Свръхестествено

Свръхестествено

 

 

Мъглявината обгръщаше частиците неутрон като в утроба. Вътре сякаш нямаше жива материя. Всичко съществуваше в необятния свят на Космоса, далеч от времето и пространството. В един момент сред тъмните прахови облаци, в които се образуваха протозвезди, се появи малка светлинка. Беше като лъч от пулсираща енергия, взрив от кипящи мехурчета по средата на Нищото. И тогава се появих аз – свръхразум в пространството, решено да превърне енергията в материя.

Огледах се. „Къде съм? Какво е това място?“ Въпросите ме удряха по главата като яростни прашинки сред мъглявините, които светлината неравномерно облизваше. Намирах се в капсула синя енергия, която сякаш пулсираше и се разпръскваше в пространството.

Движение!

Всичко край мен се движеше, а звуците и шумовете се смесваха и вкопчваха един в друг като глух рев на хиляди гласове. Значи все пак не бях по средата на Нищото – край мен се движеха масивни газови гиганти, заобиколени от големи и малки скални късове. В тях имаше различни физически константи, но не и разумен живот. Вдигнах поглед и се изненадах от видяното – неизброими метеорни тела с цвят на нажежена лава, леденостудени звездни късчета и огромни планети с ясно различими тъмни кръгове по тях.

Размърдах краката си. Те се движеха свободно и аз можех да се въртя във всички посоки. Някъде в далечината, в центъра на пространството, играеше яростен поток от частици. Приличаха на силно магнитно поле, като отклоняващ щит от светлина в Космоса. Очите ми привикнаха с внезапната светлина и бавно се приближих. Изведнъж гласовете отекнаха като в тунел, все по-близо и по-близо, и съзнанието ми откликна на техния призив.

– Чуваш ли ни? Можеш ли да се върнеш тук? Край!

– Къде? – попитах аз. Сега разбрах, че има още някой като мен – разумно същество, изплетено от материя и енергия.

− В „Ядрото”. Мисията ти приключи! Край!

„Мисията?“ Започнах да се оглеждам във всички посоки, сякаш можех да видя източника на гласа или да усетя неутроните му.

– Арп 273, обади се в команден център „Ядрото”, край… – последва мълчание. – Арп 273, „Ядрото” очаква отговор!

„Аз? Аз ли бях Арп 273? Може би са ме изпратили на мисия тук, в пространството, но защо не си спомнях нищо?!“ Сега пред погледа ми се появи огромно кълбо, което приличаше на супермощен компютър. Около него пулсираха частици прах от звезди. Извърнах глава към пулсиращата светлина и отворих устни, за да отговоря. Устата ми се пълнеше с думи и знаех, че трябва да се върна, но нещо в мен се бунтуваше.

Щом не помнех нищо от миналото си, не можеше ли просто да ми обяснят какво се е случило? Трябваше да разбера защо след като най-сетне се появих, ми съобщиха, че мисията е приключила…

– Не искам да се връщам в „Ядрото”! Не помня нищо от случилото се преди това!

В този момент се опитах да възстановя картини от миналото си, но беше невъзможно. Нищо не изплуваше на хоризонта освен споменът за частиците прах и пулсираща светлина – мигът, в който се появих!

– Арп 273 не си спомня нищо отпреди трансформацията. Не знае защо е изпратена в Слънчевата система, край!

Последното съобщение прозвуча като при повредена радиочестота. Космическият звук правеше гласовете чужди и непонятни, въпреки това не бяха нещо напълно непознато за мен. Дали започвах да си спомням?

Изведнъж гласът от системата се промени, стана по-плътен и тежък. Явно сега заговори друго разумно същество от същия този команден център.

– Арп 273, ти бе изпратена на тайна мисия на третата планета от Слънчевата система, наречена Земя. Една от задачите ти беше да ни донесеш информация за температурата, налягането, плътността на енергията и изкривяването на пространство-времето. Когато излезе от земната атмосфера, за да се върнеш в „Ядрото”, системите ни блокираха и ти не успя да се трансформираш. Явно при взрива си изгубила и част от базата данни, а най-вероятно и резултатите от всички проучвания.

Аз се огледах в пространството край себе си. Астероидите в пояса между Марс и Юпитер се опитваха да изплуват от мъглявината, а няколко метеорита пресякоха небосвода ми като кипящи вселени от прах и отломки.

– Нищо не си спомням! – повторих аз. – Трябва да се върна на Земята! – с ъгълчето на окото си мярнах тъмното петно между Венера и Марс.

– Мисията е рискована! – отбеляза някой. – Арп 273, виждаш, че системите едва смогват да контролират потока от частици!

Още един глас пресече небосвода ми като метеор с дразнещо жужене. Почти притиснах ушите си с ръце, сякаш гласът извираше от дълбините на собственото ми съзнание.

– Сър, за момента тя и без това не може да се върне. Системата не може да я трансформира, по-добре да отиде на Синята планета, ще осъществим контакт с нея едва когато щитът преодолее смущенията.

В командния център настъпи мълчание. Аз продължавах да се нося свободно в пространството, окъпана в капсулата синкава светлина.

– Добре – каза командирът накрая. – Върни се на Земята. Тук може да те засмуче някоя мъглявина или космическа мрежа от форми, но веднага щом получиш сигнал, искам да излезеш от земната атмосфера и да се върнеш тук!

Нещо завибрира в мен и аз усетих прилив на възторг – щях да отида на място, на което никога не бях ходила (нищо че от командния център твърдяха, че точно оттам се връщам). Може би щях да върна спомените си назад, дори да подобря резултатите от преминалата мисия на Синята планета. В същото време, заобиколена от пулсиращи форми и единици, масивни газови гиганти и спътници, не бях съвсем наясно защо трябва да влизам точно в тази малка леденосиня планета.

– Почакайте, сър – настоях аз. В първия момент се почувствах глупаво, че питам за това, но любопитството сякаш ме изгаряше.

– Слушаме те, Арп 273 – чу се от командния център.

– Бихте ли ми повторили отново какво трябваше да анализирам на Синята планета?

В ушите ми отекна леко хрущене, сякаш някой се засмя.

– Ти май наистина си изгубила паметта си, а с това и огромен поток от информация!

Аз примигнах ядосано, сякаш някой бе подгонил сетивата ми.

– Една от задачите ти беше да ни донесеш информация за температурата, налягането, плътността на енергията и изкривяването на пространство-времето.

Аз сбърчих нос.

– Не може ли да направя това на някоя от другите планети? Защо точно на тази?

Отговорът прозвуча така, сякаш е толкова очевидно, че би било глупост да се пита:

– На Земята има нещо, което го няма никъде другаде в цялата галактика. Там има земляни – това са разумни същества, които от векове наред населяват планетата, но имат и силата да я унищожат. Наблюдаваме ги отдавна, анализираме популацията, миграцията, развитието и всички техни технологични и глобални трансформации. Покрай устрема на машините, в хода на човешкия прогрес, природата е останала на заден план, в положението на безграничен източник на ресурси. А това, заедно със стремителното нарастване броя на населението и научно-техническия прогрес, са водещи причини за антропогенната ерозия. С темповете, с които човеците грабят от ресурсите на планетата си много скоро ще доведат до пълното й унищожение. Да не говорим, че липсват взаимната толерантност и приемственост, които са водещи фактори за опазването на мира в техния свят.

Изтръпнах.

– Не може да са чак толкова лоши! – думите сякаш сами изскочиха от устните ми, докато хвърлях кос поглед към леденосиньото кълбо. В този миг то сякаш ми се стори с една идея по-малко ледено. – Толкова много синьо, защо някой би искал да го унищожи? Да разруши собственото си убежище?

– Би било добре, ако изобщо осъзнаваха това! – чу се в отговор. – Арп 273, те са зли тирани, неспособни да контролират самите себе си, та какво остава да помогнат на планетата си. Ти отлично знаеше това, но явно си го забравила след неуспеха на трансформацията ти!

Думите му прозвучаха като упрек. Мислите ми препускаха в няколко посоки, но главната от тях беше, че исках да им докажа, че грешат. Може би някои от обитателите на онова синьо късче земя наистина бяха лоши, но повечето сигурно бяха миролюбиви и гостоприемни. Та нали самите те – съществата от „ Ядрото” – казаха, че се връщам от там. Ако земляните бяха толкова лоши, колкото се твърдеше, не би ли следвало да съм мъртва, унищожена или разпръсната на парчета в пространството? Щом съм имала сили да изляза от земната атмосфера, натоварена с резултатите от проучванията, да преживея взрива на системите и да изгубя паметта си, там едва ли е било чак толкова лошо. Както каза и командирът, тук ще е много по-опасно за мен, защото можех да бъда засмукана от някоя космическа мрежа от форми.

Въздъхнах и дадох сигнал, че се спускам надолу. Механичният глас, който продължаваше да бушува в съзнанието ми, прие думите ми с вездесъщото „Край!” и блокира притока от нови образи. Когато думите заглъхнаха, тишината, която ме обгърна ми се стори оглушителна. Ушите ми бучаха от спомена за твърдия глас на командира и неговия помощник. Всъщност като се замисля, дори не знаех дали двамата са точно такива, но докато приплъзвах мислите си към новата синя цел, някакъв вътрешен механизъм ме тласна към тази представа. Може би за улеснение.

Вече спрях и с опитите да си спомням миналото. Видимите части от него се боричкаха в главата ми в подивял ритъм. Хрумна ми, че в този момент миналото и бъдещето сякаш не съществуваха. Имаше го само непрекъснатото и вечно „сега” – празно поле, което трябваше да запълня. Вярвах, че връщането ми на Земята донякъде ще улесни прилива на спомени, за да разбера какво се е случило с мен преди „големия взрив” на системите.

Концентрирах мислите си към Синята планета и усетих как краката ми, които все още мърдаха свободно в пространството, сякаш сами ме теглят натам. Полудявах ли? Колкото повече се спусках, толкова повече нещо като торнадо ме засмукваше и притискаше от всички страни. В съзнанието ми се заредиха нови картини и образи, сякаш някой бе натиснал копчето на дистанционно – отпечатъци от израстък, капки син флуид, някакво непознато за мен растение, същества, погалени от чудодейна светлина… Същества? Вкопчих се в парченцето информация, докато се спусках надолу, замаяна от чудовищната скорост на торнадото. Каквито и да бяха тези видения, определено ми помагаха да понасям по-леко безумната ситуация. Дори миглите ми изпърхаха като ожесточени криле и аз затворих очи.

Съществата в съзнанието ми се размърдаха и се впуснаха в яростна надпревара. Едното беше слабо, дори хилаво, с цвят на кафеникав кратер, поръсен със звезден прах, но другото, с цвят на наелектризиран поток от частици, беше ловко и гъвкаво, силно и решително. За части от секундата го настигна, повали на земята и разкъса със зъби и нокти. Примигнах в недоумение. “Това ли бяха земляните – същества с дълги опашки и големи остри зъби? Затова ли от командния център ме предупредиха, че са зли тирани? Ами онази давеща се жертва?”

В този миг ми се прииска да блокирам картините и звуците от съзнанието си. Потреперих при мисълта за предстоящата си среща с тях и усетих как видението избледнява пред погледа ми, сякаш бе потушено от студа на звездния прах.

Изведнъж няколко спираловидни облака ме обгърнаха и заляха от всички посоки. Почувствах се като изгубена. Студът се просмука в тялото ми, като че ли търсеше подслон във вътрешностите ми. Потреперих. Разколебах се, пробвах да се върна назад, но земната атмосфера ме засмука като силно магнитно поле и аз полетях надолу, докато се премятах свободно в пространството.

Уж бях идвала тук и преди, а не можех да си спомня как съм преживяла всичко това миналия път. По-късно ме научиха, че на тази планета имало нещо, наречено „земна гравитация”, заради която „топката се връщала на земята, а не отлитала в небето”. Отначало всичко това ми се струваше странно, дори плашещо, но малко по малко свикнах с тази закономерност (още повече след като паднах два-три пъти, забравила, че след скок няма да полетя).

Колкото повече приближавах, толкова повече вълнението и страхът ми нарастваха. Дори не знам кое от тези две чувства се бе изписало най-силно на лицето ми. Изведнъж сякаш нагазих в лепкав сироп, а краката ми отказаха да се движат. Като че ли самият въздух ми се съпротивляваше и се опитваше да ме избута назад. Страхът от първата среща с земляните се просмука най-осезаемо в мен. “Ами ако искаха да ме разкъсат с острите си зъби?” Нямаше да им се дам толкова лесно, но поне щях да повярвам на думите на приятелите си от „Ядрото”. В търсене на още доказателства, насочих поглед към огромен скален участък, който много напомняше зърнестата структура на група скали, известни като въглеродни хондрити.

Фактът, че бях преминала стратосферата никак не ме успокояваше. Въздухът край мен постоянно се движеше и облаците изглеждаха като гигантска космическа мрежа от връзки, преодоляващи времето и пространството. Ужасът на падането ме намери неподготвена, но бързо се съвзех и изправих. Разноцветните пастелни багри – ту яркозелено, ту наситено червено, изведнъж се разкриха в пълната си гама. Във въздуха трептеше зной.

В този момент като изстрел от упор ме удари блудкавата миризма на плът – нещо, което никога не бях усещала. Приличаше на дъха в устата на красив звяр, който очаква безславното си разложение. Сбърчих нос. Тези земляни са най-странните гадини в цялата спираловидна галактика Млечен път. Опитах се да подскоча напред, но краката ми не помръдваха, сякаш тялото ми бе залепено за зърнестата структура на скалата. Май и аз трябваше да вървя на четири крака като земляните с техните израстъци. Мислите ми спуснаха защитен воал над виденията, за да не запечатам повече кошмара на видяното. В подножието на скалата усетих стотици миризми, които се блъскаха една след друга към носа ми. Повечето дори не извикваха асоциации в съзнанието ми. Можех да разпозная само ония, които бях усещала преди да изгубя паметта си – солена скала, слюда, минерали, лунен прах, алуминий…

Внезапно пръстите ми стигнаха до ръба на нещо, което не бях виждала никога през целия си живот. То бе синьо, мокро и течно и в него можех да потопя ръцете си. Не пареше при допир. От него обаче ме погледна някакво непознато създание.

Потреперих! Сърцето ми заби до полуда! “Какво беше това, о Велика вселено?” Наведох глава, така както бях на четири крака, а носът ми се заби в меките песъчинки, с които бе постлана земята наоколо.

Очаквах да чуя механичен звук като сигнала от командния център, но лицето на непознатото същество също се беше скрило под ръба на течния флуид. Позволих си да погледна още веднъж. Надявах се да се запознаем, макар че съществото не приличаше на земляните, които бях виждала. Вдигнах поглед от меките песъчинки и леко прокарах длан по повърхността на флуида. Съществото по същият начин прокара своята – явно беше дружелюбно. Загледах се в ръката му и установих, че много прилича на моята, дори се зарадвах, че ще мога да разкажа за това в „Ядрото”. Когато извърнах поглед към небето, с ъгълчето на окото си видях, че и то по същия начин е извърнало лицето си. Имаше синкава светлоотразителна кожа, светлосини очи, тънки вежди и избелели, сякаш намазани с течна светлина, устни. Косите му светеха във всички нюанси на алуминия. Бяха сплетени на отделни опашки, които в крайна сметка се свързваха в една обща. Погледнах ръцете си, опипах косата си и установих, че аз и тя много си приличаме. Движенията ни, мимиките – можеше ли да сме една и съща, а това да е прословутото изкривяване на пространството, за което говореше командирът на „Ядрото”?

Сега започнах да разбирам защо тази мисия е била толкова важна за тях – единствено тук можеше да се намери тази мокра субстанция, заради която планетата най-вероятно се наричаше “синя”.

Изправих се на крака и помахах за довиждане на съществото от повърхността. То също ми помаха и така приключи първата ми среща със землянин. Може би бях самата аз, и сигурно бях, но чувството да помахаш на някого в безкрайната лепкава пустош ме караше да се чувствам с една идея по-щастлива. Бавно продължих пътя си с надежда да открия поне още един землянин, с който да разменим енергия, да вкусим от неутроните си и ако трябва… да се преборим.

 

Слънцето неумолимо огряваше изтънчените сводести галерии, мраморни дворове и пеещи фонтани на една от големите улици, на която се намирах. Въпреки че повечето същества, които вървяха край мен, едва дишаха и мъчително триеха потните си чела, аз не усещах никаква горещина. В един момент дори се запитах дали това мършаво слънце е същото, което помнех да изригва със струи нажежена плазма във формата на гигантски пламъци. Тогава, в пространството на Космоса, можех да видя зелени искри пред очите си, от които главата ми туптеше силно. Те пулсираха пред погледа ми на дълги и кратки интервали като загадъчни сияния. Слънчевите изригвания често нарушаваха спътниковите комуникации и предизвикваха смущения в системите, но създаваха неповторимите и величествени полярни сияния.

Преди няколко часа обаче се случи нещо ужасяващо – небето притъмня и слънчевото зарево избяга от погледа ми. Тук-там се процеждаше мъждукащата светлина на безброй трепкащи точици – звездите, които изглеждаха толкова далеч, че в онзи момент в мен се надигна чувството за ужасяваща самота. Чуждата нощ се просмукваше в чуждата земя, докато лепкавата влага се усещаше дори във въздуха. Скоро Луната се спусна над синкавите очертания на планинските възвишения, поръси гребена им в изумрудено и заля простора със златисто-оранжева светлина.

Да, аз цял живот съм живяла на ръба между светлината и тъмнината, но всеки път можех да променя местоположението си, за да избера едното или другото. Тук беше различно. Не можех просто да подскоча и да вляза в сянката на някоя планета, за да ми е тъмно, а след това само да размърдам тялото си в нов полет и да усетя пронизващите лъчи на вселенското светило.

Тъмнината тази нощ ми дойде в повече, а не бях готова с отговорите на най-трудния въпрос – как всъщност живеят земляните в тази потискаща ситуация? Малтретирани от стихията на времето, оковани от продължителна и категорична тъмнина, в ужасяващата земна гравитация, преследвани от сините течни флуиди… Дали това не бяха част от корените за тяхната злоба и желание за самоунищожение?

Преди малко тъмнината започна да се разрежда, като че ли бе отломка от комети, и в един момент първите утринни лъчи плахо изгряха. Гледах и не вярвах на очите си. Беше толкова красиво, че не усетих как сълзите са ме задавили и ослепили. В този момент природата – притихнала и сънлива, сякаш отново се събуди за живот. Сега разбрах, че повече от всичко на света обичам светлината. Въздухът край мен се раздвижи, сякаш в него пулсираше жива материя, и в този миг се почувствах като новородена.

Гледките край мен не преливаха от яркозелено и наситеночервено както край скалната местност с искрящо син опал. Сега пред мен се разкриваше град от бетон и стъкло, със сгради в асиметрично разположение, големи и шумни площади и бързащи същества – доста по-различни от онези от видението ми. На това странно място времето течеше в друго измерение. Усещах го, знаех го, но ми беше трудно да го възприема. Още не можех да повярвам, че само преди малко бях в съвсем друг свят – огромен, опасен, и в същото време погълнат от хармонията на Вселената. Той бе място, в което се чувствах като звезда в съзвездие, а сега бях всмукана и изплюта сред многолюдна тълпа от същества, в която бях само дребна незначителна бръмка. Имах нужда от чист звук, а усещах само шум – десетки стотици гласове, които не млъкваха в главата ми, заредени с импулса на тревогата и страха. И мисли – купчина странни образи и предмети, които се боричкаха за надмощие в съзнанието ми. Възхвала на отегчението! Не можех да повярвам, че исках да избягам от самотата на вселенската свобода, а всъщност отново попаднах в епицентъра й.

Съществата, които се движеха край мен имаха по два крака и бяха с издължени тела и бледи лица. Очите им мърдаха във всички посоки.

Най-отдалечените от тях приличаха на черни фигурки върху прашния паваж. Едни носеха дълги роби и потракваха с нещо, което напомняше опашка на комета, а други се обръщаха назад и разговаряха на непознат за мен език. Повечето ме гледаха особено, други ме подминаваха безизразно, с оттенък на високомерие, но всички еднакво бързо се превръщаха във въртележка от лица и звуци.

Аромат!

Нещо отново раздвижи въздуха и ме връхлетя най-неочаквано. Извърнах глава по посока на миризмите – те бяха успокояващи, леко гнусни, сякаш в тях се криеше някакво противоречие.

Този свят беше система от тайни кодове, триизмерна паралелна реалност, в която бях вцепенена от странен ступор. Още след видението на съществото, което нападна и разкъса жертвата си знаех, че не искам да се срещам с унищожителите (ако мога така да ги нарека). Исках да опозная само добрите, търпеливите, гостоприемните. Исках… отчаяно се молех да срещна по-добрата половина, за да я запечатам и проектирам върху мислите си. Може би това бе моята визия за противопоставяне пред теориите на командира от „Ядрото”. Може би собствената ми състрадателност и доброта ме караха да вярвам, че ще намеря отклик и в чуждото огледало на заобикалящия свят.

Изведнъж се загледах в робите на съществата край мен. Някои от тях бяха обточени с дълги ресни, други бяха плътно по тялото, трети се състояха от няколко части или имаха бляскави частици – все неща, на които моята роба не отговаряше. Като имах предвид и факта, че кожата ми бе синкава, устните побелели, а косите навити като избухнали метеори (според образа, който видях в течния флуид), имаше защо да ме гледат странно. Аз не се вписвах в тази студено-стерилна, бяла и непоклатимо рационална среда. Трябваше да вкуся от нечии неутрони, за да изглеждам като съществата наоколо. Освен това исках да проникна в техния мозък, доколкото ми позволяваше структурата на обвивката. Потулена в сянката на себеподобен, нямаше да будя впечатление и щях по-лесно да анализирам и проучвам тези странни видове.

Изведнъж някакво ниско същество нададе страховит вой като ме сочеше с пръст. Носеше тънка роба и някаква плитка кръгла материя, която прикриваше главата му. От начало ми се стори твърде нисък, сякаш неутроните му не бяха достигнали необходимите жизнени константи, но въпреки това за възрастта си бе доста буен и шумен. Аз се уплаших от изблика му. Прозвуча като сблъсък на прибори и само след малко до него застанаха още няколко ниски същества. Викаха едно през друго на непознат за мен език, а едно от тях дори докосна робата ми. Изглеждаше удивено. Последвала движенията му и аз посегнах да докосна неговите тънки израстъци, но то ги отдръпна бързо, сякаш се уплаши. В този момент се запитах кой от двама ни се бои повече? Тогава усетих някой да приближава от към гърба ми с бързи стъпки. Напомни ми на онзи хищник, който бях видяла в съзнанието си и почти зачаках атаката му. Ако искаше да ме нападне, нямаше да му остана длъжна. Усетих как сбръчквам нос в израз на негодувание, когато пред мен застана същество, по-високо от тези, които ме бяха заобиколили и бързо ги разгони като противни античастици.

Погледнах го и се ужасих от видяното. Имаше странно издължено лице, ръбести черти и смахната прическа, като тънки израстъци, които стърчаха във всички посоки. Той млъкна, прокара език по зъбите си и преглътна нервно. Пот се стичаше по челото му. Сега вече уплашената бях аз и бързо се затичах към края на улицата. Не помня дали ми каза нещо или не, но дори да беше казал, нямаше как да го разбера. Помня само, че едва дишах от страх, докато в гърлото ми бълбукаше жлъчка. Нямах желание да виждам никого, нито да анализирам някой от тях. Исках час по-скоро да оправят системата и от командния център да ми съобщят, че мога да се върна вкъщи. Моето вкъщи! Сърцето ми отново се сви. Ами ако не можеха да оправят системата и нямаше пролука към моя свят? В този миг се почувствах по-чужда и изгубена от всякога. Лепкавата потискаща самота сякаш ме удари по главата като астероид.

Изведнъж иззад ъгъла се появи същество – по-високо от дребните тракащи земляни, и в същото време не колкото последния, най-страшния екземпляр. Беше облечено в пастелни цветове, носеше черни стъкла на очите си, а в ръцете й се поклащаше продълговата папка. Тя беше като всички останали, но онова което ме впечатли в нея бе, че нито веднъж не се обърна да ме огледа, нямаше високомерен израз на лицето, не издаваше резки звуци и вървеше задълбочено, сякаш този път й беше жизненоважен.

Освободих мислите си от защитния воал за видения и се вкопчих в съзнанието й. Видях лица, много лица, които се движеха неспир в мислите й. Мястото беше тъмно, но отвсякъде долитаха звуци и шумове, а мънички разноцветни светлини раздираха мрака като кадифени пръсти. В един момент усетих, че искам да я последвам, да разбера значението на този път, да осъзная защо за нея той бе толкова важен.

И стана чудо. Нейните неутрони се проектираха върху моите. Докато тялото ми се смаляваше до нейния размер, кожата на устните ми изсъхна и се набръчка като черупка. Лицето й се проектира върху моето сякаш бе чужда маска, залепена върху светлоотразителните ми частици. Пареше като огнен шамар. В тази теснотия се почувствах като кръвожаден звяр, притиснат в телефонна кабина. О, Велика вселено, тази трансформация ме измъчи до болка! Наум проклех лошия си късмет, че от всички земляни избрах точно нея.

Сега по улицата крачеха две напълно еднакви момичета на разстояние от около 4 метра. Оригиналът напред, копието след него.

Когато тръгнах с нейните крака, в нейните крачки всъщност осъзнах степента на ограничението си. Само за един миг изгубих виденията, силата да прониквам в материята, да чувам гласовете от командния център, да чета мисли… всичко сякаш потъна в канала. Светът изведнъж ми се стори куха, скучна, твърде рационална кутийка. Дали защото го гледах през нейните очи? Устните ми се напълниха с думи, които никога преди не бях изговаряла, а празната страница на миналото ми беше изпъстрена с лица и случки, действия и неочаквани обрати. Всичко вибрираше в нестихващ синхрон с настоящето. Въпреки че изгубих свръхразума си, в замяна получих неща, които никога не бях усещала. Неща, които можеха да ме накарат да се разплача и разсмея едновременно. Можех да усетя усмивката си, щастлива че виждам всичко това, макар и в чуждата обвивка на землянин. Сякаш отново имах минало, имах корени…

Единственото, което не ми харесваше в това тяло, и което знаех, че няма да харесам в нито едно друго, бе непрекъснатият обмен на вещества. Сега изпитвах стържещо чувство някъде по средата на тялото си, което ми подсказа, че явно съм гладна. В моя свят никога не съм го чувствала по този начин, а тази емоция ми се стори по-стряскаща и от първата, когато се трансформирах.

Въпреки неудобствата на тази дребна обвивка, аз трябваше да вървя в нейните крачки, да гледам с нейните очи, да дишам нейния въздух. Казвах си, че така ще използвам закона на мимикрията по-лесно в помощ на бъдещите си изследвания.

Край мен продължаваха да тичат малки същества, тоест същите, които бях видяла преди малко, с тази разлика, че сега не ме гледаха толкова учудено. Ето, значи колко е било важно да си част от тълпата, част от еднаквите. Нищо, че все още вървях вдървено и ги гледах по същия учуден начин. Стана ми смешно, че знам какво съм, а те ме възприемат като една от тях, част от колектива. Хареса ми и друго – вече можех да разбера за какво си говорят, макар всички викове, които размиваха очертанията на думите.

– Аз ще стигна пръв! – подвикна едното.

– Не можеш да ме настигнеш! – каза другото, захлупило смешна кръгла материя върху главата си.

Онзи странен млад мъж, който ме уплаши преди малко, също вървеше тихо зад мен. Можех да чуя стъпките му и за момент отново се уплаших, но в следващия осъзнах, че няма как да ме познае. Този път същността ми не беше като оголено тяло пред света.

Извърнах глава и насочих поглед към оригинала – генератор на моята нова форма. Сега той бе новата малка вселена, която трябваше да анализирам.

Тъкмо започнах да свиквам с новото си различно амплоа на землянин, когато след няколко преки хората отново започнаха да ме зяпат странно. Дори се обръщаха назад и пак ме поглеждаха, сякаш за да сравнят резултатите. Почувствах се като изкопаемо.

Изведнъж един водач на превозно средство подвикна срещу мен, докато пресичах, преследвайки оригинала. Колата му излъчваше жар като огнедишащ змей, и онова, от което се боях най-много, ме връхлетя като изстрел – първообразът се обърна назад и ме забеляза.

Колкото и да се опитвах да взема с единица неутрон по-малко или повече от обвивката на оригинала си, при трансформация разлика никога не се получаваше. Образът винаги се проектираше върху мен без нито една клетка или молекула по-малко, до такава степен, че бе трудно да се определи кой е оригинал и кой копие.

Така или иначе момичето се беше обърнало – нямаше време за реакция, още по-малко за нови рисковани трансформация, които да доведат до неизбежното ми разкриване. И така аз и тя се озовахме очи в очи, сякаш светът между нас и около нас не съществуваше. Отстрани сигурно сме били доста странна гледка, но в онзи момент изтръпнах от непознат страх, които движеше ръцете ми и учестяваше дишането ми. Фактът, че не можех да прочета мислите й и да разгледам съзнанието й, окована във физическата капсула на обвивката й, ме плашеше още повече. Сега бяхме само аз и тя – две души, едно тяло.

– От къде се взе, по дяволите? – попита тя с жив интерес и се приближи към мен. Трескаво докосна косата ми, побутна ръцете ми и издърпа прозорците, които имах пред очите си – абсолютно същите, които носеше и тя. В този миг в гърлото й заседна вик и тя изглеждаше ужасена (може би с една идея по-ужасена от самата мен).

– Ти ужасно много приличаш на мен! – каза тя, сякаш за да ме уведоми за нещо, което не знаех.

– Аз… аз… – думите ми се заплетоха на възел. Думи, които никога преди не бях употребявала. – Аз съм като теб! – казах накрая, като пробвах да раздвижа ъгълчетата на устните си, за да сътворя усмивка.

– Но как така? – избухна тя. – Хората по улиците не си приличат просто така, ако нямат роднинска връзка!

“Хора? Значи всички, които пъплеха наоколо се наричаха „хора”!”

Съзнавах, че съм чувала тази дума и преди, но през устните на това момиче ми се стори необикновена.

– Да, така е, но ние може би имаме такава връзка!

Интересно, тя си мислеше за роднинска връзка, а аз за неутронна. В този момент осъзнах, че наистина бариерата между нашите светове е огромна.

– Не съм чувала за такова нещо до сега! – каза тя лаконично. – Ако имах изчезнала сестра близначка, майка ми нямаше ли да ми каже досега? Освен това да се намерим след толкова години, облечени по един и същи начин, по една и съща улица, на път за кастинга, това е… – тя въздъхна – това е невъзможно!

Този път се усмихнах по-уверено.

– Невъзможно ли? – повторих аз, сякаш за да убедя самата себе си. – Не виждаш ли, че сме точно тук, на същата тази улица и в същите тези дрехи!

Сега вече се забавлявах с елементарните й открития. Имах чувството, че виждам себе си как маха на собственото си отражение в синия флуид, мислейки го за землянин.

– За какъв кастинг говореше? – попитах аз.

Тя, сякаш нечула последното, продължаваше да се взира в мен като изкопаемо.

– А, това ли? – каза накрая. – Кастингът е за таланти. Не си ли гледала рекламите?

Дори не знаех за какво говори, но кимнах някак неубедително. Тя заподскача от крак на крак, вперила поглед в папката си.

– Аз ще правя фокуси! Приготвила съм няколко за пред журито!

Аз се усмихнах леко, по примера на нейната усмивка.

– Какво е „ фо-ку-си”? – бавно и с мъка изговорих причудливата дума.

– Ти от Марс ли падаш? Ей сега всичко ще ти обясня. Като се замисля, ти идеално можеш да ми помогнеш в организирането на номера ми! Ще спечелим първа награда! – изкикоти се тя, дръпна ме за ръката и двете се понесохме натам, накъдето ме водеше.