Марсианецът

Марсианецът

 

Аз съм марсианец. Истински! И обичам да се бия. А днес, неделя, от сутринта имам страхотно предчувствие. Ще бъде добър ден! Станах рано, помотах се, початих и хайде навън. Улиците – пусти. Скука! Единственият шум е от скейта ми. Ще пробвам в центъра – може някой от скейтърите (марсианци до един) да кара на рампите. Опа! Срещу мен идва марсианец – Виктор от 6-ти „а”. Видя ме и забави ход. Спрях, подпрях скейта на оградата на близката къща и застанах по средата на тротоара. Той се блъсна в мен, без да си губи времето с празни приказки. Издържах и не се подместих! Побутахме се известно време и след това започнахме да си разменяме удари. Тук вече направихме и диалог:

– Ти ли, бе?

– Аз, я!

– Сега ще видиш!

– Така ли!

– Мръдни се!

– А накарай ме… – и т.н.

Уморихме се и спряхме. Изгледахме се с блеснали очи, казахме си по едно ,,чао” и се разделихме. Пързалям се със скейта и даже си подсвирквам – хубавото чувство не ме напуска. И има защо! От другата страна на улицата трима марсианци оживено разговарят. Съзряха ме и оставиха приказките. Без да слизам от скейта им връхлетях. И се започна едно меле. Яко! По едно време едно от момчетата извика:

– Ще изпуснем филма!

Боят спря. Изгледаха ме.

– Искаш ли да дойдеш с нас?

– Колко струва билетът?

– Шест!

– Нямам толкова!

– Споко! Ще те уредим. Колко имаш?

– Два и стотинки… – показах си джобните.

Филмът – марсиански. Тупаници, хватки, гонки… Екшън!

След филма се запознахме.

– Какво ще правиш утре? – пита ме Пепо.

– След училище мисля да отида до 32-ро. Едни пичове нещо ми се правят на интересни!

– Да дойдем и ние? – обади се Иво. – Първа или втора смяна си?

– Първа.

– И ние – каза Вальо. – Ако искаш, да се видим?

– Става. Къде?

– Тук, в центъра, ако си навит – предлага Пепо. – Къде ще ги атакуваме?

– В двора, след часовете – уточнявам аз.

– А охраната? – интересува се Иво.

– Споко! Наши хора са. Обичат да гледат и после ни черпят с локум.

– О.К. До утре!

– Аре, пич!

– Чао! – казах аз и се понесох към рампите. Десетина скейтърчета се мъчеха да правят ,,Оlie” и ,,Nolie”, но все още приземяването им беше трудно. Направих небрежно един ,,Kick flip ” с новия си скейт ,,Death wish” и отидох при по-големите, следван от завистливите им погледи. Няколко часа упражнявах ,,360 Flip” и за разнообразие „50-50”. Има няколко добри бордюра и един дълъг парапет… Прибрах се следобед защото имах домашни за понеделник, пък и едно наказание – да напиша 50 пъти ,,не трябва да се бия в училище”. Лично от директора! Подозирах , че е нибируанец – мисли се за бог. Все заплашва, дебне, наказва. Заради него изчетох всичко за планетата Нибиру.

Оказа се, че има списък на марсианците в училище – видях го случайно миналата седмица, докато се чудеше какво да ме прави. Бях пръв в него. Прочетох двадесет имена. От триста ученика – само двадесет боеца. Е, не е честно! Изобщо, трудно е да срещнеш сродна душа в даскалото. Така! За утре остана да напиша само наказанието – ще взема да приготвя 3 по 50, за да си имам резерва… Реших да се приспя с нещо за Марс – любимата ми планета. По-точно с разкази на Бредбъри. Има много я́ки! Обичам да чета фантастика!

На вратата ми се почука – едно силно и две слаби. Мама или тате! Упс! И двамата!

– Анди, трябва да поговорим! – каза тате.

– За какво? – питам аз.

– Директорът ни извика днес – мама сяда на леглото ми. – Бил си се с няколко ученика от осми клас!

– Сам срещу трима! – допълни тате.

– И? – гледам ги в очите.

– Оплакали са се! – мама оправя завивката ми.

– Защо? – иска да знае тате.

– Нарушиха и трите закона! – отговарям неохотно.

– Какви закони? – едновременно питат те.

– Голям не трябва да бие по-малък, момче не бива да бие момиче и двама не нападат един! Това ми го казахте, когато бях на пет години. Е, те блъскаха две момичета от нашия клас – шести. Дадох им урок!

Мама и тате мълчаха. Не знаеха какво да кажат. Тате стисна ръката ми и каза:

– Правилно! И аз бих ги ступал! Не се ли изплаши, че може да те победят?

– Не! Щом нарушават мъжките закони, значи са страхливи! Набих ги и ги накарах да се извинят! – промърморих аз.

– Защо не си обяснил на директора? – пита мама.

– Не съм ,,порта”!

– Ясно! – каза тате. – И другите пъти… и те ли са по такъв повод?

– Да! Без повод се бия само с такива като мен – приятели, марсианци. Поддържам ниво. Но ние не се оплакваме. Трябва да се подпишете под наказанието ми.

Подавам и трите листа.

– Голямо наказание! – констатира тате.

– Само един лист е. Другите са резерва.

Разсмяха се и подписаха.

– Лека нощ, приятел! – тате разроши косата ми, смигна и излизе горд от стаята.

– Обичам те! – целуна ме мама. Моля те, опитай да не се биеш… е, поне не толкова често. Лека нощ!

– Лека! – въздъхнах и заспах щастливо, като всеки марсианец, изпълнил дълга си.