После вземи куклата

После вземи куклата

 

 

Така каза:

– После вземи куклата!

Беше едър мъж, който помагаше на шофьора да натовари сандъците с книги, двата глобуса – единия на Земята, а другия на Марс, пакета с карти и чувала с играчки. Всичко това трябваше да бъде преместено в новия апартамент на семейство Тренеф, току-що завърнало се от Америка заради бащата, господин Тренеф, който се занимаваше с проучване на Космоса. Казаното от едрия мъж се отнасяше за четвъртия член на семейството – човекоподобния робот със смешното име Глоси, транскрибирано от английското “glossy”, сиреч лъскав, полиран, превзет. Майката и дъщерята още не бяха пристигнали, но ги очакваха всеки момент. Естествено, работата на Глоси беше да подготви жилището за собствениците му. Другите двама само помагаха, тъй като роботът нямаше право да управлява автомобил.

– Защо да взе-ма та-зи кук-ла?

Въпреки изключителния си интелект, надхвърлящ този на повече от половината жители на планетата, Глоси говореше трудно поради някакъв дефект в системата за артикулация. Господин Тренеф бързаше и не му остана време да потърси специалист за отстраняване на този дефект, така че Глоси си остана със заекването и дразнещото провличане на отделни думи.

Едрият мъж само поклати глава:

– Защото е на госпожицата. Тя лично ме предупреди да не я забравим в стария апартамент.

– Госпожица Тренеф отдавна не си играе с кукли – отбеляза все така провлечено Глоси.

– Какво ме интересува? Тя се обади и ми нареди да вземем куклата – тросна се едрият мъж и грабна следващия сандък, за да го натовари на камиона, паркиран пред входа.

Роботът продължи да подрежда разпилените карти, ситно изписани листове и безбройните дреболии, които се въргаляха по пода. Нямаше представа за какво могат да служат всички тези топчета, правоъгълни плочки, пластмасови фигурки. Хората винаги го бяха изненадвали с неразбираемите за него занимания като игри или безкрайно взиране в телевизионния екран.

– Ще взе-ма кук-лата – измърмори и се отдалечи.

Натовариха и последните пакети и Глоси се настани сред сандъците в откритата каросерия с лице по посоката на движение. Новият свят му изглеждаше примитивен след пейзажа от деветдесет и втория етаж на апартамента на семейството в Ню Йорк. Тук всичко изглеждаше някак незначително, лишено от външния блясък на модерната архитектура и предизвикателството на натрапчивите реклами. Ниските сгради се криеха сред безбройните зелени дървета, а улиците тънеха в сенките им, пълзящи по земята като чудовищата от анимационните филми, които той гледаше в резултат на един чип, забравен от създателя му, сам по себе си отнесен инженер с чувство за хумор.

Камионът пресече старата част на града и навлезе в новата, където сградите бяха много по-високи и изглеждаха прилични според представите на Глоси. Трябваше да съобщи на господин Тренеф, че са натоварили всичко и вече пътуват. Връзката беше добра и той чу гласа му някак отдалече, приглушен от непознати шумове.

– Ей, Глоси, няма проблеми, нали?

– Няма, господин Тренеф.

– Надявах се да няма, защото нямам излишно време.

– Апартаментът ще бъде готов за деветнадесет часа местно време.

– Отлично, Глоси. Взе ли куклата?

– Да, господин Тренеф.

– Това е много хубаво, Глоси.

– “Хубаво” е категория, господин Тренеф.

– Така е, но в случая от куклата се интересува дъщеря ми.

– Според познанията ми, с кукли си играят малките момиченца, а дъщеря Ви е на тридесет години, господин Тренеф.

Мъжът се засмя. Роботът беше машина, която мислеше логично.

– Така е, Глоси, но нека оставим спора за по-късно.

– Добре, господин Тренеф, ще продължим друг път.

– Точно така, Глоси!

Камионът спря пред високата сграда, в която на дванадесетия етаж се намираше новият апартамент на семейството. Имаше товарен асансьор и в осемнадесет и тридесет апартаментът беше подреден идеално, а куклата беше поставена в едно от креслата пред телевизора.

Господин Тренеф се появи точно в деветнадесет, огледа апартамента и одобри свършеното от робота.

– Глоси, след два часа всички ще сме пак заедно.

– Заедно?

– Няма значение, приготви вечеря и можеш да се прибираш в стаята си.

– Да, господин Тренеф. Предполагам, че очаквате обичайната вечеря? Лека нощ, господин Тренеф.

В девет пристигнаха съпругата – госпожа Тренеф и дъщерята – госпожица Тренеф. И двете изглеждаха уморени. Госпожа Тренеф се оплака от дългия полет, а госпожица Тренеф обобщи, че пътуването и изглежда като истинско приключение. Двете се нахраниха набързо и побързаха да се приберат в спалните си, докато господин Тренеф се оттегли в кабинета си, за да продължи недовършения анализ на новите данни за движението на Фобос, спътника на Марс, който напоследък се държеше странно.

Глоси се беше включил в електрическата мрежа и зареждаше акумулаторите си. Часовникът за събуждането му тиктакаше безмълвно, а сложната материя в главата му – субстрат, частично изпълняващ ролята на човешки мозък, се опитваше да възстанови картини от изминалия ден. Така и не можеше да анализира казаното от едрия мъж: “После вземи куклата”. Разбираше действието, но не осъзнаваше смисъла на ролята на куклата в живота на госпожица Тренеф.

На сутринта господин Тренеф беше излязъл много рано, госпожица Тренеф попита Глоси къде е оставил куклата.

Глоси отговори автоматично, съгласно правилата, на които се подчиняваше.

– Във фотьойла срещу телевизионната стена, госпожице Тренеф.

– Благодаря, Глоси, много исках да я видя след толкова години.

– Но тя е абсолютно безполезна вещ, госпожице Тренеф.

– Не съм съгласна, Глоси, ти може да си лъскав и превзет, но тя – не. Когато бях малка, тя беше най-добрата ми приятелка.

– По-добра от мен ли, госпожице Тренеф?

– Разбира се, Глоси, защото тогава бях дете и нямах нужда от логични заключения или правила.

– Не мога да възприема такова обяснение на фактите, но това няма значение. Хората понякога сте странни.

– Да, Глоси, дори нямаш представа колко странни!

– В такъв случай ще ви сервирам закуската, госпожице Тренеф.

– Да, но сложи два прибора, ще закусвам с моята кукла.

Глоси се отдалечи без коментар. Беше свикнал със странностите на хората. Госпожа Тренеф например никога не закусваше, както впрочем и господин Тренеф, но и двамата изглеждаха с висок здравен статус. Когато госпожа Тренеф станеше, щеше да поиска шоколадов микс, а на обяд поръчваше зеленчуци и плодове. Не, не ги разбираше, тъй като беше запознат с изискванията на човешките организми и необходимостта да приемат различни вещества, за да поддържат формата си.

Госпожица Тренеф и нейната кукла закусваха дълго. Глоси стоеше встрани от масата и безмълвно слушаше според него безумния разговор между двете, тъй като говореше само госпожица Тренеф, а куклата седеше безмълвно на стола със затворени очи, тъй като нещо в механизмите в главата й се беше повредило.

Госпожица Тренеф тъкмо казваше:

– Нямаш представа колко ми беше трудно в началото без теб, Принцесо. Сънувах те всяка нощ и съжалявах, че мама е забравила да те сложи в багажа. Ню Йорк е голям град, Принцесо, а без теб се превърна в цяла вселена. Само не казвай, че не си скучала в онази прашна стая! Няма да ти повярвам, Принцесо! Без теб аз бях като малка мишка в огромен капан. Но сега се чувствам на седмото небе. Помниш ли как те хранех, Принцесо? С онази малка пластмасова лъжичка. Бях я взела със себе си. Един ден я изгубих. Плаках цяла седмица, Принцесо. Сигурно ти изглежда глупаво, но едно дете трудно се разделя със спомените си. Но сега съм щастлива. И сигурно ще бъда щастлива завинаги, докато си с мене. Няма да те изоставя повече, Принцесо! Един ден ще имам дъщеря и ти ще бъдеш нейната най-добра приятелка.

Глоси поднесе на двете десерта и отново се отдръпна в сянката на огромния фикус, заел почти целия ъгъл на трапезарията. Забеляза как госпожица Тренеф започна да храни куклата с разцъфтяло от щастие лице. Не беше я виждал толкова щастлива. Нямаше обяснение как една парцалена кукла може да предизвика толкова силни чувства. “Хората наистина са странни същества”. Събра посудата и изчезна зад енергийната завеса на вратата към кухнята.

Госпожица Тренеф остана сама с куклата и се засмя. Вече не мислеше за суперкомпютри и байтове. Дори не искаше да си спомня за задачата си да се подготви за следващия полет до Марс, когато и да се случи това. Беше мечта на баща й, не нейна. Завръщането на куклата в живота й беше достатъчно, за да се чувства щастлива.

Постави куклата в миниатюрното й легло, зави я внимателно и се затвори в кабинета на баща си, за да преформулира жизненото си кредо. Два дни по-късно тя и куклата изчезнаха. Глоси изостави апартамента и тръгна по следите им. Пътува дълго, защото госпожица Тренеф беше наела бърза спортна кола, за да се отдалечи по-бързо заедно с приятелката си.

Преследва ги почти три денонощия. Когато ги откри в един град край морето, във висока къща с кули и средновековни бойници, госпожица Тренеф изглеждаше спокойна.

– Не трябваше да идваш, Глоси, ще издадеш местонахождението ми! – упрекна робота тя.

– Свързан съм с теб, госпожице Тренеф, не мога да стоя по-далеч от няколко километра.

– Съжалявам, Глоси, но аз ще остана тук.

– Заради куклата, нали, госпожице Тренеф?

– Разбира се, Глоси!

– Това означава ли, че няма да се върнеш при родителите си?

– Означава само, че известно време ще поживея с куклата си, Глоси!

– Значи и аз оставам тук! – заекна отново роботът.

– Ако ти харесва, остани!

– Харесва ми! Светът, от който идвам, е студен и лишен от емоции.

– Ти какво разбираш от емоции, Глоси?

– Нищо, според автономния ми компютър. И всичко, съгласно обема от усвоените знания.

– Но не разбираш защо искам да поживея с куклата?

– Неразбирането не означава несъгласие, госпожице Тренеф. То е само временно колебание, предизвикано от несъответствията между човека и натрупаните знания от всеки един робот. Ние нямаме чувства. Може би, ако имаме, ще заприличаме на хората.

Госпожица Тренеф се засмя.

– И ще върнеш куклата в прашния склад?

– Това е заложено в задълженията ми, госпожице Тренеф.

 

Усилията на Глоси да промени мнението на госпожица Тренеф останаха напразни. Напомни й, че нейният баща очаква тя да продължи пътя му на учен. “Заблудата на родителите, които искат най-доброто за децата си, но не знаят кое за тях е приемливо и кое – не!”

Госпожица Тренеф прекара с куклата си няколко седмици в съзнателна изолация и прие предложението на баща си (който не беше забелязал отсъствието й) да участва в следващата експедиция за изследване на най-големия метеоритен кратер Хелас Планиция, покрит със светлочервен пясък.

Единственото, което взе за пътуването си, освен личните вещи, беше куклата.

Когато, вече на Марс, се разхождаше в кратера и вземаше проби от светлочервения пясък, а куклата я чакаше в каютата й, госпожица Тренеф внезапно откри, че в детството й е липсвала не куклата, а нещо друго, нещо, което в момента не можеше да формулира.

Върнала се от експедицията, тя посети стария апартамент, в който се беше родила. Не знаеше защо го прави. Глоси, който не се отдалечаваше от нея, каза, че тук прахът е повече, отколкото в метеоритния кратер. “Миришело на минало”, каза той. Госпожица Тренеф се съгласи. Беше осъзнала тази липса и сега, в присъствието на куклата й, светът изглеждаше не само познат, но и уникален.

Когато обстоятелствата наложиха Глоси да бъде изключен и предаден за рециклиране, се състоя последният разговор между тях:

– Ще ти липсвам ли, както ти е липсвала куклата, госпожице Тренеф?

Въпросът беше зададен с безчувствен глас, без подтекст или намерение за намеса.

Госпожица Тренеф се замисли: “Имаше ли разлика при възприемането на робота и на куклата от нейното детство?”

Имаше! Не можеше да си изкриви душата. Обичаше Глоси, защото беше израсла с него, но съществуването на куклата беше нещо различно. Тя беше част от нея, докато роботът й служеше, без дори да има възможност да заплаче. А нейната кукла плачеше.

Усети сълзите по своите бузи и изхлипа:

– Сбогом, Глоси!

Куклата, оставена в креслото, продължаваше да лежи със затворени очи, без дори да знае каква буря от чувства предизвиква у един робот и една вече зряла, силна и същевременно нежна жена.