Зомби-избиратели

 Зомби-избиратели

 

Заведох мъжа в лоби-бара, за да разквасим устни с отлежал коняк. От опит знаех, че сериозните разговори се водят по-лесно на чаша. Поръчах обичайното – двадесет и три годишен „Old Pliska”. Сервитьорът се плъзна като сянка, секунди по-късно питиетата дрънчаха в дланите ни.

Отпих – течна мелодия се разля по изнервените ми вътрешности, а зомби-квартетът подхвана поредната джаз-мелодия – дискретно и ненатрапчиво, сякаш се страхуваше, че ще смути сериозните разговори, обвиващи като пчелно жужене сенчестите сепарета.

Завъртях между палеца и показалеца си картончето, което камериерката беше донесла в стаята ми преди половин час. Отбелязах наум, почти машинално, че козметичката е свършила прекрасна работа с ноктите ми.

– Господин Е. Е. – на визитката наистина бяха отпечатани само тези инициали с уродлив индигово син готически шрифт. – Нямам навика да се отзовавам на покана от всеки, но лаконичността на това – посочих картончето – ме заинтригува и сметнах, че мога да направя изключение. Говорете по същество, времето ми е кът.

Не лъжех – по време на подготовката на избирателната кампания хората, отговарящи за връзките с обществеността на партийните централи, обикновено са най-заети.

Откраднатият за ски следобед вероятно щеше да ми излезе през една деликатна част от тялото, но тази сутрин, още с отварянето на очите, усетих, че съм на ръба да изперкам. Отмених всички ангажименти и изключих комуникатора си веднага, след като поръчах на частна транспортна компания капсула за курорта в Родопите.

Където ме откри Е.Е.

Мъжът срещу мен би могъл да бъде на всякаква възраст. Издължено лице, покрито с равномерен загар, какъвто по това време на годината можеше да осигури единствено соларно студио, черна коса, подстригана късо по маниера на военните. Само фините бръчици в ъгълчетата на очите му издаваха, че вероятно е преминал четвъртото си десетилетие, но с достиженията на съвременната хирургия времевият интервал се разтегляше и доста по-нагоре. Костюмът му беше в индигов цвят, същият като буквите от визитката. Стоеше му безупречно и можех да се обзаложа, че е шит по поръчка в някое от скъпарските виртуални ателиета по „Витошка”.

Според последното социологическо проучване вероятността партията, която представлявате, да влезе отново в парламента е нулева – започна Е.Е. с шлифован глас като на доцент в лекторна зала.

Надигнах се с намусено изражение и небрежно пуснах визитката му до едва начената си чаша:

– Мисля, че е загуба на време и за двама ни да се занимаваме с писанията на платени драскачи… Приятен ден, господине…

– Моля ви, не прибързвайте – прекъсна ме той. – Не съм дошъл тук като ваш враг, а напротив, сигурен съм, че имаме общи интереси!

Нещо в очите му, лъскави и черни като графит, ме накара отново да седна срещу него. Пресегнах се към чашата си и го подканих с поглед да продължи.

Както знаете, населението на планетата – в частност и на България, прогресивно се топи. От една страна, за това е отговорен вирусът на “гонадната атрофия”, който се оказа поредният бич след откриването на лек срещу СПИН-а. От друга страна, конкретно за региона, процесите на емиграция не бяха добивали такива мащаби почти от две столетия и по точно – от деветдесетте години на двадесети век …

– Не ми казвате нищо, което да не мога да срещна във виртуалното пространство – озъбих се за втори път. Усетих, че започвам да се нервирам не на шега.

Е.Е. обаче, сякаш не ме чу, а продължи с школувания си тон:

– Необходимостта от намирането на евтина работна ръка доведе до впрягането на някои съмнително морални механизми в световната икономика…

Разбрах накъде бие. Партията ми беше най-яростният противник на “Закона за използване на Зомбита”, приет преди около три десетилетия – скоро, след като учените откриха начин да съживяват мъртъвци. Поддържаната от нас линия, че този Закон е противочовешки и накърнява правото на достойна смърт, полагащо се на всеки, обаче срещаше агресивен отпор от управляващите, зад които стояха лобистките интереси на определени кръгове.

И пак нищо ново не ми казвате – гаврътнах останките от коняка си с досада. – Боя се, че срещата ни приключи …

Надигнах се в повторен опит да напусна сепарето, но гласът на Е.Е., извисил се с поне една октава нагоре и въпреки това, останал дискретно слаб, ме спря:

― Седни!

Приседнах, облещен по-скоро от изненада, отколкото ядосан, че си позволява да ми говори така.

Очите с цвят на графит ме фиксираха.

― Не съм си вдигнал задника да те преследвам по тия чукари, за да ми се цупиш като глезено дете! Освен това, тази среща е осъществена със знанието на партийния ти водач!

― Какво… – успях да изпелтеча, но Е.Е. отново проскърца с глас:

― Млъкни и ме слушай! Скоро ще бъдат приети поправки в избирателния закон, които ще регламентират възможността неживите или зомбитата, ако така предпочиташ, да могат, да упражняват правото си на вот…

Тук вече се разсмях с глас. Нима този тъпак отсреща не знаеше, че съживените мъртъвци нямат…

Само че Е.Е. секна смеха ми с мрачните си очи и продължи като че ли беше прочел мислите ми:

― Разбирам реакцията ти, сега ще ми кажеш, че неживите са лишени от разум, а пък аз ще ти отговоря, че липсата на такъв в случая не представлява никаква пречка. Зомбитата от десетилетия са част от нашия живот – изпълнителни и трудолюбиви по своя неангажиращ начин и сред общественото мнение все по-често се прокрадва идеята, че, щом могат да осигуряват блага за останалото човечество, имат и пълното право на избирателен глас …

― Но…

― Знам, манипулируеми са, но на кой му пука. Избирателите в България винаги са били манипулирани.

Огледах се за сервитьор и когато улових погледа му, посочих празната си чаша. После се обърнах към своя събеседник, търпеливо, изчакал да изпълнят поръчката ми:

― Какво се иска от мен?