Марсианска афера
„По всяка вероятност по-добрата част от човечеството
никога няма да загине – тези хора ще се прехвърлят от
едно слънце на друго, докато те угасват. И затова няма
да има край на живота, на интелекта и на усъвършенства-
нето на човешкия род. Неговият прогрес ще бъде вечен.„
К. Циолковски
„Елизия 1“ се подготвяше за излитане. Командир Райън започна проверката:
− Компютри – включени!
−Да, сър, компютри включени! – отговори първи помощник-командир Адам Смит.
Четиричленният екипаж включваше всички уреди, наблюдаваше многобройните монитори, светваха лампички в различни цветове.
− Запалване на основните двигатели!
− Запалване на основните двигатели! – потвърди помощник-командирът.
− Запали реактивните двигатели!
− Да, сър! Реактивни двигатели в действие!
Командир Франк Райън бе физик, астроном и летец от авиацията на Съединените Щати. Втори астронавт Смит беше биолог-генетик.
Дълго време се провеждаше подбор за членове на мисия „Марсианска афера“. За първи път хора щяха да стъпят на Марс, дори се предвиждаше да живеят там дълго време. Астронавтите трябваше не само да са физически и психически здрави, но трябваше да умеят да вземат бързо важни решения, да оценяват рисковете и да поемат отговорност за решенията си. Да са подходящи за екипна работа най-вече. Десетилетия биваше подготвян най-добрият космически кораб за първи полет с човешки същества до Червената планета. „Опортюнити“ и други станции от години проучваха мястото за пребиваване на земляните. Предвиждаше се корабът да кацне в областта Елизия – вулканично плато на екватора, затова и именуваха кораба със същото име – „Елизия 1“.
Вече шест кораба се бяха подредили на това място в най-подходящия район, където слънчевата светлина бе достатъчна за изработване на електричество. Те щяха да бъдат преобразувани в обитаеми бази. Другият важен момент за живот на Марс беше наличието на вода. Не беше установено с точност, но се предполагаше, че под повърхността има замръзнало море с площ седемстотин хиляди квадратни километра, със средна дълбочина четиридесет и пет метра. По получените данни се смяташе, че ще има достатъчно количество воден лед. Това щеше да е новият дом на пътешествениците за следващите поне двадесет години. Те щяха да си сглобят и направят животоподдържащи системи, които пък щяха да спомогнат за по-бързото и по-добро тераформиране. От НАСА бяха подготвени и два спътника за по-лесна комуникация със Земята. Единият беше на синхронна орбита около Слънцето, а другият – до Марс.
Тъй като при подбора на кандидатите се имаше предвид те да започнат да се размножават в новата станция, избрани бяха двама мъже и две жени. Освен командирите Райън и Смит, останалата дамска част от екипажа бяха докторът по медицина професор Мая Димитрова и археологът от Египет – Сехмет Шубра, доктор на историческите науки.
− Започва обратното броене!
Астронавтите имаха отлична връзка със земния контролен център. Космическият кораб бе дете на най-високите постижения в историята на човечеството. Освен основните корпуси с горивни клетки, насочващите системи и водородните двигатели с ядрен синтез, отделението за екипажа бе специално направено по нова технология. Имаше допълнителна обвивка от галенит, която трябваше да спира радиоактивните лъчения от Космоса. Също така то беше под формата на въртящ се цилиндър. По този начин щеше да осигури изкуствена гравитация на борда.
− „Елизия“, имате разрешение за излитане – съобщиха от контролния център.
− Бог да е с нас, дами и господа! Излитаме, командир Смит!
Четиримата бяха на възраст между тридесет и пет и четиридесет и две години. Готови да продължат съществуването си на друго място, в друго време, а може би и в един нов живот.
„Елизия 1“ се понесе леко и успешно сред звездите в космическото пространство. Вселената пееше нова песен на своите деца. Надеждите на човечеството бяха за откриване на нови и нови места за живеене. Така многомилиардното население на Земята щеше да я облекчи и да се пресели на нови звезди и галактики.
− Дами, разкажете нещо за себе си! Дойде моментът, когато трябва да започнем по-близко опознаване – усмихна се командирът.
− Втори помощник-командир Сехмет – представи се археоложката. – Древноегипетска богиня, ако не знаете. Означава „могъща“, също пазителка на водача в битка – усмихна се и тя, отвръщайки на закачливия поглед на Франк.
− Разказвайте, скъпа, разказвайте! – продължаваше той с дяволитите подхвърляния.
Уж не беше сваляч, но явно напрежението го обземаше и той реши да поразчупи официалните отношения, нали трябваше и да се сближават. Не мислеше, че ще го обземе такова притеснение, но той беше командир на екипажа и трябва да оправдае доверието им. И не само на астронавтите, а и на държавата си, и на цялото човечество.
− Какво да Ви кажа, скромна работа – продължи Сехмет. – Тя е лечителка, има магически дарби, а жреците й са медици.
− Ха, виж ти! Докторка от България ли бяхте, Мая?! Май трябва да си размените имената.
− Но затова пък се уредихме с две Богини – включи се и Адам.
− Дами и господа, да си опресним знанията за нашия домакин. Смит, първо ти! Вече сме на “ти“, нали така семейство? – наполовина шеговито, но и толкова сериозно подаде Райън.
− Марс има рядка атмосфера, слаба гравитация. Има наклон на оста почти като този на Земята.
− Дами?
− Там се намира най-високият връх в Слънчевата система – Олимп, висок цели двадесет и седем километра. Забележително, трябва да проверим там ли са още Зевс и останалите.
− Впрочем, уважаеми командире, знаете ли че името на град Кайро – „Ел-Кахира“ означава „планетата Марс“ на арабски.
− Виж ти, виж ти, вече започна да става интересно, не мислиш ли, Смит?! – Франк намигна на Адам и двамата се засмяха доволно.
Полетът преминаваше спокойно и успешно. Всички се надяваха проучванията да са били точни и Червената планета да отговори на техните очаквания. Нали все пак денонощието беше почти като земното. Сезоните също, само че с двойно времетраене. Атмосферата е много тънка, но все пак се очакваше да им осигурява известна защита от слънчевата и космическата радиация. Очакваха да водят живот, подобен на този на Земята, но бяха с ясното съзнание, че вероятно се жертват в името на бъдещето на човешката раса.
„Елизия 1“ навлезе в марсианска орбита, датата – двадесет и трети април две хиляди двадесет и пета година. Отвори се нова страница в историята на земната цивилизация.
Корабът се приземи бавно и плавно върху златисто-оранжевата повърхност на Марс. Франк, Адам, Мая и Сехмет облякоха екипите, сложиха скафандрите, допряха юмруци, казаха си: „Успех, приятели!“ и пристъпиха към новия си дом.
Небето имаше бледорозов оттенък, а около слънцето сияеше бледосин ореол – Червената планета ги приветстваше за „Добре дошли“.
Модулите за обитаване бяха като войници, които всеки момент ще козируват на своя командир. Докъдето поглед стига се виждаха само скали и червен пясък.
− Ще се настаняваме ли? Искате ли почивка? – попита Райън.
− Приключенията ни очакват – отвърна Мая.
− Да. Да обходим района – съгласиха се и останалите.
Насочиха се към близкия склон.
− Виждате ли? Там като че ли има вход – посочи Адам.
− Пещера?! – озадачиха се всички.
− Ще влезем ли?
Размениха си погледи, докоснаха отново юмруци и влязоха в дупката. В момента, в който включиха лазерните прожектори, един по един започнаха да пропадат дълбоко под повърхността. Все едно ги беше поел невидим асансьор. Дори малко наподобяваше онова стремглаво спускане по пързалките по плажовете на курортните места и очакваха всеки момент да цамбурнат в прохладен басейн. Въртяха се и се спускаха все по-надолу и по-надолу, като че ли нещо ги засмукваше. Бяха изгубили дар слово, а в един миг изгубиха и съзнание.
Не знаеха колко време беше изминало, когато един по един започнаха да се свестяват. Наоколо се разливаше приятна млечножълта светлина. Лежаха върху нежна червена трева, мека и топла. Наоколо имаше необичайни подобия на дървета – сини и несиметрично разклонени. Чувстваха се като в омагьосаната гора от приказките, оставаше и Алиса да се появи отнякъде. Имаше множество странни форми, приличащи на цветя, но всичко беше много красиво и цветно.
Мая и Сехмет се приближиха до малка рекичка, водата се стелеше на виолетови вълни. На раменете им кацаха нещо като пеперудени водни кончета, а може би така изглеждаха елфите. Момичетата се засмяха щастливи от приятното посрещане. Но дали бяха толкова дружелюбни и останалите обитатели?
В мекото жълто пространство се появи странно подобие на хуманоид. Тялото му беше много ефирно, много светещо, но все пак излъчваше някакъв хлад. Не приличаше нито на мъж, нито на жена и все пак като светец от някоя икона.
− Защо смущавате нашето спокойствие? Нима вашият свят не ви беше достатъчен, та идвате да завладявате нашия?
Астронавтите не виждаха очертания на уста, а всички тези думи чуваха в главите си, явно марсианецът владееше телепатия.
Четиримата се спогледаха, чудеха се как да реагират на тези въпроси. Сините очи на Мая блеснаха като светкавици и тя пристъпи крачка напред.
− Ние сме астронавти от планетата Земя – започна тя.
− Знаем кои сте – гласът отекваше като ехо в мозъците им. – От години ви наблюдаваме.
− Значи вие сте тези с летящите чинии?
− Ние нямаме нужда от летящи чинии. С тях пътуват по-нисшите раси във Вселената. Ние владеем телепортацията и сме на по-високо духовно и еволюционно ниво. Ние идваме, но не завладяваме вашата планета, наблюдаваме ви, изследваме ви. А вие искате да се настаните неканени в нашия дом. Вървете си с мир!
− Как пътувате тогава през време-пространството?
− По-висшите същества могат да приемат каквато форма пожелаят и не зависят от пространство и време. Следващите ви поколения ще развият подобни способности, но все още сте на много ниско ниво. Лунните хора са по-развити от вас.
− Нима има хора на Луната?
− Има. С тях много си приличате. Но и там ходите неканени.
− Да не би това да означава, че на всяка планета и звезда има живот?
− Колко сте ограничени, сами вижте! Вселената няма край, а Разумът е вечен и изпълва всяко нейно ъгълче. Вечна и неунищожима е, защото живее, а животът е безкраен.
− При нас, земните хора, не е така. Ние се раждаме и умираме.
− Имате още много да учите. Душата не умира. Тя е пътешественик от един живот в друг, а всеки живот е мисия в границите на съдбата. Как ще я изпълните – дали ще се изкачите по стълбата нагоре или ще слезете ниско долу – изборът е ваш.
− Значи е вярно, че съдбата е предначертана? – престраши се и Сехмет. – При нас в Египет са вярвали в задгробния живот и кармата.
− Съдбата е написана, тя е закодирана във вас, но съществува и свободна воля. С нея изчиствате или трупате карма – решението е ваше. Извисената душа не се нуждае от прераждане, а приема по-висша форма на съществуване. Изпълнете вашата мисия и се прибирайте във вашия дом – Земята. Когато имате нужда от нас, ние идваме и ви помагаме без да ни забележите. Не ползвайте ядрена енергия, тя е опасна за вашите тела. Имате в изобилие друг вид енергия, самите вие сте като акумулатори. Учени сте, знаете за статичната енергия – там работете. Тя ще ви даде безплатен ресурс за вечни времена, защото кръговратът е вечен. Любов ви липсва! Връщате се назад към животинската си природа, а Бог е вложил частица от себе си във всеки един от вас. Обичайте се и дарявайте любов, така и болестите ви ще намалеят, че много озлобен е станал вашият свят. Обединете се, Бог е един за всички същества във Вселената. Каквото давате – това и получавате. Приемайте се такива, каквито сте и ще се почувствате освободени, извисени и просветлени. Бог е Любов!
Ефирното същество като че ли се разтвори във въздуха и изчезна. Четиримата астронавти стояха стъписани и все още не можеха да реагират разумно. Трябваше им време да осъзнаят какво се случи и да осмислят казаното от марсианеца.
Човечеството имаше нужда от това послание. Сега те щяха да дадат Нова Вяра и Нова Надежда на земните хора. А може би щяха да ги поведат и към едно по-добро бъдеще…