Марсиански проблеми

Марсиански проблеми

 

Марко Ма`Перейра беше мъж на място. Като шеф на полицейски участък “Бункер-Марс Звено 1” той не можеше да си позволи да изглежда зле, защото не се знаеше зад кой ъгъл се криеха журналисти или папараци. Над два метра високият служител на реда винаги беше облечен в костюм по последна марсианска мода, косата му беше оцветена в характерния за мачовците черен цвят и сресана на една страна, месестият му нос бе голям колкото платото Тарсис, а очите му постоянно бяха зачервени от недоспиване или от безкрайно четене на научнофантастични романи от земни писатели от миналия век.

Ма`Перейра тъкмо си вземаше дневния душ, когато някой позвъни на интерхолда, намиращ се в дневната му. Полицейският началник излезе набързо, търкащ се с мека синя кърпа и ръсещ капки навсякъде. Добре че не беше женен, иначе щеше да си заслужи един приличен скандал за тази си немарливост.

Марко натисна бутона за приемане на разговор и върху тридесетинчовия монитор на комуникационното устройство се появи малката плешива глава на капитан Иван Капев. Коремът на Ма`Перейра се обърна наопаки, защото това бе една личност, която той никога не искаше да вижда при никакви обстоятелства.

− Добър вечер, господин комисар − поздрави Капев и вдигна дясната си ръка в някакъв странен жест. Марко прикри прелестите си с не особено голямата кърпа.

− Капитане, малко съм зает в момента. Нека продължим този безинтересен разговор след… да речем, никога!!!

Военният се засмя. Ах, как се мразеха двете формации − тази на милитаристите и на полицаите. Според Ма`Перейра, първите само пречеха и получаваха незаслужени възнаграждения.

− Комисарю − със сериозен тон сряза тишината Капев, − тази дискусия не търпи отлагане. Имаме голям проблем.

− Ние?! − учуди се мъжът, който имаше над двеста решени случая и нито един успешен брак (от общо осем) зад гърба си.

− Да, точно така − ние!

Май нямаше отърване от този навлек.

− Слушам ви, Капев. Но хайде да действате малко по-експедитивно.

Военният разказа на полицейския комисар каква е причината на обаждането му. Ма`Перейра изслуша внимателно началника на милитаристите на “Бункер-Марс Подразделение 1” и накрая попита:

− Какво общо имате вие с този случай?

Капев потърка олисялото си теме и отговори:

− Смятаме, че може да става въпрос за биологично оръжие.

Това беше по-нелепо и от реклама на лорд Дънкан О`Райли на неговата фирма за запознанства “Намери своята марсианска половина”, по-нечувано и от емисия на новинарския блок “Марсиански хроники”.

− Какво искате от мен? − попита Марко.

Капев отново се почеса по олисялото теме, запали цигара, макар Ма`Перейра да знаеше, че военният не пуши, а просто се опитва да спечели малко време.

Полицейският началник се прокашля, а капитанът, притиснат в ъгъла, си призна:

− Нуждаем се от вашата помощ, колега.

− Ахаааа! − провикна се Марко. − Вездесъщият Капев, наричан от журналистическото тяло „Безсмъртния шотландски боец Конър Марсиански”, ме моли мен − определения от самия капитан Иван за, меко казано, „некомпетентна земна амеба” − за помощ!!?? Нима Хайнлайнред е слязъл на Марс и е отворил очите на слепите?

Военният вдигна показалец, който на огромния монитор изглеждаше като кренвирш напълнен с кашкавал:

− Никога не съм казвал подобно нещо − защити се капитанът. − Просто споменах, че ако трябва да ви оприлича с нещо, то това е онова едноклетъчно, което е познато само на Земята. Но не виждам какво лошо има в това. Нашите Производители произлизат от земна раса, която се е определяла с животни.

− За китайците ли говориш?

− Че за кого другиго? − отговори на въпроса с въпрос Капев.

− Стига празни приказки, капитане. Къде трябва да дойда?

Военният даде адреса на полицая и прекъсна връзката. Ма`Перейра взе току-що почистения си по химичен път костюм в светло сиво и го облече с помощта на личния си робот − един стар модел, който бе купил на някаква промоция миналата Коледа.

С асансьора стигна до указаното ниво, след което пое по коридор номер 76, мина покрай бившата боксониера на известен наркотрафикант на хероин, сви по една от трите псевдоалеи и достигна до крайната си дестинация. На прага на огромната дървена порта бе посрещнат от слабоват сержант, навярно току-що изваден от инкубатора за новобранци.

− Вие сигурно сте шефът на полицейски участък “Бункер-Марс Звено 1”?

Марко кимна и премина през младока все едно той бе финалната лента на важно състезание. Затвърди мнението си, че този е още зелен − нямаше как да не е щом не го познаваше.

На местопрестъплението имаше около десетина човека, всичките в добре познатите червено-черни униформи на марсианската войска. Това винаги караше Марко да се подсмихва, защото му приличаха на сектантите от Тлъстия червей.

− А, господин Ма`Перейра − посрещна го генерал Люцкан Люцканов − главнокомандващ на всички милитаристични организации на Червената планета и кандидат за президент през идващите избори. − Особено ми е приятно да ви посрещна в този късен час.

Марко подаде ръка на един от най-добрите си приятели. Фактът обаче, че Люцканов беше в Бункер-1, не вещаеше нищо добро. Главнокомандващият бе пътувал Хайнлайнред знае колко време и сигурно задникът го болеше адски много.

− Какво търсиш тук, Люцкан? Мислех, че подготвяш предизборната си кампания в Бункер-10 заедно с единадесетата си съпруга и братята й.

− Всъщност има нова госпожа Люцканова. Предната ме задушаваше.

Ма`Перейра преглътна. Този човек сменяше жените като масло на марсоход.

− Но това е причина за един по-приятен разговор − прекъсна мислите му генералът и подхвана важната тема: − Марко, имам нужда от твоята помощ. Нещо странно се случва в бункерите ни, и то по време на нашата смяна.

Ма`Перейра имаше бегла представа за какво ставаше въпрос, нали Капев му обясни в основа за случващото се.

− Това е единадесетото убийство за последния ден и половина.

Марко повдигна вежди. На него не му беше известна тази информация. Капитанът му разясни, че на това местопрестъпление има само един мъртвец.

− Виждам недоумението в очите ти, приятелю − започна Люцкан. − Всъщност това е първото убийство в твоя бункер. Останалите десет са извършени в другите прикрития.

− Защо не съм известен за това? Според Червената харта…

− Да, да! Не ми чети лекции, знам си урока. Истината е, че пазим всичко под секрет. Тук става нещо ужасно, нещо сякаш излязло от поговорка на Хауърд Филипс Лъвкрафт.

− Смяташ, че Създателите на бункерите са се върнали и са решили да стоварят гнева си върху нас?

Люцканов се почеса по гладко избръснатата брада и замислено рече:

− Тази версия не ми беше минавала през ума. Странно! Има логика в нея, колкото и да не ми се ще да призная.

− Запознай ме с детайлите, генерале − помоли Ма`Перейра и военният го стори:

− Ще ти говоря само за този случай, защото другите са напълно идентични. Убит е известен съдържател на хотел.

− Разбирам. Логично е − посочи с показалец Марко − Все пак се намираме в хотел “При убития алпинист”.

− Е, вече е подадена молба към Бункер-община 1 за промяна на името на “При убития хотелиер”.

− Стискам им палци − захили се полицейският началник. − Последният път, когато имах работа с общинарите, беше по време на осмия ми развод. Сигурно щеше да е по-лесно и приятно да стана терорист и да взривя Лицето на Марс, отколкото да им изпълня всичките условия.

− Нова идея! − тупна се по челото генералът. − Разгневен от услугите на общинските чиновници клиент е тръгнал да трепе наред.

Едва ли беше това, помисли си Марко. По-скоро ставаше въпрос за нещо елементарно, но скрито зад масивен параван.

− Запознай ме с подробностите, Люси.

− Името на жертвата е Росен Трендафилов. Известен милиардер, публична личност, присъства на всички коктейли и светски сбирки, основен дарител на заведения за сенилни старци. Ако трябва да го оприличим с някой от земляните − то това е Бил Гейтс. С нищо не е привличал вниманието на властите – изряден данъкоплатец, интелектуалец, приятна личност. Имал съм удоволствието да го срещна по редица партита. Впечатленията ми от него са отлични.

Ма`Перейра слушаше внимателно и запаметяваше основните точки от фактите.

Генералът продължи:

− Също като останалите десет жертви, и тази е умряла пред свидетели. Господин Трендафилов е стоял на бара и е пиел вечерното си кафе, когато е изтървал чашата на пода, и се е свлякъл след нея. Двама от сервитьорите в бара се втурнали да помагат, но било прекалено късно. Шефът им бил издъхнал.

− Какво казва анализът на тялото?

− Не е инфаркт, нито инсулт. Няма следи от отрова или радиация.

− Искаш да ми кажеш, че просто е пукнал? Ей така, от нищо. Както е заченала Дева Мария?

Люцканов кимна и в този момент към тях се присъедини сухата фигура на капитан Иван Капев. Военният отдаде чест на своя висшестоящ и подаде десница на Ма`Перейра. Марко знаеше колко му струва това. Капев беше като Хауърд Хюз − странен и изключително вманиачен в хигиената си. За да му направи мръсно, шефът на полицията обви здраво дланта на слабия тип и я разтърси енергично.

− Извинете ме за миг − побегна към тоалетната Капев.

Генералът се преви от смях.

− Марко, винаги знаеш как да се отървеш от досадниците. − След като се поуспокои, Люцканов стана сериозен и попита приятеля си: − Имаш ли някаква идея каква може да е причината за подобна смърт?

Ма`Перейра придърпа един стол и седна на него. Така по-лесно щеше да обработи информацията, с която Люцкан го подхрани. Пък и беше все още под въздействието на криминалния сериал “Под марсианско прикритие”.

− Не е естествена смърт − започна да излага заключенията си на глас шефът на полицейски участък “Бункер-Марс Звено 1”. − Не е отрова или радиация нито хранително, или водно отравяне. Знаеш ли, наскоро четох в “Червена правда”, че са пуснали фалшив пясъчен тютюн. Смяташ ли, че той може да е причината?

Генералът се почеса по задника. Май въпросът на Марко му върна някакви неприятни спомени.

− А, не! От личен опит знам, че не е смъртоносен.

Ма`Перейра присви очи. Люцкан пак беше купувал от безмитния магазин по пътя от Бункер-5 към Бункер-6, макар самият той да бе забранил цигарите без бандерол. Както и да е, за това бяха законите − да се нарушават, без значение дали от обикновените граждани, или от създателите им.

− Мислиш ли, че е някакво ново биологично оръжие? − попита Люцканов.

− Знаеш ли, не смятам, че е биозараза − сподели Ма`Перейра. − Някак си ми се струва, че няма толкова умни хора във всичките десет бункера, способни на подобна разработка. Ще ме прощаваш, Люси, ама това ми е мнението по въпроса.

Този отговор не се хареса на шефа на военните, които принципно зад всеки ъгъл виждаха опасност от ядрено и биологично оръжие.

− Ако трябва да бъда честен, вие, милитаристите, сами си създавате войни. От липсата на работа, започвате да мислите глупости. Също като инженерите сте, само че на онези поне им плащат подобаващо.

− Знаеш ли, това е добра причина за стачка. Вече виждам и надписите на картоните в ръцете ни: “Плащате повече на Убиеца си, отколкото на Пазителя си!!!”. Как ти звучи? И не мислиш ли, че е точно така? Все пак инженерите създават оръжията. “Смърт за отрепките!”.

− Не е ли малко крайно?

− Ще помисля върху това − съгласи се генералът. − Но както и да е. Имаме уравнение за решаване. От лявата му страна стоят единадесет убийства, а от другата − причинителят им. Кой или какво е той обаче?

Ма`Перейра бе изчерпал предположенията си, така че и цяла вечер да си блъскаше главата, само щеше да й докара главоболие и нищо повече.

− Имам един коз в ръката, но бих го използвал единствено, ако ми позволиш − съобщи той, а генералът повдигна въпросително поглед към него. − Познаваш ли Гремар Иванов?

Военният отговори положително. То кой ли не знае за това ку-ку, което безсрамно се наричаше детектив на свободна практика.

− Виж, Люси, не съм съгласен с всеобщото мнение за Гремар. Помагал ми е в толкова много случаи, че част от пенсията ми трябва да бъде дадена именно на него. Ето, последно имахме работа с лорд Дънкан О`Райли и неговите убити роботи, които…

− Окей, окей! − съгласи се Люцканов. − Щом смяташ, че ще ти е от полза, викай го. Но после не искам изтичане на информация. Ако твоето момче се раздрънка, лично теб ще те държа отговорен.

− Нали всички го мислят за луд. Кой ще му повярва?

За пореден път генералът се почеса по гладко избръснатото лице. Ма`Перейра постоянно му излагаше факти, за които той не се сещаше сам.

Сякаш от нищото, само след пет минути, се появи не кой да е, а самият вездесъщ Гремар Иванов. Той стисна здраво десницата на капитан Иван Капев, който за втори път тази вечер побягна към тоалетните, поздрави една сервитьорка, която някога беше канил на кафе и се паркира до генерал Люцканов и комисар Ма`Перейра. Дългото му тяло резонираше на дебелата фигура на военния и мускулестите телеса на полицейския началник.

− Добър вечер, господа − поздрави той и намести очилата си с рогови рамки. − С какво мога да ви бъда полезен? Бъдете по-експедитивни, че е финалът на Лигата − играят Червена звезда и Червенинг.

− Имаш предвид Рединг? − опита се да го поправи Люцканов.

− Не, Рединг отдавна ги хвана Червенката и се превърнаха в Червенинг. Сега даже и екипи не им трябват − просто свалят дрехите и са те.

− Да, наистина това е една гадна болест − съгласи се военният и помисли дали убитите не бяха попаднали в лапите именно на… не, не, нямаше ги задължителните симптоми и белези.

− Разказвайте по-бързичко, че днес раздават червени картони, все едно е Денят на кръводаряването.

Ма`Перейра и Люцканов запознаха детектива на свободна практика с детайлите и той свали очилата си, но не за да ги почисти, а за да се наслади на една друга сервитьорка с пищни гърди и сочно дупе.

− Майко мила, хайнлайнредска!!!

− Гремар! − изкрещя му Марко. − Внимавай в картинката.

Та той нали точно това правеше. Както и да е. Иванов изслуша всичко за втори път, защото първия беше разсеян, отиде да разгледа тялото и свери данните от доклада с показателите на дисплея на Кондиционера.

− Да, снели сте правилно информацията. Няма грешка.

− Ама ти какво! − сопна се генералът. − Съмняваш се в компетенцията на моите хора ли?

− Всъщност, Люси, твоите подопечни са, меко казано, некадърници − намеси се Ма`Перейра.

− Да оставим този спор − предложи военният и всички се съгласиха.

След известно време на задълбочено изследване, Гремар се изправи и заяви:

− Загадката е разрешена.

Генералът се засмя. „Откъде го измислиха този комик” − каза си той наум. Марко пък заслуша с огромен интерес. Макар всички да смятаха Иванов за смахнат, до момента той нямаше нерешен случай. С каквото и да се захванеше, винаги намираше решението.

− Едва ли предположението ви ще е нещо смислено, но нека го чуем. Да се посмеем, няма лошо в това − подигра се военният.

− Не с такава саркастична нотка, Люси − повдигна показалец Ма`Перейра. − Гремар е професионалист. Щом той казва, че е решил загадката − значи го е сторил.

− Сигурно и числата от тотото е познал − захили се генералът. − Ако ми даваха по един редиш за всеки откачен, който ми се е мяркал пред погледа, досега да съм си купил бардаците на Луната.

Иванов, сякаш нечул тези подигравки от страна на главнокомандващия на Марсианските военни части, заобяснява:

− Наскоро имах същия проблем в аквариумa ми.

− В какво? − плесна се по ушите генералът. − Не мога да повярвам, че чувам това. − Зачервените бузи на милитариста се разтресоха в дисхармоничен ритъм. В този момент той много приличаше на помешчик от класическа руска повест, от онези, които най-обичаха да издевателстват над крепостните си и да им съдират кожичката от гърба.

− Нека довърша обяснението си, господин генерал − каза Гремар и намести рамките на очилата си. − Има неща, които не са известни на повечето марсианци, камо ли на такива некадърници като вас.

Генералът тръгна да се набира, но Иванов му направи рязък знак да млъкне.

− Искам да ви обясня, Ваше Военно Превъзходителство, че съществува един синдром, който е способен да изтреби повече от деветдесет процента от населението на дадена общност и никой няма да разбере причината. Преди векове, на планетата Земя, от която всички ние произхождаме, са изчезвали цели култури. Ярки примери са цивилизацията на Маите, както и цивилизацията Му, живяла петдесет и две хиляди години на континента Лемурия. И така, в един хубав миг те просто са се изпарявали като дим. Глупавите учени земляни са приписвали редица екстраординарни резони за подобни “липси”, но причината всъщност е една. Всичко се дължи на този неособено известен синдром.

Ма`Перейра слушаше прехласнат. Той беше очарован от земната история и от милионите й версии на разни елементарни процеси.

Генерал Люцканов пък от своя страна затвърждаваше мнението си, че Гремар Иванов е пълно ку-ку. Този индивид им разказваше един от епизодите на нашумелия последно време сериал “Доктор РедХаус”, създаден по друг земен източник, а именно сериалът “Доктор Хаус”. Във всеки епизод куцащият марсиански мъжага откриваше нови болести, синдроми и алергии, които дори и писателите на научна-фантастика не можеха да си представят.

− Вижте, Гремар − започна милитaристът, − и аз съм почитател на доктор РедХаус, но нека оставим детинщините и да се заемем с мъжката работа. Не знам за какъв синдром бълнувате, но тук нещата са сериозни.

− Както съм сериозен и аз самият − отвърна детективът на свободна практика. − Слушайте ме внимателно и не ме прекъсвайте повече, че ще се върна в апартамента да си догледам мача.

В този момент разгорещеният им разговор беше прекъснат от завърналия се от тоалетните капитан Иван Капев. На Ма`Перейра му се щеше да му направи пак мръсно като кихне в лицето му, но накрая се сдържа. Сигурно не бе останал сапун на всички мивки в хотела.

− Генерале − започна новодошлият, − държа да отбележа, че получих съобщение от останалите девет бункера. Само за последния час са били убити триста седемдесет и осем души. Причината: неустановена. Отличителни белези: няма. Заподозрени…

− Да, да − отегчено го прекъсна висшестоящият му. − Този филм вече сме го гледали. Сега ще оставим господин Гремар да довърши комедията си и ще се захващаме със сериозната работа.

Капитан Капев беше висок и слаб, с почти лишено от растителност теме и с вид на хипохондрик, какъвто си и беше. За разлика от останалите си колеги милитаристи, които водеха много развратен живот и всеки един от тях бе сменил поне пет жени, Иванушка стоеше на сухо вече повече от четиридесет години. Дори и фирмата “Намери своята марсианска половина” не успя да се справи с проблема. Това прочистване на бункерите, тази неизвестна чума, беше добре дошла за него. Почти всички жертви бяха мъже, което означаваше, че ще остане по-голям дял жени за него самия.

Гремар прекъсна приятните мисли на Капев, кимна на приятеля си Ма`Перейра, злобно погледна глуповатия, но пък добродушен генерал Люцкан Люцканов и огласи на висок тон своето откритие по въпроса:

− Както вече започнах да ви обяснявам, господа, случаят е идентичен с това, което ми се случи само преди месец. Известно е на всички, че съм голям любител акварист и влагам доста голяма част от доходите си именно за това свое удоволствие. Само за едно денонощие обаче всичките ми декоративни рибки измряха. Колкото и добре да се грижех за тях, колкото и условия да им създавах, за по-малко от дванадесет часа, всички те обърнаха коремите.

− Ах, каква изненада! − подигра се генералът.

Гремар продължи:

− Марсианските учени отдавна са запознати с този Синдром на пренаселването. Нека ви разясня какво е неговото действие. В една общност, в която са затворени голям брой живи създания, накрая те прихващат това заболяване. Навярно бихте попитали как може да се противодейства на синдрома.

Всички закимаха.

− Както ви казах, всичките ми рибки измряха. Мислите ли, че ако знаех как да се справя с проблема, нямаше да го сторя? Пък и сами сте си виновни. Кой ви караше вас, военните, да вкарвате нелегално земляни в бункерите?

Виновниците наведоха глави. И двамата бяха замесени в този трафик на хора. Всеизвестно беше, че жителите на Земята даваха мило и драго, за да се разкарат от онази дупка, която все още носеше незаслуженото определение планета.

Гремар обърна гръб на своя добър приятел Марко Ма`Перейра, на генерал Люцканов и на капитан Капев и се затътри към апартамента си.

Тримата му слушатели останаха като гръмнати. Нима това ку-ку имаше право и всичко се дължеше на някакъв неизвестен синдром? Беше ли възможно?

Накрая полицейският началник Ма`Перейра се провикна след него:

− Докога ще продължи всичко това?

− Докато не спре от само себе си… предполагам!!! − Гремар се обърна към малката си аудитория, намести очилата си с рогови рамки и каза сериозно: − На ваше място бих започнал да се моля на Хайнлайнред още отсега. Едва ли ще намерите по-добро решение на проблема.