Неизбежен полет на човечеството

Неизбежен полет на човечеството

 

Свистенето на горещите мотори изнервяше настървената тълпа допълнително. Навсякъде цареше суматоха и ужасените погледи на безсилието пронизваха въздуха. Лара сновеше хаотично през струпалите се хора на импровизираното летище и търсеше някой от семейството си. Безуспешно.

– 3-та група – до 25 човека. Без да се блъскате! Ей, спри! – млад сержант, разгневен от обсебващата паника на изплашените до смърт граждани, едва успя да задържи лавинообразната група, която истерично се блъскаше помежду си по пътя за самолета.

– Престанете, няма да влезете по–бързо, ако се блъскате по този начин! – сержант Милър беше мораво червен, а по лицето му се стичаха ситни капчици пот. Ръцете му трепереха и той влагаше максимума от себе си, за да успее да създаде някаква дисциплина.

– Вие, пазителите на реда и закона, само това можете, да викате, да раздавате заповеди и да всявате смут у хората. Заради такива като вас децата ми няма да пораснат никога, заради вас, държавни служители, заради вас и хлябът… – уплашен до лудост възрастен мъж бе изпаднал в нервна криза. Сълзи се стичаха от мътните очи, а бръчките по лицето му бяха станали толкова изразителни, сякаш чертаеха географска карта на страданията през живота му.

Сред цялата глъчка, плач и викове Лара стоеше с безизразни очи и недоумяваше как да постъпи. Нямаше обхват, нямаше време, нямаше път през тълпата. В тези толкова тежки минути тя бе сам-сама. И не искаше да тръгне без семейството си.

По-рано днес, в обедната емисия, бе съобщено, че страшно оръжие избухнало на 3 места по света. Южна Корея изпълни заканите си и днес бе фатален ден за човечеството. ПОСЛЕДЕН. Паника, истерия, ужас, гняв и агресия бе обхванала всички държави, градове, селца. Преди 4 години политическите заплахи на Южна Корея не се приемаха на сериозно, но днес, фаталният 8 юни 2020 година, погреба 5 милиарда души само за 8 часа.

Рев на сирени проряза мъглата. Лара застина от уплаха, а очите й зейнаха като две кристални езера.

– Уважаеми граждани, току-що съобщиха, че Миг 30 е пуснал ракета над Южна Турция. Имаме 40 минути да се организираме към превозните средства. Призовавам всички ви на самодисциплина и контрол. Ситуацията е критична и истерията създава хаос. Тази вечер всички ще пристигнем живи в Северна Канада и ще отпътуваме за космодрум някъде из ледените полета – лейтенант Монгомъри се движеше с колата на Пожарна безопасност сред гражданите и хладнокръвно държеше високоговорителя. Гласът му отекваше като присъда във вече настъпващия пролетен здрач и надеждата замираше обезверена в мрачната юнска нощ.

Лара не искаше да се качи на самолета. Тя знаеше, че качи ли се, никога повече няма да се върне на Земята. Че никога повече няма да чуе кроткия шум на реката, да усети аромата на разцъфнали липи, да почувства полъха на южния вятър. Сърцето й бе камък. Не мислеше. Блуждаеше в далечината и главата й бе скована. От тежък метал. От страшна мъка. Нямаше близки вече. Нямаше приятели, нямаше роднини. Имаше само налудничави погледи, сирени, паника, ужас. И смрад. Смрад, която започваше да попива в тялото й, в косите й. В душата й.

– Мамо! Мамо! – изведнъж до нея се разнесе детски писък, който я събуди от будния кошмар. – Ааааааааа, Мамоооо, мамо, къде си, мамоооооо? – четиригодишно хлапе се блъсна в Лара и тресящото му се телце замря, вкопчило се в крака й. Очите на малката Ан бяха като два горещи факела, пронизващи гърдите на Лара.

– Къде е мама, миличко? – тя сграбчи трескаво ръката на детето и инстинктивно го вдигна на ръце. – Къде е мама? – Лара усети как ледените сълзи на Ан намокриха врата й и почувства болка. Разкъсваща, жестока болка. Сподавеният детски глас едва успяваше да каже й дума:

– Не знам, загубих се. Мама – и Ан отново избухна в плач.

Лара усети как здрава мъжка ръка я понесе напред към входа на самолета. Тя стисна здраво малката Ан и се помоли наум с цялата си любов и надежда за близките си. И за крехкото същество в ръцете й. Суматохата някак бе отшумяла и вървейки към спасението, тя забеляза, че само тук-там бяха останали групички от хора. Всички бяха разпределени в 4-те самолета, пристигнали за час от Вашингтон. И бяха отлетели. Към Северна Канада. Откъдето пускаха совалките за Марс. А Марс в момента бе спасителният бряг, на който президентът Обама бе обещал, че повечето от жителите ще намерят своя подслон.

Тя се настани на третия ред до прозореца и притисна в себе си Ан. Ръцете й бяха ледени и сковани от страх, а устните посинели от хладината на пролетната вечер. Младата жена усети турболенцията и стисна очи. Ето го края. Краят на края. Всички надежди и мечти се разпръскваха във въздуха и се разбиваха в облаците, които оставаха под самолета. Едри солени капки заваляха от лицата на Лара и Ан. Само тежко дихание изпълваше тишината наоколо и тук-там някой прошепваше. Пътуваха към спасението. Но какво спасение се криеше в необятните простори на Космоса? Там имаше само черни дупки, студ и далечни звезди.

В 6 часа сутринта Dassault Falcon 7Х кацна на летището в Резолют, Канада. Температурите бяха 25 градуса под нулата, а Лара и Ан бяха облечени с летни дрехи и сандали. Под късата тениска на Ан прозираше настръхналото й телце и тя се сгуши още по-силно в своята нова познайница Лара. Лара, която за 10 часа се бе превърнала в майка, баща и сестра на това крехко същество, което трагедията доведе в ръцете й.

Летището гъмжеше от хора. Тълпи се бяха струпали на 5 – 6 места и чакаха решението на сержантите и лейтенантите. До ушите на Лара достигна слух, че властите в САЩ укривали още 8 спасителни совалки на НАСА, за които в момента се чака разрешение да бъдат пуснати в експлоатация. Екип на НАСА проверявал изправността на мистичните машини и до няколко часа президентът Обама щял да даде заповед да бъдат извозени всички живи, пристигнали на няколко от летищата в Щатите и Канада.

Студенина пропълзя по цялото тяло на Лара. Не бе оптимистично настроена към пътуването до Марс.

Изминаха 6 дълги часове на очакване. Новинарската емисия, предавана директно от Вашингтон, беше потресаваща. Разказът на репортера гласеше, че Западна и Южна Азия, Европа, Северна Африка и големи територии от Австралия са покосени от ядрените бомби и обгазяването е в критична степен. Степен, в която всичко живо умира. Писъци се чуваха от всички краища на летището. Плач и стонове обрисуваха тягостната обстановка на безсилието, мъката и страха. Повечето от хората тук, в този иначе слънчев следобед, бяха осакатени. Душевно. Изгубили деца, родители, братя, сестри, приятели. Изгубили дом и надежда.

Ан беше заспала в скута на Лара и викът на младежа я сепна. Тя подскочи и кафявите й очи заблуждаха наоколо още по–изплашени от преди.

– Г-жа…?

– Андерсон.

– Заповядайте напред! Има 80 автобуса на левия ръкав. Чакат ви.

– Къде отиваме? – Лара говореше равнодушно и тихо.

– На 150 км оттук има площадка. Ще дойде спасителната совалка. Ще бъдат 2 совалки, които ще се върнат за другите – Скот млъкна за секунда, – ако има кого да вземат след завръщането си.

– Добре. Да тръгваме, Ани! – Лара хвана здраво ръката на момичето и притаи дъх. Всичко бе като фантастичен сън, от който всеки момент може да се събуди… Всеки момент.

Лара и Ан се озоваха на космодрума. „Това е сън! Това е сън!“ – Лара чуваше станциите как бумтят, хора се разхождаха в скафандри, наоколо бе пълно с техника, за която дори не бе предполагала, че съществува. Огромни монитори предаваха в реално време новините от света, а хората се плашеха все повече и повече.

Огромната метална врата на грамадната совалка се отвори бавно и отвътре засияха светлините на пътническите отделения. Нов пристъп на паника подкоси коленете й. Но нямаше избор. Трябваше да се качи, защото здраво хванало крака й, до нея стоеше това дребничко същество − Ан, опулило големите си очи. Тя не бе сама.

Силата и мощността, с която се изстреля, накараха пътниците да изтръпнат от ужас. Ан се прилепи до Лара и зарови лице в гърдите й. Междувременно синеок господин наблюдаваше със странно спокойствие обстановката наоколо и хладнокръвно изпитваше с поглед всички пътници. Лара усети как стомахът й се сви на топка. Имаше нещо зло в този неизвестен господин. Странно чувство на ярост забушува в гърдите й. За миг погледите им се срещнаха и господинът се усмихна лаконично и отмести очи.

Лара погледна малката в скута си и отново извърна очи да погледне господина. Дъхът й спря. Синеокият мъж бе изчезнал. За миг. На съседната седалка нямаше и следа от него, а млада жена гледаше с празен и учуден поглед към нея.

***

На следващата сутрин Лара и Ан се събудиха рано. Повечето пасажери спяха, изморени от суматохата и врявата, която предните два дни цареше навсякъде. Неспокойна, Ан поглеждаше косо към Лара с толкова уплашен поглед, че тя изтръпваше миг след миг, осъзнавайки какво всъщност се бе случило. Клепките на Лара бяха полуотворени, тежаха над искрящите очи. Сянка бе пропълзяла по младото й лице и красотата й бе станала някак бледна и восъчна.

Изведнъж тя чу писъци. После още и още. Настана суматоха. В далечината видя синеокия мъж, държащ в ръцете си автомат, насочен към двама от пътниците.

– Стойте мирно! Искам да сте тихи! Сега ще ви спася от вечните мъки на Марс. Ще ви спестя мъчителните дни на станцията „Илюжън“ – той обхождаше с вледеняващия си поглед присъстващите. Настана пълна тишина. Само детско хлипане се чуваше отнякъде. Той започна с плавни стъпки да се придвижва към палубата, обърнат с лице към пасажерите.

Лара веднага разбра каква е целта му и трескаво започна да мисли как да му попречи. Очите й го наблюдаваха съсредоточено. Тя го видя как се скри зад черната врата, водеща към летателната палуба и тръгна след него.

− Не, Лара! Не ме оставяй! – Ан изпищя с пресипнало гласче.

− Миличка, тихо – шшшшт! Трябва да сме тихи. И спокойни – тя целуна разтревожеото хлапе по главата и продължи.

Когато стигна до палубата, видя как страховитият мъж бе насочил зад стъклото оръжието към главата на единия пилот и изтръпна. За миг сърцето й щеше да се пръсне от страх. Но запази самообладание, пое дълбоко дъх и каза:

− Моля те, недей – гласът й бе мек и нежен. – Нищо няма да постигнеш с това. Знам, че и на теб ти е трудно – той насочи автомата към нея и целият се изчерви от ярост. – Моля те, ще поговорим, ще попътуваме. После всички заедно ще намерим изход. Рано или късно – тя усети как тихомълком отзад се промъкна човек и прошепна в ухото й:

− Разсей го! Имам нещо, което ще го приспи.

Лара започна отново да говори:

– Погледни ги! – тя посочи пилотите. – И те се страхуват като нас. И те в момента живеят с очакване. В техни ръце е й нашият живот.

– Не е вярно! – той се извърна рязко към палубата и в този момент младият мъж ловко се пресегна и го упои.

Тежка въздишка на облекчение се отрони от гърдите на Лара. От очите й бликнаха сподавените сълзи на страха и тя без да мисли се отпусна в прегръдката на Ричард – младежа, който току-що й помогна да спаси десетки пътници в совалката.

Синеокият щеше да спи няколко часа непробудно, а през това време Лара и Ричард трябваше да измислят някакъв начин да го усмирят. Пътят към станцията на Марс бе дълъг поне още 2 месеца и трябваше да се предприемат мерки, с които да възпрат действията на странния господин. Те завързаха ръцете и краката му с подръчни материали и стегнаха здраво. Не знаеха с кого си имат работа и по челата им бяха избили ситни капчици пот, които издаваха страха им.

Изминаха 4 дълги часа, в които всички пътници шепнеха помежду си за случилото се. Погледите им бяха опулени и току поглеждаха към упоения мъж. Той бе около петдесет годишен, с прошарена коса, тъмна кожа, обагрена с малки и големи кафяви петънца. Очите му изглеждаха страшни, дори и когато клепките му бяха затворени. Той дишаше тежко и бавно.

Лара и Ричард бяха седнали един до друг, а Ан бе обгърнала с ръка врата на Лара и бе заровила лицето си в гърдите й.

− Какво ще правим? – Лара вдигна очи към смелия младеж

− Не знам – Ричард въздъхна и обърна глава на другата страна. За миг през ума му минаха хиляди мисли за случилото се само преди седмица. Той недоумяваше как е възможно само за дни животът да ти предложи толкова адреналин, толкова кризисни ситуации… „Какво стана? – мислеше си той. – Един прекрасен ден, едно БУМ – и целият ти живот се променя до неузнаваемост.” За няколко минути той се бе пренесъл далече оттук, някъде в блаженото минало и невъзвратимите дни на Земята.

− Когато се събуди, ще поговоря с него. Надявам се да успея да му въздействам.

Тя не бе убедена, че ще се справи със сложната задача, но знаеше, че трябва да опита в името на всички на борда, и всички, които ще кацнат на Марс в близките месеци.

Странникът започна да се помръдва и Лара се приближи. Дъхът му все още бе бавен и равномерен, а очите му притворени. Тя се наведе над него плавно, за да види дали е буден, а той отвори рязко очи. Лара замръзна от студенината на дълбокия син цвят. Той започна рязко да се извърта ту на една, ту на друга страна, опитвайки се да се освободи от здраво завързаните парчета парцали.

– Защо искаш да навредиш на всички пътници? С какво са заслужили твоето отношение? – тя го гледаше с ведър поглед, без злоба и гняв. – Нима не искаш да пристигнем живи на станцията на Марс? Нима не искаш част от човечеството да продължи напред? Да продължи да съществува? Нима не искаш един ден тези хора тук отново да живеят нормално?

Синеокият я гледаше втренчено. Сърцето му започна да омеква от думите на младата жена. Той се отпусна плавно назад и отново положи главата си на пода.

– Какво те накара да искаш смъртта на тези изплашени хора?

– Животът е коварно нещо, момиче. Със своите неочаквани обрати, с всички лошотии, които се случват на хората. Със злобата и агресията. Загубихме се. Няма вече човещина. Няма пощада. Двама сина имах и двамата починаха на мисии. Къде е справедливостта? Къде е? – той изкрещя в лицето на Лара и тя се отдръпна изплашена назад. Той я сграбчи здраво за ръката и тя изтръпна.

– Не! – Лара изпищя и привлече вниманието на всички пасажери. – Спри! Децата ти няма да се върнат, ако посегнеш на живота на хората в тази совалка. А ако смириш сърцето си, ще помогнеш на тези деца, които са тук да живеят. Или поне да се опитат да оцелеят там, където отиваме – почнаха да се стичат сълзи по бледите й бузи. – Аз си нямам никой вече. Не знам къде останаха мама, тате, брат ми. Любимият човек. Никога повече няма да усетя нежния допир на целувката на мама, прегръдката на мъжа си и кроткия поглед на татко. Земята ще остане за нас прекрасен спомен за райското кътче, което сами опропастихме с алчността и безхаберието си. Но няма връщане назад. Трябва някак да преглътнем тази болка и да продължим. Заради самите нас. И заради малките деца тук с нас. Заради ето това хлапе ей там – тя посочи малката Ан, – защото нямам избор. Вече ще бъда за нея и майка, и баща. Виж я как ме гледа – с надежда, с любов и мъничко страх.

Лара усети как влажната ръка се откъсна от здравата хватка и Синеокият я гледаше с по-различен поглед. Сълзите й бяха разтопили каменното сърце на господина и тя усети как напрегнатото й тяло започна леко да се отпуска. След това продължи:

– Нека забравим за случилото се. Да се държим здраво един за друг. Чака ни дълъг път – неизбежният полет на човечеството.