Пътуване до Марс

Пътуване до Марс

 

− Роналд, сигурен ли си за всичко това? Не бъди глупак! Не го прави! Не виждаш ли, че е лудост да отидеш там? Това е сигурна смърт и ти го знаеш.

− Не се тревожи, Ларс. Нищо няма да ми се случи, докато разполагам с това оборудване. Пък и знаеш, че трябва да го направя. Готвя се за това от над пет години. Не мога да се откажа, когато всичко е готово.

− За пореден път ти казвам, че смъртта на баща ти беше нещастен случай, никой не го е убил. Просто неизправност в двигателя на атмосферната система. Често се е случвало, не е прецедент. Отказал е и когато е стигнал до земната атмосфера не е имал необходимата тяга, за да я преодолее. Знаеш, че ако се изложиш прекалено дълго на тези условия, се опичаш доста сериозно.

− Ларс, зная само, че ако имаше проблем с този двигател, татко щеше да го оправи или поне щеше да се върне. Нямаше да се втурне с главата напред към смъртта си. Той беше умен и мъдър човек. Пък и тази версия за двигателя може и да не е събудила подозрения сред хората, но аз познавах прекалено добре баща си и съм сигурен, че всичко е глупости и измислици за прикриване на нещо. Точно това смятам да открия, приятелю – какво точно се опитва да прикрие Земното правителство на Марс.

− Какво ще се опитва да прикрие, Рон? На Марс няма нищо. Марс е една адска пустиня, една дупка. Няма живот, кислород, вода, но защо ли ти обяснявам това? На теб ти е пределно ясно. Дори и децата в детската градина знаят какво има на Марс.

− Все пак искам да го видя с очите си, Ларс. Ти си ми най-близкият човек. Моля те поне ти да ме подкрепиш и да повярваш в мен. Остави настрана всичките глупости, които се изказаха и изписаха относно трагедията с баща ми. Усещам, че нещо не е наред и нашето правителство се опитва да го прикрие. Аз трябва да разбера. Трябва да видя за какво умря баща ми.

− Ако това, което казваш е така и наистина баща ти е бил убит, какво ще ги спре да убият и теб?

В този момент Роналд Мънро се обърна към своя събеседник и се усмихна с една доволна усмивка, показваща сигурност.

− Не могат да ме убият, Ларс, понеже не могат да ме засекат. Корабът ми е невидим за всякакъв вид радари и засичащи системи.

Ларс Оруик се загледа в лицето на своя приятел, в това пълно с оптимизъм и увереност лице, неискащо да приеме опасността, която беше така явна и може би неизбежна. Но тази опасност не тревожеше Мънро, той бе готов да рискува. Тревожеше го повече фактът, че ще отиде на Марс и там няма да открие нищо. Тревожеше се, че всичко около баща му можеше да се окаже истина, а не заплетена интрига и той щеше да се окаже най-големият глупак на света. И най-вече го тревожеше, че щеше да предаде вярата на баща си, с която той го подкрепяше винаги.

− Не могат, Ларс, не могат. През цялото време на подготовка изпипвах всичко до последния детайл. В кораба ми е инсталирана камуфлажна система, която ще прикрива изцяло присъствието ми. Никой няма да може да ме засече по какъвто и да е начин. Пътешествието ми до Марс ще бъде необезпокоявано.

Роналд Мънро не щадеше средства. За него това начинание беше единственото важно в неговия досегашен живот. Нямаше други. Нищо не му даваше утехата и помирението със самия него повече от това. Вложи всичко, с което разполагаше, за да осъществи задачата, която сам си постави.

Снабди се с космически кораб – в началото всичко бе просто една голяма отломка метал, руина. Не беше лесно да го купи. Свърза се с всякакви организации и неправителствени дружества. Създаде непроследими фондове, чрез които извършваше плащанията. Нае сгради и офиси, където наемаше хора, задаваше им поръчения и ръководеше всичко анонимно. Никой не знаеше върху какво точно работи и най-малко пък за кого. Парите за възнаграждения бяха точни, поддържани от солидни премии за добре свършена работа, и на никой дори не му дойде наум да попита за подробности. Персоналът от учени и обикновени работници осъзнаваше, че може би работи върху атомна бомба, или върху оръжие за масово унищожение, или върху някакъв летящ обект… или пък върху какво ли не, но докато си получаваха чековете, благославяха и пожелаваха благоденствие на щедрия анонимен шеф. Какво значение имаше за кого работят и върху какво? Нямаше място за самосъзнание и за загриженост за околната среда. Времената бяха тежки, сметките високи, а самият живот представляваше един труднодостъпен лукс.

Пет години бяха необходими за довършване на космическия кораб, но когато той бе готов, представляваше едно произведение на изкуството. Всичко беше перфектно и изпипано. Наслада както за окото, така и за нуждите.

− Дано да си прав, Рон. Не ми се иска да загубя още един другар.

− Няма, приятелю, бъди сигурен.

− Кога заминаваш?

− Довечера.

 

Шестимата мъже стояха тихо по местата си и всеки от тях, с изключение на този, който беше на главното място на масата, се опитваше да прикрие неудобството си. Седяха вече няколко минути и никой не смееше да каже нищо. Бяха се събрали, но ни един от тях петимата не знаеше защо е тук. Всички получиха покани, на които просто бе отбелязано да присъстват. Шестият се прокашля, може би за да покаже, че вече е готов да ги “дари” с гласа си. Те втренчиха погледи в него и зачакаха.

− Господа, моля ви да погледнете екраните пред вас! – гласът му беше висок и спокоен, глас на човек, който бе свикнал да заповядва.

Пред погледите на всички се появи, сякаш от нищото, цветна лента с размер не повече от седемдесет сантиметра. На нея се очертаха формите на мъж в цял размер, а отстрани се изписа всичката налична информация:

Име: Роналд Дъглас Мънро

Години: 41

Ръст в метри: 1,87

Тегло в кг: 85

Цвят на кожата: Бял

Цвят на косата: Черен

Цвят на очите: Зелен

Местоживеене: Планетария 8-Х-879-1

………

− И с какво трябва да привлече вниманието ни този мъж? – смелостта да наруши тишината принадлежеше на човека, наречен Първи. Той, като всички останали около масата, беше на повече от шестдесет, с бяла коса и изморен вид на лицето, и само един свеж блясък в очите му можеше да убеди непознатите погледи, че той не бе мъртъв. Един небрежен замах с ръка през изображението доказа, че заинтересоваността му беше нулева.

− Първи, ще те помоля да запазиш въпросите си за по-късно, когато обясня ситуацията – гласът на Шести (по всичко бе ясно, че освен централното място на масата, той заемаше и главната позиция сред тях) беше студен и нетърпящ глупави нападки. – И така, господа. Както вече ви стана ясно от Първи – в гласа му се прокрадваха нотки на самодоволство от начина, по който унижаваше осмелилия се да постави под съмнение преценката му – този мъж с нищо не привлича вниманието на пръв поглед. Но за жалост това е само заблуда в очите на непросветените.

− Шести, извинявай за прекъсването, но това не е ли синът на професор Дъглас Мънро? Нашият бивш директор на подразделение “Космически и пространствени изследвания”.

− Както винаги доказваш прозорливостта и добрата си памет, Пети. Винаги е било удоволствие за мен да комуникирам с теб заради перфектната ти информираност.

Думите на Шести не бяха изказани със сарказъм или презрение. Той наистина се възхищаваше на логиката и изключителната памет на Пети. Единствен той – Пети, не го дразнеше. Всички останали бяха стари глупаци, които вместо да стоят в основните позиции на Управлението на Земята, заслужаваха да бъдат затворени в някоя лудница.

− Пети бе така добър да прибави допълнителна информация към описанието на този мъж. Така, без да се спускам в излишни обяснения и разяснения, ще кажа, че този човек представлява заплаха от изключително висока степен за Земята.

− Заплаха!!! За Земята? Но какво…

Всеки един от тях добави по нещо подобно и зачака отговор. Шести се намести удобно в огромното си кожено кресло и размърда лениво устни. От тях изненадващо излезе реч:

− Роналд Дъглас Мънро се кани да отлети за Марс… – бавната му тирада беше прекъсната от гръмогласния смях на Първи. Шести се изправи, разгневен повече от факта, че трябваше да се размърда, отколкото от прекъсването. Гласът му прозвуча няколко пъти по-силно от преди секунди:

− Какво ти е толкова смешно, Първи? Не виждам кое толкова много те забавлява!

Все още неуспял изцяло да прекъсне бурния си смях, Първи отвърна:

− Засмя ме изказването ти, че някакъв си загубеняк щял да полети за Марс. Сякаш това е толкова лесно.

− Не мисля, че чу забележката на своя колега Пети. Ако ли пък си я чул, това само показва колко некомпетентен си да мислиш логически. Но ще те помоля за последен път да не ме прекъсваш с глупавите си изкази на устата и на тялото. И така… Както нашият уважаван колега Пети спомена, разискваната тук личност − Роналд Дъглас Мънро, е син на починалия космолог, астронавт и професор по космически науки − високоуважавания Дъглас Мънро.

− Когото ти с най-високо уважение уби – в гласа на Първи се прокрадна хлад. Явно беше, че той е бил против това решение, което преди време Масата на шестте бе взела. Шести само го погледна остро и продължи с това, което казваше, без да обръща внимание на казаното:

− Ако има човек на Земята, който може да осъществи това начинание, то това е обсъжданият в момента господин. Той разполага както със знанията за постигането на полет до Марс, така и с нужните средства. Затова, колеги, ние трябва да го отстраним.

− Не мисля, че ще представлява трудност – гласът беше на Четвърти, който сякаш бе задрямал до момента.

− Напротив, Четвърти, напротив – това бе Шести.

− Защо, Шести? Какво ни спира да постъпим както със стария Мънро? – време бе и Трети да се обади.

− Смятам, че се досещам защо – цикълът бе затворен и всеки вече бе казал по нещо. Трети се поизпъна и прие вид, който подсказваше, че ще започне с обясненията. – Приемам, че младият Мънро не може да бъде спрян след като излети, понеже разполага с технология, която ще го предпази от това. Прав ли съм, Шести?

− По-прав не би могъл да бъдеш, Трети – освен констатирането на верността на казаното, с това изказване Шести засегна и темата за обемистото туловище на колегата си, което бе заело максималното си изправено положение, па макар и в креслото (дори прав Трети беше толкова висок).

− Затова, предполагам – продължи Трети, – ни е необходима алтернатива, нали?

− Точно така. Предлагам тази алтернатива да е Андроида.

Предложението принадлежеше на Шести и то внесе истински смут сред останалите.

− Но Андроида не е бил активиран от мисия „Кенеди”!!! Смяташ ли, че сега е подходящият момент за вкарването му в действие?

− Да, Пети, моментът е повече от подходящ. Все пак да не подценяваме господин Мънро и заплахата, която той представлява. И така, колеги, нека гласуваме.

Пет – „за”, един – „против”. Разбира се, Първи беше против. Също като предния път, когато се решаваше съдбата на член от семейство Мънро. За жалост мнозинството имаше силата да решава. Андроидът бе активиран и мисия „Роналд Дъглас Мънро” беше въведена. Събранието бе разпуснато.

 

Роналд Мънро беше приключил сериозната тема със своя събеседник Ларс Оруик и сега разговорът им се състоеше от весели закачки и безмислени приказки. Денят бе в средата си и двамата се бяха опънали в столовете си с по чаша кафе в ръка. Насладата от леко горчивия вкус на напитката ги изпълваше със задоволство.

Мобилният телефон на Мънро иззвъня и той погледна в дисплея. Номерът, който се изписа, бе непознат.

− Непознат номер, Ларс. Не мисля да вдигам. Не искам някой да ми развали доброто настроение няколко часа преди да изпълня мечтата си.

− Смятам, че това е адски безотговорно, Рон. Може да е нещо важно. Може някой да има неотложна нужда от теб.

− Знаеш ли, Ларс, ти си наистина убедителен човек. Би продал кожух на снежен човек и ще го накараш да се съгласи, че той е в изгода.

Двамата се засмяха вяло, а Мънро натисна приемащия бутон. Каза “Ало” в говорителната платка.

− Парк “Мена”, след тридесет минути. Имам информация за баща ти.

− Кой се обажда? – въпросът беше закъснял. Отсреща се чуваше празният сигнал, показващ липса на кореспондент.

− Кой беше, Рон?

− Някаква грешка. Трябва да тръгвам, Ларс. Ще ти звънна преди да отлетя.

− Добре, Казанова. Знам къде отиваш – все пак дълго ще си в космоса. − Ларс Оруик му намигна и с ехидна усмивка на лицето се отправи към автомобила си.

 

Мънро бе точно навреме в парка. Наоколо беше лудница. Хубавият ден бе изкарал от къщите половината население на града. В тази лудница едва ли щеше да успее да проведе срещата. Тъкмо когато сметна, че всичко е лоша идея, някой го хвана за ръката и го поведе напред. Мънро се извърна рязко и видя измореното лице на доста възрастен мъж. Той беше висок и хватката му бе здрава.

− Върви гладко и не пораждай подозрения с някое глупаво действие! Името ми е Карл Роли.

− Това трябва ли да ми говори нещо? – надменно попита Роналд, готов да се отскубне от жилавата ръка и да се слее с тълпата.

− Ако вместо да се опитваш да завладееш Космоса беше потърсил информация за миналото на баща си, щеше много добре да знаеш кой съм аз.

− Я, чакай! – Мънро присви очи, сякаш извиквайки някакъв далечен спомен в съзнанието си. – Аз… виждал съм… Господи!

− Да, Рони, не съм мъртъв.

− Чичо? Как?

− Наложи се, момчето ми. Когато правителството ме вербува, единственият начин да ви защитя, беше да се откажа от вас. За семейството си бях обявен за мъртъв. Баща ти единствен знаеше, че съм жив и никога не ми прости, че избрах Управлението пред семейството. Това, което обаче той не знаеше е, че и аз самият не успях да си простя.

− Чичо, това сега няма значение. Кажи ми истинската причина, поради която изиска срещата. Знам, че е нещо изключително важно, иначе не би рискувал.

− Рони, хората, които убиха баща ти, искат да убият и теб.

− Но как разбра това, чичо?

Гласът на Роналд беше сподавен и дишането му се учести.

− Рон, аз съм част от тези хора, които убиха баща ти.

− Какво? – гняв и сълзи бликнаха както отвътре, така и отвън. – Ти си част от хората, които са убили баща ми? Как смееш…

Мощен изстрел прокънтя покрай ухото на Мънро и той усети как чичо му се строполи на земята.

− Рони, нямаш никакво време. Андроида е след теб. Трябва да отлетиш за Марс веднага. Рони, съжалявам за всичко… – той му подаде пистолет и някакви документи. Племенникът му ги пое и без много да мисли хукна към хангара, където се намираше космическият кораб. С рязко извъртане на главата си погледна кой е по петите му. Това беше огромна фигура, облечена в черни кожени дрехи от глава до пети и лицето бе на… мъж. Не бе металната физиономия, която Роналд очакваше да види. Чичо му каза “Андроида”, но… Естествено, че нямаше да е с метален външен вид. Така би привлякъл вниманието на всеки, покрай когото минеше. Не трябваше да буди излишно подозрение.

Мънро бягаше по една паркова алея, в която цареше мир и тишина, и най-важното беше, че нямаше никого наоколо. Той се извърна и стреля по фигурата. Чу се лек метален звън – явно бе улучил, но тропотът зад него продължаваше. Нямаше да е лесно да се отърве от металния. Замисли се за миг за Карл Роли, който може би вече беше издишал и последните си дози кислород.

Почти стигна до хангара. Насочи се към вратата. В движение изкара някакво дистанционно управление, натисна един бутон и се обърна към Андроида. Устремът му бе прекратен от резкия удар в невидимата стена. Течащият ток по нея го накара да се гърчи в конвулсии от все още преминаващите електрони по основните му системи.

Мънро влезе в хангара и осъществи мечтата си…

 

Събранието беше свикано отново. Този път не шест, а пет души седяха около масата. Както се полагаше Шести започна пръв:

− Господа, особено ми е неприятно да ви съобщя, че сред нас имаше предател. Първи предаде страната и планетата, на която служеше, като осуети действията ни против Роналд Дъглас Мънро. Благодарение на неговата асистенция, Андроида беше повреден и лицето отлетя за Марс. Отсега нататък ни остава само да чакаме и да се надяваме, че няма да разкрие Тайната…

 

Разстоянието от Земята до Марс, в този определен момент, беше малко над петдесет и шест милиона километра (точна цифра не можеше да се изчисли, поради постоянното приближаване и отдалечаване на двете планети една от друга). С помощта на съвременните технологии, прекосяването на това разстояние изискваше около шест месеца. Шест месеца в открития космос, богат на радиация, протони, гама-лъчи, космически лъчи и какво ли още не. Период, изпълнен с изпитания – суха храна, застояла вода, никакви забавления и скука до безразсъдък. Единствената утеха бе прекрасната гледка, която просто не омръзваше. Бездънната черна картина, изпъстрена със светли и приятни мъждукания на звездите, бавно носещи се отломки от астероиди, енергията – с неизвестен произход, която ту изникваше от нищото, ту се скриваше отново там – в нищото. Безкрайна, несвършваща красота.

 

Ларс Оруик се прибра в дома си и първото нещо, което направи с влизането беше да включи телефонната си система на режим прослушване на съобщенията. Апаратът изписа на дисплея “Режим прослушване” и започна да предава запаметената информация:

“Ларс, нямам много време и ще бъда кратък. Хванаха ме. В момента съм в някаква килия. За да избегна последващи въпроси и съмнения, ще ти обясня как успях да ти изпратя това съобщение. Преди да потегля, инсталирах в зъба си предавател, който да препрати сигнал към специална капсула в кораба ми. Надявам се тази капсула да се отдели от външния куплонг и да стигне до необходимия обхват, за да предаде съобщението ми до сателит, който е програмиран да ти го изпрати. Ако това не се осъществи, най-голямата тайна, която човек може да си въобрази, ще умре с мен. Ларс, заслужаваше си всяка капка кръв и пот, които пролях, за да постигна това, приятелю. Ларс, на Земята живеем в неимоверна заблуда. Нищо от това, което ние сме смятали за Марс не е вярно. Планетата е жива – тя е като близнак на Земята. Има всичко необходимо – атмосфера, подобна на нашата, вода, храна, хора като самите нас, животни като нашите, всичко. Всичко, което правителството ни е карало да смятаме за тази планета е една огромна очарователна лъжа. Предполагам, че информацията за планетите в цялата слънчева система е ска……лъ…..пе…н…. – в този момент връзката прекъсна. Това беше единственото съобщение, което апаратът предаде. Нямаше други. Ларс Оруик се приближи до него и натисна бутона “Изтрий”. На дисплея се появиха черни букви, гласящи: “Съобщението е изтрито”.

Оруик вдигна слушалката и въведе някакъв номер. От отсрещната страна се чу приятен мъжки глас, канещ към разговор с едно вяло “Ало”.

− Здравей, Пети. Шести се обажда. Ще те помоля да уведомиш останалите, че мисия „Роналд Дъглас Мънро” е успешно завършена. Предай нужната информация за Архива.

− Добре, Шести. Ще изпълня заповедите ти.

− Пети, знам че един ден ще трябва да си платим за всичко, което сторихме и прикрихме – той въздъхна и сълзи избиха по очите му.

− Прав си може би, но знам само, че този ден няма да е днес.

В слушалката се чу леко потракване, което подсказваше на Ларс Оруик – Шести, че е останал съвсем сам на този жесток свят.

 

Фобос и Деймос плавно следваха пътя на своята орбита. Те изглеждаха като малки тъмни точки пред гиганта Марс. Погледната от близо, планетата не беше толкова червена, колкото се смяташе. Флората й представляваше красива растителност, заобиколена от високи дървеподобни стволове, които се смесваха с кафеникавата почва и създаваха илюзията за гладка цялост, все едно това беше една безкрайна и безлюдна пустиня. Само че живот съществуваше и той бе навсякъде – във въздуха, на повърхността, дори и в самите недра на планетата. Живот, който представляваше същността на планетата Марс.