Злото преди… злото сега: Requiem tertium

Злото преди… злото сега: Requiem tertium

 

 

Инженер Добромира Янсен потрепери зиморничаво. Подскочи два пъти, настъпи ледена локва и ако началник Томаш Ковачек, който крачеше редом с нея, не я беше подхванал, щеше да падне по очи.

– Благодаря – каза Добромира смутено.

Началник Ковачек се ухили.

– Удоволствието е мое.

Добромира си спести коментара. Знаеше, че удоволствието наистина е негово. Още с идването си тук установи първия неприятен факт – почти целият персонал се състоеше от мъже. Добромира беше свикнала да работи в подобни колективи, но когато си на повече от десет километра под повърхността на планетата и знаеш, че следващата смяна ще дойде чак след три месеца нещата малко се усложняват. А инженер Янсен изглеждаше повече от добре. Погледите, които колегите ѝ хвърляха, когато си мислеха, че не ги гледа, бяха повече от сигурно доказателство за това. Беше висока 185 см, с дълга руса коса, пъстри очи, издаващи смесената й кръв и лице, което бе платило следването ѝ в Техническия университет в Осло чрез участието ѝ в реклами и дори модни ревюта на не особено известни, но за сметка на това щедри дизайнери.

Затова и Добромира грижливо се криеше в дебелите термозащитни гащеризони. Засега всичко това даваше добри резултати, но мнозина колеги продължаваха да я гледат алчно и просто не можеше да се отърве от досадните коментари. Това от своя страна не се отразяваше кой знае колко добре на отношенията ѝ с другите седем жени от екипа и Добромира вече броеше оставащите до края на смяната двадесет и седем дни.

Потънала в мисли, Добромира дори не разбра кога са стигнали до края на тунела. Погледът ѝ по навик се плъзгаше по яките стоманени опори, които пречеха на десетте километра ръждивочервена земна маса да се срине върху деветдесет и петимата души, които работеха по проекта. По-голяма част от тунелите бяха естествени пещери, оформени от текли под земята реки във времената, когато Марс е кипял от живот, но това никак не намаляваше натрапчивото усещане, че е погребана жива. Беше нужно само едно леко потръпване на скалните пластове и древната пещерна система, обезобразена от човеците, щеше да бъде погребана под милиарди тонове земна маса.

Добромира потрепери.

– Какво има? – обади се крачещият до нея началник Ковачек.

Добромира се усмихна и за миг се зарадва, че носи лицева термомаска, която скриваше фалша на тази усмивка.

– Студено ми е… май трябваше да заредя батерията снощи.

Ковачек само кимна, спестявайки отдавна омръзналото на Добромира подхвърляне от сорта на „Аз ще те стопля.” Погледна към колана на дебелия термоизолационен гащиризон, където в специален джоб лежеше малката, но мощна родиева батерия. Хапещият студ, изпълнил пещерите, изсмукваше топлината дори и през най-дебелите дрехи. Военните гащеризони, разработени за употреба в полярни условия, бяха тънката граница, деляща изследователите от бялата смърт.

– Имам една резервна…

Добромира поклати глава:

– Всичко е наред.

Двамата продължаваха да крачат през тунела. На светлината на монтираните на тавана лампи ръждивочервените скали блестяха под тънкия слой вечен скреж. По пода синееха и ледени локви, които двамата избягваха. Вече бе имало няколко неприятни инцидента, приключили със счупени кости.

– Свикна ли?

Гласът на Ковачек стресна Добромира, вторачила се в малкия компютър на лявата си ръка. Електронният термометър сочеше 37 градуса под нулата.

– С кое?

Ковачек махна с ръка, опитвайки се да обхване целия тунел.

– Всичко това.

– Нямаме кой знае колко голям избор, нали?

– Впрочем, чу ли за Енрике?

Добромира въздъхна в маската си.

– Да.

– Дали ще се оправи?

– Когато го качат на повърхността пак ще е както преди. Пристъп на колибна треска, нищо повече.

– Чу не мисли така.

– Чу получи билет за повърхността плюс солидно обезщетение. Половината тук искат да са на негово място.

– Да – изсмя се Ковачек глухо. – И то само на цената на една разбит череп.

– Енрике не е виновен с нищо, Томаш. Пещерите могат да докарат до лудост далеч по-силни хора от него. Спомни си Сантош.

– Помня го. На бас, че в момента стои под някоя палма и се радва на времето и обезщетението си.

– На Марс няма палми, Томаш.

– В Нов Рай Прима видях една.

– За Тропическия сектор ли говориш? Мислех, че го ще отворят едва в края на годината.

– Братовчед ми е началник на поддръжката на хидропонната система. Позволи ми да надникна вътре.

– И?

Ковачек сви рамене.

– Изкуствено слънце, изкуствен пясък, изкуствен вятър…

– Значи е страхотно.

Томаш се усмихна.

– Да постоиш на плажна хавлия, под палма с дайкири в ръка, когато най-близкият плаж е на 90 милиона километра… не е чак толкова зле, колкото звучи.

Добромира въздъхна.

– Късметлия.

– Когато приключим тук ще можеш да отидеш…

– Приключим ли тук веднага се връщам на Земята. От тази планета направо ми се повръща – тя го погледна гузно. – Извинявай! Забравих, че си роден тук…

Ковачек махна с облечената си в дебела ръкавица ръка.

– Не го мисли. Чувам това от татко почти всеки ден, въпреки че е тук вече 40 години.

– А майка ти?

– Тя е местна. Родителите ѝ са дошли с „Джон Фру Джоунс”.

– Значи си истински марсианец.

– Винаги можеш да се присъединиш към нас. Инженери като теб струват теглото си в злато. На Нов Рай търсят поне дузина и даже можеш да се пазариш за заплатата си. Няма да ти казвам пък на субтера–станциите колко пари взимат добрите инженери…

– Предпочитам да се върна на Земята. Всичките ми близки са там, а и честно казано там има истински палми, плаж и слънце.

Ковачек сви рамене.

– Ако все пак си промениш мнението кажи ми. Познавам няколко души, които могат да ти помогнат.

Добромира само кимна в отговор.

Тунелът все така белееше около тях, а от време на време под ботушите им изпукваше парченце лед. На места се бяха образували висулки, някои от които щяха да блокират тунела, ако не се режеха редовно. Колкото и да внимаваха, техниката която използваха все пак променяше микроклимата в пещерната система и често се налагаше да се борят с малки наводнения и последвалите ги светкавични заледявания. На четири пъти се бе наложило да изкопават един ѝ същ багер от ледовете. Имаше и няколко трагични случаи. Само тази година загиналите бяха деветима и според началник Ковачек това беше повече от добре, имайки предвид предишни трагедии. Веднъж началникът беше доверил на Добромира, че все още не могат да изкопаят четири тела, които внезапно разтопяване бе помело в една вертикална шахта. Янсен бе виждала мястото. Единствено малък метален кръст, сглобен от стоманени профили, показваше какво се е случило тук.

Тунелът свърши внезапно и пред Добромира и Ковачек се ширна огромна каверна. Таванът се издигаше на повече от осемдесет метра и от него като стражеви кули висяха огромни ледени висулки, някои от които достигаха до петнадесет метра височина. Каверната щеше да има формата на неправилен кръг и диаметър почти триста метра, ако не беше огромния глетчер, който я бе изпълнил почти изцяло. Хиляди тонове синкав лед блестеше на светлината на стотиците прожектори, която караше по мътната му повърхност да танцуват милиони слънчеви зайчета. Студът като че ли се сгъсти и Добромира усети как ръката ѝ сама се плъзва към родиевата батерия на колана, за да увеличи термостата, който и без това беше на максимум.

– Виждал съм го стотици пъти и пак ме изумява – каза Томаш, гледайки колосалния леден къс, притискащ се в ръждивите скали.

– Вода на Марс… – измърмори Добромира по-скоро на себе си.

По хванатия в капан глетчер пълзяха като мравки десетина изследователи, облечени в предупредителночервени арктически гащеризони. Бръмченето на електрически мотори, режещи леда, ехтеше в каверната. Във въздуха се носеха облаци фина скреж, която се стелеше като мъгла над глетчера.

– На тия никога ли не им омръзва? – измърмори Ковачек.

Добромира се усмихна в отговор. Странно, но онези от екипа, които бяха родени и израснали на Марс, изпитваха някакво странно чувство за собственост към глетчера… както и към хилядите други, затворени в каверни като тази. Гледаха на рязането на проби и изнасянето им за изследване като на кражба и досега бяха избухвали не един или два скандала заради това.

Една облечена в червено фигура се смъкна по обезопасителното въже, стъпвайки внимателно на стоманените котки, закрепени на ботушите й, и скочи на заледения под. На гърба й се полюшваше нечуплив пластмасов цилиндър за ледени проби. Весело помаха на двамата, докато се разкачваше от въжето. Ковачек и Янсен тръгнаха към нея, внимавайки къде стъпват. Под ботушите им заскърца лед и натрупала се на малки преспи фина скреж.

– Скоро пак ще трябва да взривим висулките – подхвърли Янсен.

– О, ще ги взривя аз… – изръмжа Ковачек – … и то само как…

Добромира мълчаливо благодари за термо–маската, предпазваща лицето ѝ от хапещия подземен студ, иначе Томаш щеше да види веселата ѝ усмивка. Ковачек, като ръководител на техническата част от екипа, не можеше да понася изследователите, които си имаха свое собствено ръководство. Учените пък отвръщаха с абсолютно същото и в общи линии помежду им цареше хлад. Фактът, че по-голяма част от техническия персонал се състоеше от родени на Марс, а учените до един бяха пришълци от Земята с нищо не помагаше за затопляне на отношенията помежду им. Дори и в полевата столова се хранеха на отделни маси.

– Доктор Марков – каза Добромира, подавайки ръка.

Ученият стисна ръката й и енергично я разтърси.

– Госпожице Янсен, не съм ви виждал като че ли от хиляда години.

Добромира се усмихна.

– Видяхме се вчера, докторе, в столовата.

Ученият енергично се зае да разкопчава термо–маската.

– Под земята губя представа за времето, госпожице Янсен.

– Добромира, докторе, просто Добромира.

– Дори тук етикетът… ох, по дяволите… трябва да се спазва, иначе ще деградираме до най-обикновени животни.

Професорът хвърли бърз поглед към стоящия до инженера техник, за да покаже кой е „най-обикновеното животно”. С едно движение смъкна термо–маската и дръпна качулката на гащеризона, разкривайки изпито лице, покрито с бръчки, продукт както на годините, така и на стихиите. Доктор Антон Марков – петдесетгодишен, висок, строен, с побеляла, но все още гъста коса, беше светило в областта на марсианската гео-морфология и ксено-биологията. Неговият предшественик – професор Виктор Вор, беше починал тихо и кротко в леглото си в подземие недалеч оттук, след като бе прекарал в безкрайната пещерна система повече от три години. Доктор Марков бе поел щафетата и бавно, но методично изследваше глетчерите един по един, сантиметър по сантиметър с упоритост и търпение, които хвърляха в смут работилите с Вор.

– Ще замръзнете.

Марков се ухили и измъкна от колана си кутийка гел. Дъхът излизаше на бели облаци от гърдите му, а очите и носът му започнаха да почервеняват от хапещия студ.

– Не и ако имате това.

Добромира го взе и погледна етикетчето.

– Термо–изолиращ гел… не е ли за военни цели?

– Да. Хубаво е да познаваш няколко генерала, нали, колега? – той впери кафявите си очи в Ковачек, който му отвърна с презрително мълчание. – Впрочем, обслужете си, имам няколко кашона, а тези маски наистина са много дразнещи. Мразя да не мога да виждам лицето на събеседника си. Сигурно ми е останало от годините, в които преподавах в Дортмунд.

Добромира смъкна маската си и студът веднага захапа голата ѝ кожа. Потопи пръст в прозрачното съдържание на кутийката и намаза бързо лицето си. Там където мазният гел я докосна, студът сякаш изчезна.

– Действа също като термо–маските – каза докторът, докато мажеше вече зачервените си уши. – Изолиращият прозрачен филм не позволява на телесната топлина да излезе, а на студа да влезе. Осигурява осем часова защита. После просто го отлепяш – той се ухили широко. – Заради него се наложи да си обръсна мустаците.

Добромира докосна лицето си. Беше странно да не усеща плътната термо–маска.

– Склонен ли сте да се разделите с една опаковка, докторе?

– За мен ще бъде удоволствие да ви направя подарък, госпожице Янсен. Чаровна млада дама като вас заслужава единствено да бъде глезена.

Този път Добромира не можа да скрие изчервяването си. Докторът беше един от малкото мъже в екипа, които не я гледаха като сексуален обект. Първоначално го отдаде на годините му, но после разбра каква е причината – доктор Антон Марков имаше три дъщери, които бяха на нейната възраст.

Ковачек само изсумтя презрително, видял изчервяването на колежката си.

– Намерихте ли нещо интересно днес, докторе? – побърза да заговори тя.

– „Нещо интересно“ е твърде слабо определение за съкровището, на което се натъкнахме днес, скъпа. Искаш ли да видиш?

Още преди Добромира да е казала „да“, докторът свали от гърба си контейнера за проби. Клекна, разви капачката и много внимателно, като баща, държащ бебето си, извади цилиндрична буца лед. Вътре се тъмнееше…

– Това, което си мисля ли е… – започна Добромира и млъкна неспособна да откъсне пъстрите си очи от хванатото във вечния капан на леда.

Докторът само се ухили доволно.

– Запознайте се с един истински марсианец.

В цилиндричната проба лед се виждаше мъничко насекомо. С трите си чифта крилца, напръскани с червено и зелено, осемте тънки и дълги крачета и навитото хоботче приличаше на обикновена земна пеперуда. Парата от дъха ѝ се плъзна по леда и за миг Добромира се помисли, че ще накара фините крилца да потрепнат.

– Ледът я е съхранил отлично – каза тя.

Въпреки че бе виждала стотици такива образци, не спираше да се удивлява на всяко ново създание, изтръгнато от хватката на леда.

– Безспорно – отвърна Марков и плъзна ръкавица по леда. – Виждала ли сте някога комар, хванат в кехлибар?

– Веднъж в Националния музей в Стокхолм… наистина прилича. Как се е запазило толкова добре?

– Вероятно бедното създание се е удавило във водите, които някога са покривали Марс, по време на излива им тук долу. Паднало е в някоя по-студена част, което го е запазило до окончателното замръзване.

– За които все още нямате представа поради каква причина са изтекли в подземните кухини – подхвърли Ковачек.

Марков дори не го погледна.

–Това не е само научен въпрос, началник, а и технически. Имало е причина милиарди тонове вода просто да изтекат тук и ваши колеги ме уверяват, че това не може да е дело само на някогашната тектоничната активност на планетата.

Ковачек сви рамене.

– Просто земетресение е разцепило земната кора и някоя от реките е изтекла тук.

– И после, по неизвестни причини, Марс просто загива геологически и се превръща в куп мъртва скала, която се носи из ледения космос. Без вулкани, без земетресения, без горещо ядро… нищо.

Ковачек сви рамене.

– Има някои неща, които ще си останат мистерия, докторе.

– Точно такива мистерии дават смисъл на живота на старци като мен, началник

– Професор Вор умря, опитвайки се да ги разкрие. И вие ли искате да оставите живота си в тези ледени пещери? От колко време не сте виждали слънце, докторе? Две години, нали?

– Гледал съм слънцето цял живот… слънце далеч по-красиво от онова, което вие сте виждали, впрочем. Тези пещери… тези пещери обаче ги гледам само две години и няма да си тръгна оттук, докато не разкрия и последната им тайна.

– Ще ви трябват много повече от две години, докторе.

– Е Марков сви рамене – поне жена ми ще знае къде съм и няма да се тревожи за мен.

Добромира притисна устни с длан, за да не се разкикоти като малко момиченце. Не можеше да го отрече – доктор Марков бе успял да съхрани онзи чар, който го бе правил брилянтен преподавател в Дортмундския университет.

– Аз ще ви оставям – каза той, докато напъхваше пробата обратно в контейнера. – Колегите от лабораторията се претрупани с работа, особено след разкопките в ледник 14, но знам, че тръпнат в очакване да ме видят как им нося още нещо за кълцане. Не искам да ги карам да чакат. Стават много раздразнителни.

Той тръгна към тунела, по който бяха дошли Добромира и Ковачек, когато нейният глас го спря.

– Измислихте ли ѝ име?

Докторът почеса голата си брадичка:

– Мислех си за Lepidoptera Dobromira Marsianum. Какво ще кажете?

– Нямаше нужда да…

Марков махна с ръка, сякаш отпъждаше протеста ѝ.

– Бедното създание ще ви бъде благодарно, имайки предвид какво име ще му дадат колегите от лабораторията иначе. Пък и признайте си, отива му, а и за мен е чест да увековеча красавица като вас, скъпа моя – професорът се поклони галантно. – Au revoir, драга.

Добромира се засмя в отговор.

– Au revoir, mon amie.

Марков се хвана за сърцето.

– Но това е френски, Мортиша…

Смехът на Добромира зазвънтя в каверната. Секна, когато Ковачек я стисна за ръката и посочи висящите над тях ледени сталактити. Марков им помаха.

– Ще се видим тази вечер в столовата, нали?

– Със сигурност. Чух, че ще има крем-карамел.

– Не знам дали старческото ми сърце ще понесе толкова много изкушения…

Добромира с усилие потисна смеха, който напираше в гърдите ѝ. Професорът метна на гръб ледената проба и потъна в пещерата. Сякаш чакали точно това, трионите и сондите отново забръмчаха. Екипът на Марков продължаваше да реже безмилостно глетчера в търсене на други видове, хванати в капана на леда.

– Този тип направо ми къса нервите – изръмжа Ковачек.

– Защо, симпатяга е.

Томаш я изгледа намръщено и закрачи покрай ледника, където в заледената стена зееше проходът към друга пещера. Ехо–локаторите показваха, че пещерната система е дълга повече от две хиляди километра, като започваше някъде под платото Тарзис и свършваше под Долината на Маринър. Именно през един от тези излази, преди повече от десет години, бяха проникнали и първите учени, а след това и изследователските роботи. Цяло десетилетие хиляди хора ровеха каверна след каверна, тунел след тунел и според изчисленията бяха описани едва 15% от цялата система. Какво имаше в останалите 85% все още си оставаше мистерия, разплитана само от случайни разузнавателни сонди и редки експедиции.

– Кажи ми едно нещо, Томаш?

– Какво?

– Вярно ли е, че екипът на Вор е открил човек, заровен в ледовете?

Ковачек забави крачка. Хвърли бърз поглед към учените, накацали по глетчера. Резачките в ръцете им бръмчаха като ядосани оси, а около тях се извиваше фина мъгла от скреж. Дори и не поглеждаха към двамата души долу.

–Тук не се говори за това… поне не и на висок глас. Специалните сили имат очи и уши навсякъде, а си чувала как измъкват хора от леглата им с чувалчета на главата.

Добромира се поколеба. Естествено, че беше чувала слуховете за Специалните сили… всъщност кой не беше. Повечето от тях бяха толкова невероятни, че надали бяха нещо повече от празни приказки, но останалите… останалите плашеха най-много. Официално те бяха силите за сигурност на Марс, изпълняващи обикновени полицейски функции. Неофициално обаче… говореше се за таен затвор някъде в най-дълбоките нива на Нов Рай Прима, за черни чувалчета, нахлузвани на отвличаните, за изтезания, за хора, които никой повече не вижда. Подчиняваха се единствено на Върховния секретариат и смазваха всеки опит за съпротива срещу властта, мним или реален. Марс се считаше за демилитаризирана зона и цялата планета бе свободна от каквито и да е било армейски части, но Земята упорито си затваряше очите за Специалните сили и вече мнозина започваха да се чудят кога това ще изиграе лоша шега на всички.

Въпреки това любопитството я гъделичкаше. Вече на няколко пъти се хващаше, че се чуди дали да не попита доктор Марков, но Специалните сили със сигурност го следяха отблизо и един Бог знаеше кой друг, освен белокосия учен, ще я чуе.

В този миг потънаха в прохода и бръмченето на резачките, които кълцаха ледени проби, заглъхна зад тях.

– Но все пак… – настоя Добромира.

Ковачек плъзна поглед наоколо, но бяха сами в тунела. В безкрайните пещери усамотението не се намираше кой знае колко трудно.

– Чух го от колегата, който преди мен е работел заедно с професор Вор…

– Значи е вярно… намерили са човек в леда!

– Не, намерили са нещо, за което се предполага, че е било човек. Вор е наредил да го изолират, а после са дошли някакви типове от Специалните сили и са отнесли контейнера. После хората, които са направили откритието, са били преместени на друго място.

– Смъртта на Вор има ли нещо общо със Специалните сили?

Ковачек сви рамене.

– Един Господ знае с какви химикали разполагат онези типове с черните чувалчета, но от доктор Любчек, който преди завеждаше лазарета знам, че Вор от доста време, още като млад, е имал проблеми със сърцето. Климатът тук не е се отразява добре дори на здрави хора, а какво остава за човек на годините на професор Вор. Мястото му просто не е било тук, но всички учени си го имат този гъдел.

– Човек… – каза Добромира на глас и млъкна, хвърляйки бърз и нервен поглед наоколо.

Ако можеше да се вярва на тестовете, древните реки бяха изтекли в тези подземия преди сто хиляди години, влачейки със себе си мъртва растителност и животни. Но някак си сред тези води бе попаднало и човешко тяло. А човек на Марс преди сто хиляди години…

– Чувал ли си теорията на доктор Чан?

– Онзи тип от пекинския университет с неговата теория… как беше…

– Чан, Юн Рен Чан, а теорията му се казваше Теория за напредването наобратно.

– Да, онази глупост дето хората всъщност са заселили Земята, идвайки от Марс и сега просто се връщаме обратно вкъщи. Пълна простотия.

– Но онзи човек от леда…

– Казах ти, че не съм го виждал. Той е просто слух, нищо повече. Може да е било и някое по-едро животно с хуманоидна форма. Знаеш ги тия – учените какви са хаховци. Дай им да кълцат леда и да мислят теории за тия неща в него.

Добромира не отговори. Да, беше просто слух, един от хилядите, които се носеха сред персонала. Говореше се също така, че някъде в пещерите има живи същества, градове и съкровища. Какво ли не измисляха хората, когато са затворени месеци наред в ледените пещери! Но все пак… все пак, ако поне имаше зрънце истина в тази история! Човек на Марс преди сто хиляди години…

Радиостанцията на колана на Ковачек изпука.

Томаш, приемаш ли?

Началникът въздъхна. Подобно повикване можеше да значи само едно нещо – проблеми.

– Приемам, Мария. Какво има?

Има проблем със сонда 24.

– Пак ли?

Аха.

– Какво е този път… и само не ми казвай, че е захранването, защото вече два пъти го оправях!

Ти си този, който трябва да каже, Томаш, но Валентин твърди, че е нещо с хидравликата.

– Чудно… идвам.

Ковачек прибра станцията на колана си с въздишка.

– Пак проблеми, а? – каза Добромира със съчувствена усмивка.

– Половината ни екипировка има нужда от подмяна, но естествено никой не си прави труда да чете докладите ми. Всички се интересуват само от идиотските буболечки, които ония кретени им вадят от леда. Никой не се вълнува как точно става проклетото вадене. Имам петстотин километра тунели за изследване, а пък… е, аз ще тръгвам!

Добромира му махна и Ковачек пое обратно по тунела. Скърцането на скрежа под ботушите му заглъхна. Добромира въздъхна и продължи напред. Мразеше да върви из тунелите сама. Имаше странното чувство, че ей сега нещо ще изскочи пред нея, въпреки че паяците-разузнавачи и строителните единици редовно обхождаха използваните от хората пещери. Сензорите, които редовно поставяха, също не показваха, че наоколо има друг живот освен хората. Скрежът и бучки лед проскърцваха ритмично под ботушите на Добромира. Тя забърза крачка без да се притеснява, че някой можеше да я види. Пещерата беше идеално права и с все още личащи следи от лазерния свредел по заскрежената ръждивочервена скала, оставени от миньорските сонди, разширявали първоначалния тунел. Компания ѝ правеха единствено разположените на равни разстояния по тавана лампи, пръскащи бяло сияние, каращо скрежа да сияе. Поспря за малко, колкото да сложи термо–маската на лицето си и да си поеме няколко глътки топъл въздух. Гелът предпазваше голото ѝ лице, но не и белите дробове, и с всяко вдишване студът хапеше гърдите ѝ. Бронхитът беше едно от най-честите заболявания сред персонала, заедно с натъртванията и счупванията, а Добромира нямаше никакво намерение да прекарва остатъка от смяната си в тесния като гроб лазарет.

Тунелът я отведе до поредната каверна, но за разлика от предишната тази беше малка и с неправилна форма. Ледникът, който я бе препречвал, бе нарязан на парчета и изнесен в една от съседните кухини от стотината строителни единици, с които разполагаше експедицията. Роботите бяха отстранили и големите ледени сталактити и сега каверната сияеше на светлината на лампите, отразяваща се в тънкия слой скреж, полепнал по стените, пода и тавана. От залата излизаха седемнадесет тунела, всеки от които водеше към други такива каверни. Все още никой не се нагърбваше да предположи колко точно милиона тона лед стоеше складиран в тези подземия и въобще колко още такива пещерни системи имаше из цялата планета. В самата зала цареше трескава дейност. На купчини бяха струпани цели канари с екипировка, всъдеходи, пригодени за работа в тунелите, бръмчаха с електрическите си двигатели наоколо, разнасяйки по-тежките товари, а рояци техници се бяха струпали около строените в редици паякообразни разузнавачи–роботи, чакащи да поемат своя безкраен път през ледените пещери.

Добромира се взря в тунелите, които зееха в заскрежената кожа на каверната. Приличаха на огромни рани, от които всеки миг щеше да бликне кръвта на раненото от техниката на човеците подземие. Хората не спираха да напредват все по-надълбоко и по-надълбоко в пещерите, проправяйки си безмилостно път през скала и лед. Първо пускаха роботизираните паяци, които търсеха удобни маршрути. След тях пускаха миньорските сонди, които разширяваха тунелите. После идваше реда на бронираните строителни единици, които обезопасяваха терена и едва след това нахлуваха хората. Процедурата беше бавна, тромава и всеки километър напредък отнемаше дни работа.

„Но въпреки това се справяме – помисли си Добромира и закрачи към хората. – Когато дойдох тук, паяците едва бяха стигнали до тази каверна.”

Пространството беше малко, което налагаше внимателна работа с многото екипировка и обемните сонди и строителни единици се държаха в други зали в очакване да бъдат вкарани в употреба. Мястото беше ключово с оглед обстоятелството, че от него тръгват цели седемнадесет тунела. Засега бе установено, че два от тях водят в две други каверни, изцяло блокирани от леда, а в други три предстояха да бъдат пуснати паяци.

„А хората не достигат” – помисли си Добромира, махайки на дребната жена, облечена в плътен бял гащеризон.

Инженер Татяна Владимировска й помаха в отговор, но без кой знае какъв ентусиазъм. Белорускинята, която до преди тази експедиция бе преподавала робо–механика в Техническия университет в Минск, беше ниска, слаба, с руса коса, която подстригваше късо, по момчешки и дори на място като това рядко привличаше мъжкото внимание. Поради тази причина мразеше почти до освирепяване високата, красива шведка със смесена кръв и грация на манекенка. Между двете цареше хладна любезност, но това въобще не смущаваше Добромира, която беше свикнала с подобно отношение от страна на колежките си.

Янсен хвърли бърз поглед на строените в редици черни паяци, които на височина стигаха до бедрата ѝ. Имаха четири двойки дълги крака с по три стави, които им позволяваха да се движат по всякакъв терен. Под главите им се подаваха два малки, но гъвкави манипулатора за по-прецизна работа. На гърба си имаха малка пъпка, в която беше скрит мощен лазер, с който топяха леда и режеха скалите, за да си проправят път. Машината беше лека, не особено сложна за поддръжка и най-вече евтина. Стотици такива пъплеха из тунелите и каверните в търсене на безопасни маршрути. Повечето се връщаха, а на част от онези, които не успяваха рано или късно им намираха останките. Обаче имаше някои, които просто изчезваха в тунелите…

– Трябва ни малко помощ с номер 34 – каза Татяна, изтръгвайки Добромира от мислите ѝ.

Добромира се насочи към паяка, който кротко лежеше по корем на пода в очакване да бъде включен. Дългите метални крака бяха свити под него сякаш спеше. Добромира измъкна от раницата на гърба си лаптоп, обвит в предпазно фолио и включи тънък кабел към куплунга отзад на корпуса. Колегите й неведнъж се бяха шегували, че бърка в задника на паяка и Добромира хиляди пъти бе проклинала конструктора на малкия разузнавателен робот.

Татаяна гледаше през термо–маската си как облечените в ръкавица пръсти на колежката ѝ летят по клавишите на лаптопа.

–Докторе, ще живее ли? – опита се да се пошегува тя, но гласът ѝ беше твърде равен.

Добромира почти заби нос в монитора на лаптопа, където бързо се сменяха колони с цифри от течащата диагностика.

– Май да… нищо особено всъщност. Просто дребен бъг в стартиращата система…. чакай, има още един в управлението на лазера. Всичко останало като че ли е наред.

– Като че ли?

–Да, като че ли – отвърна Добромира, без да се опитва да скрие раздразнението си. – Това е машина за военни цели и е проектирана да разузнава бойни полета. За да разбера дали има други бъгове трябва да прегледам кода байт по байт, което е на практика шпионаж, защото проклетото чудо е секретно. Няма да ти казвам и че програмната за диагностика няма достъп до всички системи на робота, защото онези тъпаци в униформа си мислят, че тук бъка от продажни типове, готови да продадат всяка технология на първия навит да купува. Затова, ако имаш оплаквания от обслужването, моля те, обърни се към момчетата в униформа!

Татяна нищо не каза, но тишината беше повече от красноречива. Без да ѝ обръща внимание, Добромира чукна няколко бутона на лаптопа и паяка оживя. Дългите тънки крака се разгънаха и машината безшумно стъпи на тях. Единството му око, разположено на облата глава, светна в алено. Добромира измъкна кабела и затвори лаптопа.

– Добре, да те видим колко си схватлив. Команда: Покажи ми лазера.

Пъпката на гърба му се разтвори безшумно и навън се подаде монтирана на платформа тънка цев.

– Команда: Завърти на 180 градуса.

Малкия лазер се завъртя и тъмният отвор на цевта се впери като око на циклоп в Татяна. Инженерката замръзна. Добромира се ухили вътрешно. Татяна беше специалист по механика и нямаше как да знае, че в програмата на роботите има заложен стопер, който им пречи да използват въоръжена сила срещу хора.

– Команда: Завърти на 360 градуса.

Малкия лазер се плъзна на лафета си и направи пълен кръг.

– Отлично. Команда: Прибери лазера.

Малкото, но смъртоносно оръжие изчезна безшумно обратно в гнездото си. Добромира чу как Татяна издишва бавно и тихо.

– Вече всичко е наред – каза Добромира и се усмихна на Татяна.

Нямаше как да види лицето ѝ, но знаеше, че в момента дребната жена направо кипи от гняв зад термо–маската си. Добромира мълчаливо благодари на доктор Марков за гела. Така Владимировска можеше да види целия ѝ триумф.

В този миг покрай тях прелетя, бръмчейки с електрическия си двигател, поредния малък всъдеход. В каросерията му имаше нещо голямо и ръбесто, скрито под платнище.

– Това пък какво е? – попита Добромира.

– Сонда.

– Но паяците още не са проучили тунелите… не можем да пускаме сондите…

– С тази няма да пробиват хоризонтално.

Добромира проследи с поглед всъдехода. Машината се плъзна към дъното на пещерата, където стоеше и чакаше малък кран, и спря. Двама техници смъкнаха платнището, разкривайки голяма турбина… твърде голяма за сондите, с които разширяваха тунелите.

– О, боже, не ми казвай, че…

– Да, пак започнахме да пробиваме надолу.

– Да не са започнали пак с онази глупост да стигат до ядрото на планетата?

Татяна сви рамене.

– Нямам представа, но скоро ще им мине. Не им е за пръв път… винаги се захващат с това и след няколко седмици го оставят. Твърде рисковано е.

В този миг покрай тях прелетя поредният всъдеход, натоварен с още един елемент от огромната сонда, която тепърва щеше да се сглобява в каверната.

– Йоконен от Подривния екип – каза Татяна – ми каза, че този път са донесли и ядрена бойна глава.

– Какво???

– Ще изкопаят дупка и ще я взривят. После ще изследват шоковите вълни, за да разберат какъв е ефектът върху ядрото на планетата

– Тези хора са луди!

– Вчера в столовата говореха пак за Запалването.

Добромира сви устни. Да, Запалването. Не минаваше и месец преди някой учен да излезе с поредната си идиотска теория за съживяването на планетата.

– Да изкопаеш дупка до ядрото, да взривиш в самото му сърце няколко гигатонов заряд и да се молиш детонацията да не пръсне цялата планета на парчета, не ми се струва особено добра идея, особено докато ние сме под земята. Тези типове ще ни избият всички!

– Но пък не можеш да отречеш, че идеята е добра.

– Това е планета, Татяна! Не можеш просто да я включиш с гигантска ядрена бомба сякаш е някакво копче.

– Но представи си какво би станало, ако пак запалим ядрото…

Малкият кран внимателно вдигна турбината и почти нежно я сложи на пода. Вече празният всъдеход се плъзна по леда, бръмчейки с електрическия си двигател и потъна в тунела, от който бе дошъл, вероятно за да донесе поредната част за огромната сонда.

Запалването… тази идея тормозеше Човека още от момента, в който кракът му беше стъпил на геологически мъртвата планета. Ядрото беше угаснало, а това беше сложило край на цялата тектонична активност. Марс беше просто парче студен скала, носеща се из Космоса. Дните, в които вулкани като Олимп бълваха лава, формирайки цели континенти, издигали се сред океаните и прорязвани от реки, пълни с живот, бяха отдавна отминали. Какво се бе случило, за да угасне ядрото му, водите му да изтекат под безжизнените тектонични плочи и някога живият Марс да се превърне в ръждивочервена пустиня … това си оставаше пълна мистерия. Мистерия, чието начало е било поставено преди сто хиляди години, ако можеше да се съди от замръзналите в леда останки.

Запалването обаче можеше да промени всичко това. Горещото ядро щеше да затопли земните пластове, да разтопи ледовете и да изпълни атмосферата с водни пари, които щяха да формират реки и морета, ускорявайки с десетки хилядолетия течащото тераформиране на планетата. Олимп отново ще започне да бълва лава, изхвърляйки в атмосферата прах и пепел, която щеше да обогати почвата с така необходимите за залесяването минерали. Но все пак гигантска ядрена бомба, взривена в сърцето на планетата…

– Прибирам се на Земята след по-малко от месец. Нека тогава да правят какво искат… не ме интересува – Добромира тръсна глава и отново насочи вниманието си към робота, който стоеше до нея и кротко чакаше. – Команда: …

Имаше работа за вършене и всичко друго можеше да почака.