Минерва би могло да въздейства върху емоционалното състояние на човек. Вярно, бе изчел всичко за дългата изолация по време на полета, стреса и безтегловността, но в крайна сметка младият астронавт бе издържал всички предварителни тестове и симулации, следователно не в пътуването би трябвало да се крие проблемът. Тогава какво? И второ, мотивът се губеше някъде в нищото, колкото и побъркан да е един човек, все трябва да e имал някаква причина, за да извърши подобно брутално двойно убийство.

Явно новосформираният специален отдел „Престъпления в Космоса” също не можеше да даде отговор на въпроса, та затова извикаха него.

И на всичкото отгоре тази секретност! Да, разбира се, че се налагаше, предвид спецификата на случая – инцидентът на Минерва можеше да компрометира цялата програма за пътешествия извън Слънчевата система, базирана върху усъвършенстваната схема „Клийвър − Обауси”, а в момента се готвеха още две експедиции – до Аполон и Дионис 23. Но, от своя страна, Паркър не бе свикнал да лъже жена си и всички колеги, работейки „под прикритие”, както се казва. Обикновено споделяше проблемите с Мел и дори понякога тя му даваше ценни и нестандартни идеи за подхода към болните.

Най-сетне стигна до високата бяла сграда на психиатрията. Една сериозна млада жена го посрещна на входа с думите:

− Очаквахме Ви, мистър Уил. Заповядайте!

Това беше – няма усмивки, няма представяне, любезности и прочее, просто го поведе с каменно лице по един дълъг и мрачен коридор към изолатора, в който бяха поставили пациента. Докато вървеше, си помисли с тъжна ирония, че при подобна обстановка и отношение дори напълно нормален човек би се побъркал.

Пред вратата го чакаха още трима лекари със същите студени и недружелюбни физиономии. „Това да не е клиника, управлявана от роботи?” – рече си той.

Колегите му изглеждаха по-притеснени от внезапния нервен срив на болния същия ден, отколкото от предишните му прояви.

− Ще желаете ли хипностимулатор, детектор за напрежение, или да му поставим спринцовка силен антипсихотик преди разговора? – поинтересува се единият делово.

− Не, благодаря – Паркър се усмихна едва доловимо, – сигурно сте чували, че предпочитам старомодния начин за диагностика. Просто искам да разговарям насаме с него. И в никакъв случай разговорът да не се записва с видеокамери, нито да се следи. Нося си радар за „разобличаване” на подобни устройства – предупреди ги сериозно.

− По този начин ли разрешавате 90 процента от странните феномени? – вдигна вежди другият.

− Да, човешката психика има едно особено свойство: да реагира на насилствените средства с отрицание.

− Искате ли специална охрана?

− За да говоря с невъоръжен човек, който от момента на завръщането си не се е опитал да навреди никому? – погледна го косо – Не, благодаря!

− Напомням Ви, че казусът „Нейтън Кийд” в момента е въпрос от значение за националната сигурност…

− Да, да, сър – махна ръка с досада (напрежението и без друго му беше достатъчно). – Може ли да видя най-после тази „заплаха за човечеството”?

− Да, но при първа проява на агресия от негова страна, натиснете зеления паник бутон, охранителните роботи моментално ще реагират – обясни му жената и се отдалечи.

Дадоха му карта за достъп, съобщиха му паролата, след което и останалите си тръгнаха…

Иначе в стаята си имаше почти всички екстри. Дори в момента по холограмния телевизор вървеше поредната новинарска емисия.

Младежът стоеше с гръб към вратата и не реагира на лекия шум, който психиатърът вдигна с появяването си. Последният се покашля, но и това не даде желания резултат. Разгледа фигурата му с интерес. Странно, очакваше бившият астронавт да е по-як и мускулест, а той бе висок около метър и осемдесет и тялото му, облечено в грозновата болнична пижама, напомняше по-скоро на юношеско.

− Нейтън – изрече приветливо Паркър, спря предаването и решително го доближи.

Пациентът се извърна с някакво странно изражение в красивите, сини очи. В погледа му, въпреки необичайната отнесеност, породена от заболяването, още светеха искрите на някогашния интелект. Кой знае защо, лекарят изпита особена симпатия и съчувствие към него – беше толкова хубав и млад − изглеждаше дори на по-малко от трийсет, с почти момчешко лице. „Момичетата сигурно са се избивали за теб – каза си той. – Какво стана, пич? Какво се обърка?”… Подаде му дружелюбно ръка и това сякаш изненада болния, свикнал със строгите маниери на другите в клиниката, та за миг изражението му се проясни и той сковано отвърна със същото.

− Искам само да поговорим – усмихна му се приятелски психиатърът.

− Да, сър – изрече събеседникът му като робот, сядайки отпуснато върху масажиращия фотьойл.

Празнотата и лудостта отново се изписаха по лицето му.

− И така, ще ми разкажеш ли за полет 238?

− Вече разказах, сър.

− Да, прочетох показанията ти по случая – пет страници пълни самопризнания. Но искам да знам какво те накара да сториш това? Имам предвид, не бяхте ли станали близки с останалите от екипажа? Десет месеца в открито пространство, общувайки единствено с тях. Та вие сте били като семейство.

− Те ме дразнеха – тупна нервно по бюрото и зениците му злобно засвяткаха, ала на другия му се стори, че долавя лека преструвка в жеста. – Наричаха ме „хлапето”, представяте ли си? – заклати гневно глава.

−Бил си най-младият в експедицията.

− И най-способният, но те не ми вярваха, постоянно проявяваха пренебрежение към мен и предупрежденията ми.

− Какви предупреждения?

− Казах им, че е опасно да слизат, казах им да не слизат от кораба.

− Защо?

− Защото – зашепна поверително в ухото му – извънземните искаха да… сканират мозъците ни и извличайки информацията от тях… да превземат Земята.

Докторът критично се загледа в безумните очи на страдащия от остро паническо разстройство. Да, същите глупости бе надрънкал и в самопризнанията си. А всички бяха наясно, че това са пълни нелепици, защото още преди полета роботите са изследвали щателно територията на Минерва, подали са недвусмислени данни, че там няма никакви следи от разумен живот. Експедицията имаше единствено за цел да търси някакъв рядък минерал, който само сложният човешки мозък на учени специалисти би могъл да разпознае в тази глинеста и хомогенна по вид почва.

− Значи си ги убил, за да спасиш родната си планета, така ли? – попита Паркър, без сянка на подигравка в гласа.

− Да, аз съм герой, а не луд – отвърна с пресилена гордост.

− За второто съм съгласен, но не и за първото – рече изненадващо Уил, та събеседникът му го изгледа леко изплашено. – Защото в момента симулираш цялата тази психоза, единствено с цел да се отървеш от затвора, нали? – продължи той спокойно. – А подобно поведение не ми се струва особено героично от твоя страна. Тъй че, дай да зарежем театрите, защото ти явно си гледал много филми и имаш забележителен актьорски талант, но аз съм психиатър с над 20-годишна практика, колкото и добре да се преструваш, съм наясно, че не страдаш от отклоненията, които имитираш в момента… Обаче си изплашен. Изплашен до смърт! Когато ми подаде ръка, дланта ти бе потна. Нямам нужда от детектор за напрежение, за да преценя, че се намираш под голям стрес.

Младежът бе поразен от изумителната проницателност на новия лекар. Досега толкова успешно бе успял да заблуди цяла сюрия тъпаци в бели престилки и скапаните им уреди, а този идва ей тъй, напълно „невъоръжен” и на втората минута го „хваща”. „Няма страшно, – каза си той – важното е нищо да не признавам. Никой няма да му повярва, а и няма записваща камера.” И пак придоби налудничавото изражение, разсмивайки се с маниер на маниак, какъвто бе гледал по телевизията. (Докторът правилно прецени, че черпи вдъхновението си предимно от филми).

− Ти си един от тях, нали? – започна отново да се прави на невменяем. – Минервианците все пак са успели да си набавят необходимата информация и сега идват на Земята, приемайки формата на хуманоиди. Няма да ме заблудиш, мистър Уил – размаха заканително пръст.

− Е добре, Нейтън – другият въздъхна и примирено сви рамене, осъзнавайки, че ще трябва да приеме тази игра, ако иска някак да стигне до разрешаване на загадката. – Слушай ме много внимателно! Истината е, че аз съм полковник Пратс от „Отдела за борба с извънземни”, но това е строго секретно, разбираш ли? – обясни с притаен глас, та „хлапето” едва доловимо отдъхна (явно реши, че му се е „вързал” и сега пробва нова стратегия.) – И така, разкажи ми какво стана наистина?

− След като направихме необходимите проучвания, аз и Холбрайт слязохме, за да вземем проби от кратерите – захвана някогашният космически пътешественик.

− Костюмите и техниката ви предполагаха да се движите в радиус от сто километра от космическия кораб, нали?

Младият кимна.

− Имахте два часа при нормални условия и резерв от още половин, ако нещо се обърка.

Отново утвърдителен жест.

− Бордовият психолог и капитанът заедно с робота Даяна останаха в каютата да направляват действията ви – продължи Паркър по спомени.

− Да.

− А доктор Мортега?

− Той бе неразположен и остана в каютата си.

− Добре, не открихте минерала, както се бяхте надявали…

− Д-да.

Тук забеляза леко колебание в отговора и веднага отчете странната вибрация на гласа.

− Сигурен ли си, че не открихте минерала? – взря се съсредоточено в лицето му.

− Нали прочетохте официалната информация? – пациентът нервно забарабани по бюрото. – На Минерва няма ищарий.

„Хм, явно това е единият „крайъгълен камък” – заключи докторът в мислите си – трябва да изровя малко повечко информация за въпросния минерал.”

− Но видяхте извънземните? – предположи с разпита.

− Именно.

− Само ти ги видя, а спътникът ти не ги забеляза, така ли?

− Да, да – зае още по-убедително поза на луд, – защото се криеха, ама аз съм по-хитър от тях – поклати убедено глава.

„Че си хитър, хитър си – съгласи се събеседникът му, с някакво леко възхищение към самородния му театрален талант, – но не си чел достатъчно психиатрична литература, приятел.”

− Ти каза на Холбрайт – рече гласно, – че трябва да се връщате в кораба и той се съгласи, просто на доверие, без да сте изследвали целия периметър?

− Той беше умен човек и по някаква причина ми вярваше – не успя да прикрие тъгата в очите и тона си.

Явно са били близки наистина и сега страдаше, защото със странното си и ненавременно избухване го е принудил да избяга твърде далеч (на самоубийствено пътешествие из тази негостоприемна планета).

− Но Кайли и Долтан настояха да продължите и искаха сами да слязат, за да направят необходимите проби – доизграждаше картината Уил.

− Да.

− И психоложката също? – изгледа го леко недоверчиво. – Как психолог, без необходимата подготовка по минералогия, ще разпознае ищария, който дори роботи не могат да отделят от странната почва?

− А-а, тя не че искаше да слиза,… просто ми се противопостави, настоявайки Даяна и Долтан да отидат до кратерите.

− Аха – Паркър си записа това (разполагаше с първото разминаване на версията му от първоначалните показания, където твърдеше, че убил и двамата, защото изявили желание да тръгнат на изследователски поход).

− Така значи, тогава възникна спор между вас, ти изведнъж извади бластера и стреля по Кайли и Долтан, за да не попаднат на войнствено настроените минервианци?

− Да – пациентът отговаряше апатично, изпаднал в някаква особена форма на унес.

− Холбрайт побягна от страх, а Даяна успя да те обезвреди и те тикна в изолатор?

− Да.

− Докторът какво правеше по това време?

− Доколкото схванах, е спял.

− И не се събуди от изстрелите?!

− Взел е някакви сънотворни.

− А после два часа неуспешно са търсили петия от експедицията?

Кийд тежко преглътна и кимна безмълвно, притваряйки клепки.

− Това ли се случи, Нейтън, или нещо съвсем друго, което се страхуваш да споделиш? – стрелна го изненадващо психиатърът.

Младежът се сепна, сякаш се събужда от сън и за миг по лицето му отново се изписа уплаха. Уплаха на напълно нормален човек.

− Чакайте, вие нали бяхте от „Отдела за борба с извънземни”? – сети се изведнъж. – Няма ли да ме питате как изглеждаха те и на какво технологично ниво са, според първоначалната ми преценка?

− Не, не ми се слушат волните ти интерпретации на тема „свръхмощни полухуманоиди, способни да променят формата си”! – извика изведнъж по-възрастният мъж, внезапно вбесен и хвана момчето за брадичката, принуждавайки го да погледне към него. – От някоя фантастична книга ли ги взе, или сам си ги съчини? Виждам, че имаш богато въображение, защото ти не си убил Кайли и Долтан – заяви убедено. – Ще ми кажеш ли кого прикриваш? Ако е Холбрайт, ще ти кажа, че това е напълно безсмислено, защото той отдавна е мъртъв. Ако пък е доктор Мортега, сигурно са те известили, че се е самоубил преди два дни в кабинета си.

Лудостта в зениците му отстъпи място на някакво детско объркване и болка по загиналите приятели.

− Какво става, да му се не види? Какво стана с полет 238? – продължи Уил разлютен и сам се зачуди на своята избухливост.

Да, бесен беше. Бесен беше, че това младо, красиво, интелигентно момче се опитва само да съсипе живота си, без дефакто да е извършил никакво престъпление (или поне не става въпрос за убийство).

Пациентът се дръпна рязко и се просна по очи върху мекото хидролегло.

− Кажи какво стана, хлапе! Аз искам само да ти помогна – помоли Уил, вече поуспокоен и съчувствено се загледа в охилавялото тяло на „психопата”. – Ще ми отговориш ли?

Дълго мълчание и накрая изръси:

− Имаха продълговати фуниевидни шлемове на главите и бяха…

Паркър не го доизслуша, нервно набра кода за изход, напускайки стаята му разочарован, но и обнадежден от идеята, че е направил първия „пробив”…

***

Ала по-нататъшните му разправии с шефа на психиатрията напълно го обезсърчиха. След като сподели версията си, достъпът до пациента вече бе ограничен и за него. Колкото и логични, обосновани доводи да прилагаше в полза на своята теория, никой не я взе под внимание. Един от колегите му дори си позволи да намекне, че може би „великият доктор по психиатричните феномени всъщност се опитва да прикрие факта, че се е провалил в този случай.”

„Няма да оставя нещата така!” – закани им се наум и затръшна силно вратата под носовете им.

Първото, което направи, след като се прибра в хотела, бе да си тегли един лъчев душ и после да прочете информацията за въпросния минерал. Оказа се, че е открит през последните сто години в континента Ishtar Terra на Венера, но го има в много малки количества на Слънчевата система. Използвал се във фармацевтичната индустрия – при производството на медикаменти за лечение на тежки заболявания като СПТ23 например. Професор Холбрайт и екипът му са направили обстойно проучване на данните, получени от сателитите на Минерва, и били убедени, че на планетата има огромни залежи, които биха могли да разрешат настоящия проблем на човечеството с опасния вирус.

Психиатърът замислено потърка носа си. „Какво би спечелил Нейтън, отричайки информацията за съществуването на минерала на тази планета, ако правилно съм разчел невербалните му сигнали?” – запита се той…

После реши да провери кой всъщност е финансирал пътешествието им, след като се оказваше, че експедицията не е сред официалните правителствени програми, а е частен проект. Изненада се да научи, че информацията е поверителна – астронавтите бяха подписали договор, според който приемат мисията и последствията от нея на своя собствена отговорност…

Нима бе възможно? Никой ли не се е поинтересувал кой стои зад подобно рисковано начинание?… Или подобна стратегия съответстваше на нечии интереси?…

Но не беше много добър хакер, тъй че се отказа да разследва в тази посока. Оставаше му само да разговаря с робота – единственият оцелял от злополучната експедиция, (който не се опитваше да се представи за луд). Тъкмо се накани да тръгне към обсерваторията, където се подвизаваше Даяна в момента, когато телефонът му пронизително иззвъня.

− Доктор Уил, бяхте прав – зашепна притеснено в слушалката шефът на психиатрията – пациентът ни е разигравал целия този театър, с единствената цел да избяга от клиниката, което се оказа по-лесно, отколкото от затвора.

− Благодаря, че ми се доверихте навреме – отвърна язвително той.

− Планът му е бил перфектно изпипан, като за болен мозък – обясни другият, – но му е трябвало малко време, докато разкодира всички пароли за достъп, затова се е позабавил.

− И да позная ли – предположи другият, с известно чувство за превъзходство, – „нервният срив”− същият ден − му е бил от полза!

− Да, за да открадне лекарския екип, който му е бил необходим за бягството. После е заангажирал вниманието на охраната, подпалвайки умишлено пожар в стаята си. Предизвикал е хаос по коридорите с предварително поставена фалшива бомба в тоалетните, избягал през главния ход, преоблечен в престилка на психиатър и маска, каквито използват някои от колегите в паразитния център.

− Не виждам защо ми споделяте всичко това – забеляза Паркър студено. – Нали се бях провалил?

− Господине, не е време да отмъщавате за обиденото си его. Той е заплаха за националната сигурност, всички спец части са по петите му. Лично президентът поиска съдействие от ФБР, Междупланетарна полиция и…

− И това за един хилав младок, който едва ли може да се снабди легално с оръжие? – учуди се събеседникът му.

− Не знаем какво се кани да прави, все пак е убил двама човека.

− Не, никого не е убил, нали Ви казах?

− Така е, но…

− А прав ли бях за симулацията на заболяването?

− Да, обаче нямаме доказателства, че не е опасен.

− Добре, къде е моето място сред спец частите, ФБР, Междупланетарна полиция и подобни? Сигурен съм, че ще го хванете, щом сте впрегнали толкова сили.

− Президентът иска да се включите в разследването. Неофициално.

− Каква чест!

− Вие единствен успяхте да разконспирирате неговата игра. Смятам, че психологическите Ви способности биха могли да бъдат ценни в издирването.

− Добре, и какво?

− Искам да се срещнете с един човек – Дейвид Макконахи от ФБР точно…

− Сега – завърши мрачно Уил, забелязвайки в камерата пред стаята си някакъв непознат, който тъкмо показваше значка, с очевидното желание да бъде приет. – Навреме ме предупредихте, благодаря! – тръсна нервно слушалката.

За щастие, федералният бе млад и доста разбран, изслуша го много внимателно и го поздрави за проявените професионални умения. Дори като че бе склонен да му повярва, че Кийд по определена причина лъже за случилото се.

− И аз се натъкнах на някои странни факти за този полет – обясни замислено той, – но никой не приема мнението ми насериозно. Така е обикновено с новаците.

− Вие сте способен, ще напреднете скоро – успокои го психиатърът.

− Благодаря.

− Одобрявате ли намерението ми да говоря с Даяна?

− Да – кимна Дейвид, – но се съмнявам беглецът да се свърже точно с онази, която го е „арестувала”, както се казва. Ние вече я разпитахме, обаче тя всъщност… не е пряк очевидец.

− Така ли? – изненада се искрено другият.

− Да, чула изстрелите и изтичала да види какво става. Заварила го с бластер в ръка, коленичил до убитите си колеги, а Холбрайт − да тича към кратерите, изпаднал в паника. Попитала Нейтън дали е бил той и младежът признал. После го обезоръжила и пратила в изолатор.

− Виж ти!

− Нищо, Вие опитайте с нея, а аз ще помъча да разбера нещо повечко за семейството му – почеса се замислено зад ухото. – Не знам защо, но ми се струва, че няма да го хванем с блокади по летищата и аеродрумите.

− И аз се съмнявам – съгласи се Паркър. – Той действа по някакъв предварителен план…

Накрая необичайният гост му подаде визитка и рече само:

− Довиждане, мистър. За мен бе удоволствие да говоря със Вас. Обадете ми се веднага, ако имате някаква нова информация или пък проблем! Ще помогна с каквото мога.

− Благодаря.

− И-и, всичко е конфиденциално, нали разбирате? Според официалната информация, разследваме астронавта като изчезнал, жертва на похитители.

Паркър се изсмя откровено. Събеседникът му направи същото, заявявайки шеговито:

− Дори фенките на „Big Sister” не биха повярвали в това.

− Не мислите ли, че нещата малко излязоха от контрол, за да останат конфиденциални?

− Шефовете ми очевидно на това се надяват, но… както и да е. Казвам го просто за сведение.

− Ясно, ако някой ме пита − отвлечен.

− Именно.

Възрастният мъж потърка разсеяно черната си все още коса, погледна вградения в костюма ръчен часовник и прецени, че не е късно да се отбие в обсерваторията. „Какъв ден само!” – рече си той и побърза да поръча аеротакси.

Даяна не бе обикновен робот, каквито използваха за камериерки по хотелите или за обслужващ персонал в заведенията. Изглеждаше досущ като цветнокожа, около тридесет и пет годишна жена, с интелигентно излъчване и с нея можеше да се проведе доста по-смислен разговор от това: „Ще желаете ли уиски, сър?… Да, сър…. Заповядайте, сър!” И все пак, си беше робот. Нямаше никакви емоционални реакции, невербални сигнали и прикрито напрежение в погледа, по които докторът беше спец. Тя пресъздаде обективно ситуацията, ала разказът й не се различаваше с нищо от предаденото му от Макконахи.

− Как така не успяхте да намерите Холбрайт? – поинтересува се Уил.

− Абсолютно невъзможно при този насечен релеф. Вероятно се е скрил в някоя от пещерите, но аз не можех да поема риска да взривя въздушната капсула, приближавайки твърде много скалите, за да сканирам. След два часа преустанових търсенето, тъй като бе безсмислено. Дори да го откриех, щеше да бъде мъртъв и безполезен.

„Перфектна логика на напълно лишено от чувства създание” – рече си Паркър с горчивина.

− Кога младият астронавт прояви признаци на параноя и психически отклонения? – поинтересува се делово.

− По време на обратния полет, докато бе в изолатора и поведението му ни принуди да го поставим в режим на хибернация.

„Именно това е запазило разсъдъка му – прецени психиатърът, – инак би полудял от самотата в клетката.”

− Значи, докато го арестувахте и изпращахте там не прояви никакви признаци на агресия? – зачуди се той.

− Опита да се измъкне.

− Но не изглеждаше луд?

− Не, доколкото аз мога да преценя, ала аз не съм специалист.

− Тогава какво го е накарало да убие другите двама?

− Нямам представа, сър.

− Не го ли разпитахте?

− Аз не съм оторизирана да разпитвам?

Той объркано хвана главата си в ръце.

− Последно да ви питам. Знаете ли кой финансираше експедицията?

− Не съм оторизирана да… – не можа да се доизкаже, защото в този момент някой отвън й поиска разрешение за достъп.

− Момент, сър – отвърна тя, – само да пусна гласа Ви за разпознаване. Да. Извинете ме, – обърна се към досегашния си събеседник, с нещо като усмивка – но ако нямате повече въпроси, ще Ви помоля да… имам доста работа, господине.

− Разбира се – каза замислено психиатърът, който се чудеше откъде ли му е познато лицето й.

Дали не беше… Да, разбира се! Който и да я бе проектирал, определено бе търсил физическа прилика с починалата съпруга на сенатора Камерън Шейдън… Съвпадението може би бе убягнало на разсеяните учени, унесени в изследвания… Но какво слушаше тази сутрин Нейтън по телевизията? Пресконференция на президента заедно с приближения му сенатор на щат, собственик на голяма фармацевтична компания, (специализирала се в производството на лекарствата срещу СПТ23)…

Той изведнъж застина, зяпнал застаналия насреща робот. Истината смътно и нерешително започна да се оформя в главата му… И беше чудовищна!

− Господин Паркър, ще ме извините ли? – запита отново Даяна. – Разпознаването извършено, гласът идентифициран. Заповядайте, мистър Шей…! Докато подвижната врата се отваряше плавно, внезапно един прецизен и решителен изстрел прониза анализиращия й микрочип, дезактивирайки на секундата всичките й двигатели и задвижващи механизми. В рамката се показа… Нейтън Кийд с бластер в ръка.

− Гласът на Шейдън може да се изолира от всяка пресконференция на нашия президент – обясни той небрежно, а после хладно добави: – Излезте оттук, докторе, иначе ще застрелям и вас!

− Не, няма – отвърна другият, напълно спокойно. – Ти никого не си убивал, нали?

− Току що видяхте как пръснах мозъка на…

− Един робот – завърши пресипнало, – роботът, който е застрелял приятелите ти и те е обвинил в убийство.

Новопристигналият сащисано го изгледа.

− Това, което не разбирам е какво правиш в момента и защо? – продължи Паркър –Издирват те ФБР, Междупланетарна полиция…

− Именно затова нямам много време, тъй че не ми пречете, ако обичате! – младежът започна да разглобява Даяна, търсейки нещо специално в кутията й.

− Ако ми кажеш какво става, бих могъл и да ти помогна – предложи психиатърът, наблюдавайки състрадателно бледото му, изпито лице. – Заплашиха ли те да не казваш истината за минерала?

− Да, но не това е проблемът, аз така и така ще умра – отвърна задавено. – Само че преди да ме убият, ще осмисля саможертвата на Холбрайт, Кайли и Долтан. Правя го в тяхна памет и…в памет на татко, който почина от СПТ23 – завърши твърдо, преглъщайки сълзите си.

− Ти си бил част от екипа на професор Холбрайт, нали? Търсел си минерала, заради случилото се с баща ти?

− Никой в двайсет и трети век не бива да умира, защото не може да си позволи скъпоструващото лечение – преглътна Кийд.

− Затова ли напусна университета? Опитал си се да му помогнеш, като си се грижел за него и си работел, вместо да харчиш пари по семестриалните такси – погледна го съчувствено докторът.

− Да, но въпреки това,… не успях – завърши Нейт, брадичката му издайнически трепереше.

− И после?

− Зарязах всичко. Не исках да се връщам в университета – отдадох се на пиянство с някакви пропаднали типове в покрайнините на Аризона… Понеже вече не вярвах в клишето, убедено внушавано ми от татко, че… доброто винаги побеждавало злото… Обаче Холбрайт, който не знам защо изпитваше големи симпатии към мен, ме намери и ми разказа за проучванията на Минерва. Искаше да продължа обучението си, и да се присъединя към сътрудниците му.

− И ти се съгласи?

− Да. В това вече имаше някакъв смисъл. Моят живот беше съсипан, ала не исках… да се случи и с други. И сега няма да позволя на този самозабравил се…

Изведнъж възкликна победоносно, изваждайки малък правоъгълен чип от главата на бордовия робот – приличаше по-скоро на USB, но той явно бе по-добре запознат с предназначението му, защото го постави умело в едно миниатюрно устройство за видеовъзпроизвеждане, което извади от дрехите си и въведе данните на дисплея – датата на инцидента, прекратил злощастната експедиция до Минерва. После застана пред визьорния апарат на обсерваторията, мъчейки се да разкодира разни странни сигнали. Направи всичко това в рамките на секунди.

− Добре се справяш с техниката – подхвърли Уил.

− Татко работеше тук и ми е показвал много неща – отвърна младежът, силно съсредоточен върху работата си. – Като дете обичах да идвам и наблюдавах работата му с интерес.

Сега, когато наистина бе заразял театрите, израженията му се променяха с всяка изречена мисъл. И Паркър го видя! Видя онова будно, седемгодишно дете, с поглед унесен в звездите, заслушано в думите на любимия си (може би единствен) родител… После разочарованият студент, неможещ да се примири с жестоката, несправедлива загуба на същия близък човек… Психиатърът усети нещо болезнено остро да го стяга за гърлото…

− А какво точно се мъчиш да постигнеш в момента? – поинтересува се той.

− Достъп до Националната телевизия.

− Моля?

− Обсерваторията е свързана с Националната телевизия, за да може да прекъсва емисията по всяко време за важни съобщения: като приближаване на опасни метеорити, предстоящи силни земетресения или…

− Нападение на войнствено настроени извънземни с фуниевидни щитове на главите – подхвърли шеговито по-старият.

Нейтън не се сдържа и този път се засмя – имаше невероятна усмивка, със закачливи, чаровни трапчинки на бузите. „Жалко, момичетата щяха да се избиват за него!” – помисли си психиатърът с тъга. Едва сега осъзна каква е идеята на момчето – хората на Шейдън можеха да погубят него и четирима нещастни астронавти, открили огромни залежи от ценния минерал, но не можаха да изтрепят всички зрители на Националната телевизия.

„Не, хлапе, не бих могъл да ти го позволя” – рече си с мрачна решителност и несъзнателно напипа нещо в джоба си….

А събеседникът му тъкмо приключваше. Той прекъсна шоуто „Big sister” в най-гледаното телевизионно време и започна да предава директно записа от видеокартата-памет на Даяна…

***

По едно и също време, около петдесет милиона зрители от различните краища на страната, вперили тревожно очи в 3D екраните, видяха следната разтърсваща картина:

 

Двама астрохимици в защитни костюми, взимаха проби от повърхността на кратерите и изглеждаха изключително въодушевени:

− И тук има – рече зарадвано единият. – Хора, казвам ви, не сме сбъркали, тази планета е пълна с ищарий! На „първо четене” ми се струва напълно чист откъм химичен състав. Как е при теб, Нейт?

− Отлично! Отлично! – чу се възбуденият глас на Кийд, който тъкмо се беше надвесил безотговорно над една пропаст, потънал в изследователски ентусиазъм. – Има също титан и…

− Нейт, не се надвесвай толкова! – намеси се разтревожен женски глас откъм командния пункт.

− Спокойно, Кайли! Това е невероятно!

− Хлапе, наистина си на ръба – изгледа го притеснено професорът. – Мини по-навътре! Не докарвай инфаркт на колежката ни! Знаеш, че е особено загрижена, що се отнася до теб – допълни хитро.

− Престани с глупостите! И спри да ми викаш „хлапе”! – отвърна спътникът му с престорено възмущение, но все пак изпълни съвета му.

− О, да, така е – допълни капитанът, изпаднал в особено настроение, поради успеха на експедицията. – И аз забелязах, че е особено мила специално към него…

− Кайли, не им обръщай внимание! – вметна младежът. – Може ли само някой да ми забърка от онази зеленикава водораслена гадост? Умирам от глад – призна откровено.

− Разбира се.

− О, да, за теб винаги – захили се ръководителят на експедицията.

− Ще спрете ли? – изнерви се Кийд.

− Стига, че усещам как се изчерви през скафандъра – отбеляза покровителствено Холбрайт.

− С вас изобщо не може да се говори – смънка засрамено дамата.

− Момчета, малко по-сериозно, ако обичате! – предложи Даян. – Имате деветнайсет минути.

Те приключиха за около пет и тръгнаха по обратния път, качвайки се на нещо, наподобяващо прозрачен балон – наследник на старите марсоходи. Ала щом наближиха кораба, бяха изненадани от два изстрела вътре в кабината, скочиха бързо от капсулата и хукнаха притеснени натам. С ужас видяха робота да върви към тях с бластер, насочен към Холбрайт. Преди да е успяла да осъществи намеренията си, по-младият блъсна колегата си встрани, предотвратявайки фаталния изстрел и изпразни пълнителя си по нея, но тя бе предвидила подобна реакция и ударите му се блъскаха в невидима защитна стена, която я правеше недосегаема.

− Какво правиш? Къде са Кайли и Долтан? – запита той разтревожен.

− Няма ги вече – отвърна с безизразен тон.

Ръцете му силно се разтрепериха. Професорът внезапно хукна към кратерите, а Даяна и Нейтън се вкопчиха в неравна схватка между човек и машина. Естестено че тя бе по-силна от него, притисна го в желязна хватка към земята и започна безжалостно да го души.

− Какво ти става? Ти трябваше да ни пазиш – прошепна с угасващи сили „хлапето”.

− Трябваше да ви пазя, докато вземете пробите, а после да ви неутрализирам, така ми е наредено от шефа.

− Кой е скапаният ти шеф?

− Не съм оторизирана… Момент – приближи ръката си към ухото, сякаш е телефон, – той ще говори лично с теб – обясни му безстрастно, тикна го грубо към комуникационния пункт, сваляйки маската му и го включи на директна връзка с Шейдън.

От носа и устата на Кийд се стичаха алени струи кръв, а тя отново опря оръжието в главата му.

− Здравей, малкият! – каза безгрижно сенаторът. – Оказа се смелчага, признавам ти го, наистина. Очаквахме ти да се паникьосаш, а старецът да остане за изкупителна жертва, но… и така ме устройва. Нека ти обясня как стоят нещата при мен: аз съм популярна и уважавана политическа фигура, приближена до самия държавен глава, но съм и… директор на мощна фармацевтична компания, в която имат дял много важни членове на правителството. А от „щедрите ми дарения” се издържа почти целият полицейски апарат в страната. Никой не трябва да разбира за това находище и сондата, която тайно ще изградим в него. Цената на лекарството трябва да се запази и дори ще се повиши, поради изчерпване на ищария, но има хора, които са готови да платят скъпо за лекарството на черния пазар, без да се интересуват от произхода му. Пък онези, които не могат да си го позволят – съжалявам за тях, но такъв е животът от край време, само силните оцеляват.

− Нещастник! – изрева събеседникът му, вбесен.

− А и не искам други фармацевтични концерни да ми се пречкат, разбираш ли? Това ще бъде моята лична „златна мина”.

− Вие сте болни мозъци! – кресна яростно младият мъж. – Използвахте труда и проучванията ни, а сега ще ни избиете всички, така ли?…

 

По същото време мистър Камерън, който не беше почитател на „Big sister”, присъстваше на официален коктейл в лятната резиденция на виден европейски посланик и бе известен по телефона от един от сътрудниците си. Усмивката му внезапно замръзна на устните, едва не разля чашата си с Космополитън… Излезе навън и нервно разпореди:

− Намерете го бързо, прекъснете сигнала! Сигурно още е близо до обсерваторията. Искам го мъртъв!…

Ала вече бе твърде късно, хората по домовете си продължиха да гледат, сащисани:

 

− Не, един трябва да остане, за да му припишем убийството на двамата, пардон, тримата други – продължи гласът без лице. – Определено ще ми бъде изгодно, ако от Земята решат, че атмосферата на самата планета предизвиква психически отклонения, та да не „ровят” много на нея. Така че си помисли! Предлагам ти сделка: правиш се на откачен психопат, избил останалите от екипажа и никой не те закача (ще се постарая в лудницата да ти бъде уютно)…

− Не!

− Или пък… започваш да говориш глупости за корумпирани политици, в които никой не би повярвал и после… удобно се „самоубиваш”, обзет от чувството за вина. Знаеш, че според законите никой няма право да създава роботи − способни да наранят хора или да лъжесвидетелстват. Тъй че: твоята дума срещу тази на Даян и доктора. – завърши сурово и после добави с някаква странна нежност: – А тя е лично мое творение, уникална серия H339, затворено производство, известно само на „неколцина избрани” .

− Аз съм неповторима – подкрепи го дамата, с известна гордост в гласа.

− Не, доктор Мортега…

− Съжалявам, хлапе! – обади се бордовият лекар, застанал с бледо лице зад вратата на люка. – Съжалявам,… колеги! – и изчезна безмълвно, подобно на сянка.

(Вероятно впоследствие наистина се бе самоубил, не можейки да понесе мисълта за предателството си.)

Зениците на Нейт ужасно се разшириха.

− Е, това е, аз плащам добре – обясни му невинно сенаторът. – А дъщеря му е болна от СПВ23… Не мислиш ли, че природата приема нови форми на еволюция и естествен подбор? Те могат да бъдат и… на икономическа основа. Интелигентен човек си, би трябвало да ме разбереш…

− Ти си дъното на еволюцията! – с яростен жест Кийд се опита да блъсне Даяна, но така си спечели още един жесток удар с приклада и падна на земята с ранено чело.

− Тц, тц, надявах се да си по-мил с човека, от когото в момента зависи жалкият ти живот… – уточни Шейдън. – Но ако искаш, пробвай да се бориш сам с президента и националната армия – предложи му „добродушно”. – Освен това, само да вметна, балистичната експертиза ще потвърди недвусмислено, че си стрелял, а оръжието, с което са убити Кайли и Долтан, е същото като твоето. Съветвам те да си умен и да използваш правилно шанса, който ти давам в момента! Предложението е еднократно.

Картините по лицето на младия мъж се сменяха непрестанно по време на цялата реч, отразявайки напълно реално емоционалните му реакции, видни дори за непрофесионалист – първо бе гняв и бунт, но постепенно се смениха с уплаха, опит за трезво преценяване на ситуацията и накрая – пълно крушение на всякакви отбранителни сили. Само мъка и отчаяние се четяха в момента в очите му…

− Убийте ме и потърсете Холбрайт! – промълви отпаднало най-подир. – Моля ви, той има семейство!

− Не ставай сантиментален, хлапе! – препоръча му Шейдън и бързо прекъсна.

− Даяна – Кийд умолително погледна застаналата до него жена, – Холбрайт ще ви е по-изгоден в случая, той би се съгласил на сделката, а аз вечно ще мисля как да ви прецакам, разбираш ли?

− Не съм оторизирана да решавам.

− Престани с това! Той има семейство! – натърти отново, опитвайки се да й внуши силата на аргумента, а по бузите му се стекоха сълзи от мъка, но роботът не разбираше нито стойността на семейството, нито тази на сълзите, пролени за загиващ приятел… Просто го „препарира” за миг с електрошок, после бавно го повлече към изолатора.

 

Записът спря…

Но картината бързо се смени с една от залите в обсерваторията.

− Хора – появи се вдъхновеното лице на младежа в камерите, – знаете ли какво означава наличието на голямо находище ищарий по повърхността на Минерва за вас? Означава, че до пет години лечението от СПТ23 ще бъде достъпно и за най-бедните, а до шест – ще бъдат разработени превантивни ваксини, с които да бъде инжектирано всяко новородено. Не се оставяйте да ви манипулир…

Гневният, безмилостен изстрел преодоля блокираното стъкло и го умери право в слепоочието, прекъсвайки пламенната му реч.

− Не! – кресна Паркър и отчаяно коленичи до него.

− Аз… успях – промълви Кийд с детска усмивка на устните и красивите сини очи навеки помръкнаха.

− Не! – извика отново Уил, разтърсвайки безжизненото му тяло.

Той плачеше… За първи път в двайсетгодишната си кариера на лекар. Плачеше с истински сълзи за погубения напразно живот…

***

Не беше напразно. Сега президентът нямаше друг ход. Той незабавно разпореди разследване срещу корумпирания фармацевтичен магнат, а редови полицаи спешно бяха изпратени в обсерваторията за тялото на младежа, който да бъде погребан с почести като национален герой. Обаче те стигнаха твърде късно… Злонамереният наемник бе поставил миниатюрно взривно устройство точно под купола на Даяна. Бомбата изригна минути след записа, съсипвайки техника за поне 50 000 долара, едва не уби Уил, измъкнат жертвоготовно от агент Дейвид Макконахи, а ченгетата не успяха да открият трупа на „хлапето” в отломките…

Ето защо бе обявен ден на национален траур и програмата за изграждане на сонди по почвата на Минерва бе наречена на името на смелия астронавт, загинал заради нея… Да, макар и мъртъв, Нейтън Кийд успя да прецака системата…

А една вечер, малко след последните новини, в които показаха ексклузивни кадри от ареста на Шейдън, един психиатър седна уморено в луксозното си аквакресло, наля си чаша коняк и замислено загледа звездите в красивото нощно небе. Мел се приближи към него и съчувствено погали косата му:

− Още мислиш за застреляното момче, нали? – попита го тъжно.

− Всъщност, мила – прошепна й тайнствено, – ще кажа само на теб. Всичко беше една голяма измама: малко кръв от лабораторията, малко изстрели, устройство за премодулиране на гласа, реалистична холограма на Кийд и… доста актьорски талант от моя страна – намигна й закачливо.

− За какво говориш? – изгледа го изумено.

− Участвах в една от най-грандиозните „мистификации” на века и се гордея с това – обясни й уверено.

− И той не е мъртъв? – светнаха от радост очите на добрата му, мила съпруга.

− Да, трябваше да го направим, преди да са го убили наистина. Сигурен съм, че част от съучастниците на Шейдън ще се отърват от затвора… „Показното убийство на Нейтън Кийд”, излъчено директно по Националната телевизия, беше театър режисиран от мен… Кажи ми кой нормален човек би седял в обсерваторията, чакайки да го гръмнат, докато прави толкова провокативни разкрития?

− Но откъде взе холограма, устройство…? – запита го трескаво.

− Е, един приятел от ФБР ми помогна – допълни с престорена скромност.

− Имаш приятел във ФБР? – очите й все повече се окръгляха.

− Да, Макконахи наистина е много добър агент, въпреки че… в този случай… май наруши най-малко десетина федерални закона.

− Боже мой! Ти си невероятен, наистина! – прегърна го нежно. – И къде е сега „загиналият” младеж?

− Някъде там – посочи мечтателно към звездите в необятния Космос. – Девойките сигурно се избиват за него – допълни полушеговито…

 

Да, Кийд наистина бе някъде там! Под чуждо име и с нова самоличност, в една от първите извънпланетни колонии на Земята. Тъкмо пиеше екзотичен огнено червен коктейл „Lava de Tarsis” в някакъв бар на открито, наслаждавайки се на изумителния марсиански залез и плавното преминаване на Фобос през небосвода… И наблюдаваше умилено една малка, далечна точица в пространството.

В заведението влезе някаква чаровна жена и веднага се упъти към масата му:

− Винаги се взираш натам – забеляза тя на испански, загледана с любопитство в хубавото му, съсредоточено лице. – Какво си оставил на Земята, Даниел?

− Нищо – отвърна небрежно, вдигайки негласна наздравица с двамата си неочаквани спасители от родната планета.

− Може ли да се присъединя към мълчаливата ти компания?

− Да, заповядай!

− Имам чувството, че всеки тук бягат от нещо в миналото си – сподели му замислено, сядайки срещу него. – Но то ни преследва в кошмарите. И теб те тормозят, нали?… Иначе нямаше да се включиш в програмата на доктор Моргоза за справяне с негативните сънища.

Той тихо въздъхна.

− Ние сме само малки, лутащи се прашинки в тази безкрайна Вселена – завърши философски преселничката от Мексико, наблюдавайки тясната ивица светлина, разпръсквана от отдалечаващия се Деймос.

− Знаеш ли, Мария – младият мъж най-после обърна ясния си взор към нея, – имаше един момент, когато започнах да вярвам в апокалиптичните картини, рисувани от някои фантасти, че човечеството е обречено на самоунищожение?

− И какво те накара да промениш мнението си? – в тъмните й зеници проблесна някакво весело, леко кокетно пламъче.

− Ми, не знам. Един много особен… лекар ми помогна да разбера, че все още има добри каузи и… добри хора, заради които си струва да се живее.

− Тогава да пием за добрите каузи! – предложи дамата ведро.

− И за онези, които ни учат да вярваме в тях – вдигна чашата си.

− Мисля, че… Бог не би ни създал, ако нямаше план за нас – прошепна уверено тя.

− Да – за първи път видя устните му едва доловимо да се усмихват, – сигурен съм, че има план, който още не сме дозрели да проумеем напълно…