Космическо пробуждане

Космическо пробуждане

 

 

Събудих се от силно тропане по вратата. Бързо наметнах една риза върху пижамата си и отидох да отворя. Тогава се ужасих! Той стоеше на прага, целият червен и потен, с разрошена коса и изключително уплашен поглед.

В момента, в който ме видя, завика да тръгвам. Докато се усетя, той ме хвана за ръката и ме повлече, крещейки, че трябва да побързаме. Опитах се да го спра. Но той продължаваше да ме дърпа и да вика, че няма време и после ще ми обясни всичко, защото сме в смъртна опасност. Слязохме долу и се качихме в колата му.

Бях толкова объркана и уплашена. Дани беше като обезумял. Никога не го бях виждала такъв. А го познавах, откакто се помнех. Беше най-добрият ми приятел и през всички тези години бе споделял с мен толкова добри и лоши моменти. Винаги бе много спокоен и уравновесен, но сега беше като полудял. И какво имаше предвид като каза, че сме в смъртна опасност?

Автомобилът потегли и чак тогава Дани ми обясни какво се е случило.

Преди една година учен от лабораторията към Пентагона беше обявил, че е открил лек за рака. Започнаха срещи с него и изследвания, които трябваше да докажат ефикасността на лекарството му. Скоро обаче бе обявено, че откривателят е измамник. Но ученият продължаваше да твърди, че лекът му действа и че това е заговор срещу него и срещу цялото човечество, целящ да остави хората да боледуват и да купуват лекарства, за да може така да печелят големите фармацевтични компании. Обвиненията му не се потвърдиха и името му остана опетнено. Беше изключен от всички научни общества и асоциации, в които членуваше, уволниха го и стана за посмешище пред целия свят. Бе напълно сам, изоставен от всички. Дори най-добрите му приятели му обърнаха гръб.

Тогава ученият обяви, че всички са виновни, задето никой не се е застъпил за него, и жестоко ще си платят. Никой обаче не обърна внимание на този отчаян човек и всички приеха думите му с насмешка. А е трябвало да се вслушаме в тях.

Скоро след като е разбрал, че никой не му вярва и е напълно отхвърлен отвсякъде и от всички, жадувайки за отмъщение, той откраднал щам от нов изключително заразен и смъртоносен вирус, разработван от самия него за биологично оръжие по поръчка на военните. Унищожил всички разработки за ваксина против него и за няколко месеца го преустроил така, че вече се предава по въздушно-капков път и причинява смърт за часове. Скоро с него се свързали хора, твърдящи, че го разбират и ще му помогнат да си отмъсти. Реално те били терористи от някаква организация.

Днес този учен е направил изявление, че в 12 часа е пуснал вируса в Токио и във всеки голям град по света точно по пладне някой от съмишлениците му ще разпространи заразата.

Всички противоотрови и формули за създаването им са унищожени и затова, докато не бъде разработена ваксина, всички сме в смъртна опасност. А веднъж плъзнал, вирусът е силно заразен и ще обхване цялата планета.

Затова са били необходими спешни мерки и на извънредно заседание е било решено поне част от хората да бъдат спасени.

Не можех да повярвам на ушите си! Какъв ужас! Най-лошите предсказания за човечеството бяха започнали да се сбъдват. Хората сами унищожаваха себе си. И то чрез нещото, с което най-много се гордеят – интелекта!

Мислите бушуваха в главата ми и не усетих кога се озовахме пред входа на летателните площадки. Тогава се огледах и останах като ударена от гръм. От всички страни се стичаха автомобили, а няколко ракети се подготвяха за излитане. Имаше върволици от хора, чакащи да се качат.

Нещото, което ми направи лошо впечатление, но за съжаление не ме изненада, беше, че виждах все разни „важни клечки”. Естествено „елитът” пак се беше уредил, докато обикновените хора дори не подозираха каква заплаха ги грозеше. И наистина, дали скромният работник по-малко заслужава да живее, отколкото тези от така нареченото висше общество? Но парите са всичко в обществото ни. И колкото и да ми се иска да вярвам на твърденията, че живеем в демократично общество и всички сме равни, не мога! А и реалността е различна… За съжаление!

От тези ми мисли ме изтръгна гласът на пазача на входа. Показахме пропуските си и преминахме. След още няколко входа и доста чакане вече бяхме в ракетата заедно с десетки хора. Явно единственият път за спасение бе да напуснем Земятанашия роден дом, люлката, в която се е зародил животът и сме еволюирали ние, хората. Трябваше да се отделим от майката, която ни е вдъхнала живот, да разперим криле и да полетим в търсене на нов дом!

Скоро след като ни бяха дадени инструкции, двигателите мрачно забучаха. Сякаш някакъв демон се събуждаше от вековен сън. Всичко започна да се тресе. Стомахът ми се беше свил на топка. Въпреки че вече няколко години беше честа практика хора да летят с ракети, аз не бях от тези щастливи космически туристи и това усещане бе ново за мен. Дани седеше до мен и стискаше ръката ми. Знаеше, че съм уплашена, а и самият той изглеждаше несигурен. Въпреки че беше от главните конструктори на ракетите, никога не бе летял.

След дълго и страховито отделяне от Земята и минаване през атмосферата, вече бяхме в открития Космос. Ракетите отдавна бяха усъвършенствани и не беше нужно да пътуваме месеци, а само по-малко от денонощие, но липсата на гравитация се отрази на повечето хора, включително и на мен. Дани беше минал задължителен курс и нямаше проблеми, но всички нетренирани се сблъскахме с така наречената „космическа болест”, която бе подобна на морската. Отначало усетих болки в главата, последвани от световъртеж и гадене. Чувствах, че пулсът и дишането ми са ускорени.

Хората започнаха да нервничат и недоволстват. Всички се чувстваха зле. Опитните космонавти се опитваха да ни успокоят, но напрежението растеше. Страхът и несигурността обхващаха пътниците, които, още преди да се качат в ракетите, бяха изключително объркани и уплашени.

След часове изморително пътуване бяхме осведомени, че вече навлизаме в атмосферата на Марс. Ето я и нея – „Червената планета”! В целия ѝ блясък! Толкова тайнствена и загадъчна! Така магнетична и привлекателна за поколения хора, виждащи я тъй ясно дори и само във въображението си. Тези „фантазьори” за съвременниците си, които не се отказали от мечтите си, въпреки че идеите им звучали нелепо, дори налудничаво за онези времена, са предвестници на бъдещето за нас. Сега ние, техните потомци, осъществяваме мечтите им! Паметен ден за науката и човечеството!

Но заедно с възхищението от човешкия интелект и постижения, притесненията, които по време на пътуването се опитвах да избия от мислите си, отново нахлуха в главата ми. Та това бе само проект! „Марсианска биосфера 33” бе изградена едва преди година! Наистина, до настоящия момент нещата вървяха добре, но все още всичко бе в изпитателен срок. Досега само десетима обучени „биоастронавти” бяха живели тук и никой не знаеше дали крехкото равновесие ще се запази при такова голямо увеличение на населението. Херметически затворените помещения, изработени от специални материали, ще ни предпазят от радиацията, отровните газове и страховитите температури, но някой замислил ли се е дали толкова хора могат да живеят нормално тук. Ще ни стигнат ли водата, храната и въздухът? Имахме ли запаси на място и какво бяхме взели от Земята? И дали изобщо в суматохата са се допитали до учени или просто са набутали всички с достатъчно пари и власт? Дали проектът щеше да издържи?

„Марсианска биосфера 33” се намираше в района на марсианския екватор. Беше подобна на всички предишни подобни проекти на Земята, но много по-усъвършенствана и модернизирана. Обхващаше огромна площ и в нея присъстваха повечето естествени екосистеми, съществуващи на Земята, както и всички домашни животни, които хората използват за храна, и много организми от дивата природа, поддържащи равновесието и кръговрата на веществата. Имаше помещения, предназначени за обитаване от хората. Мощни слънчеви батерии обезпечаваха електрическото захранване за компютрите, всички други апарати и уреди и осветлението. Не се разчиташе само на запаси. Използваха се и местни ресурси. Вода можеше да бъде получена от разтопяване на леда, който бе наличен на Марс. Кислород се получаваше основно от зелените растения, но бе възможно да си го осигурим посредством електролиза. Всичко бе изпипано до последния детайл.

След като кацнахме, слязохме от ракетата и се настанихме. Попаднали сред растения и животни и обстановка, близка до тази на родната ни планета, всички се успокоихме. Бях виждала този проект на компютърна симулация, но сега беше реално. Това бе като рая на Марс!

Всички учени заехме местата си. Показателите на „Марсианска биосфера 33” бяха стабилни и много добри. Кръговратът на веществата протичаше нормално.Чрез сателити се следеше положението на Земята. Там бе трагично, направо ужасяващо! Десетки хиляди хора загиваха всеки час. Хаос и анархия се бяха възцарили навред. Хора, търсещи спасение, бягаха панически. Всичко бе като извадено от някакъв кошмар или филм на ужасите. Страдания и смърт бяха обхванали цялата планета. Но ние трябваше да продължим напред заради загиналите, заради бъдещето и благополучието на човечеството!

Първите няколко седмици преминаха спокойно в „Марсианска биосфера 33”. Имаше достатъчно от всичко необходимо. Хората се радваха, че са оцелели и им е даден втори шанс за живот. Скоро обаче кислородът започна рязко да намалява и каквото и да правехме, не бе достатъчен за всички организми. След обстойни изследвания се оказа, че сме донесли нови бактерии със себе си от Земята. Те използваха кислорода и се размножаваха много бързо. Растенията и животните започнаха да измират. Храната намаляваше. Отново се случваше трагедията, позната ни от Биосфера 2 и всички останали подобни проекти, които са били разработвани на Земята.

Условията се влошаваха. На всички бе ясно, че нещата ще стават все по-зле. Нямаше да издържим дълго така. Хората започнаха да се изнервят. Недоволството растеше. На фона на тези затруднения се водеха и борби за власт. Както винаги някои хора се възползваха умело от сложната ситуация. Те започнаха много ловко да манипулират по-податливите. Заформиха се няколко отделни лагера около определени влиятелни хора, които обещаваха какви ли не неща. Колко познато! Обстановката все повече се нажежаваше. Напрежението между лагерите растеше. Вместо да бъдат единни и да си помагат един на друг, хората все повече се деляха. Започнаха да стават големи караници и скандали, дори боеве. Размириците ставаха все по-сериозни.

Една вечер напрежението ескалира до краен предел. Двама от лидерите се скараха и поддръжниците им скочиха един срещу друг. Започна масов бой. Някои се спуснаха да ги разтървават, но изведнъж хората от единия лагер извадиха оръжия и откриха огън. В този момент започна ужасът. Навсякъде започнаха да летят смъртоносни куршуми. Ранени и окървавени хора падаха и се влачеха по земята. Трупове лежаха по пода.

Свита в един ъгъл, трепереща и ужасена, гледах тази кървава баня. Какво правеха? Защо бяха толкова жестоки? Имахме даден втори шанс, можехме да започнем от самото начало, да изградим едно ново общество, в което да царят мир и хармония. Учените работеха усилено и много усърдно и скоро щяхме да преодолеем трудностите. С общи усилия щяхме да преминем успешно и през това препятствие. Но не! Явно за някои хора по-лесно беше да вземат оръжие и да убиват за власт и от алчност.

Горещи сълзи на разочарование, възмущение и скръб потекоха по бузите ми. Затворих очи, изпаднала в отчаяние и ужас…

Изведнъж някакъв странен звук ме стресна. Отворих очи. Цялата треперех. Огледах се объркана. След няколко секунди, когато вече първоначалната уплаха отшумя, осъзнах всичко.

Било е сън! Нищо от този ужас не се е случило. Ех, колко ми олекна! Май никога не бях чувствала такова облекчение! Какви глупости ражда развинтеното ми въображение!

В този момент влезе съквартирантката ми, Ани, погледна ме и попита загрижено:

– Хей, как си? Изглеждаш много бледа.

– Спокойно, нищо ми няма. Просто сънувах някакъв ужасен кошмар – отвърнах аз.

Ани се усмихна и извади някакви книги от чантата си. Изведнъж сякаш се сети за нещо и каза с насмешка:

– Разбра ли какви са последните новини от нашите среди?

Направих знак за отрицание.

– Онзи, лудият учен, който разкриха, че е измамник, се е заканил да отмъсти на всички за опозоряването си. Този псевдоучен тръгнал да заплашва целия свят! – каза Ани и започна да се смее.

В мига, в който чух думите ѝ, сякаш целият свят се срина пред очите ми. За няколко секунди ми причерня ми и се олюлях. Въпреки това светкавично се съвзех, но вече не я чувах, защото бях изхвърчала от стаята и тичах надолу по стълбите, а в главата ми бе пълна бъркотия. Мислите ми бушуваха. Не, това не е възможно! Не може да бъде! Моля те, дано не е вярно! Дано е поредната журналистическа измислица!

Но каквато и да бе истината, аз трябваше да я разбера, за да предотвратя ужаса, който би настъпил!…