Завръщане към корените

Завръщане към корените

 

 

– Как стигнахте до наименованието „Завръщане към корените” на програмата за колонизиране на Марс? Малко странно наименование, не намирате ли? – попита ме младата и симпатична журналистка, която бяха пратили да ме интервюира. Незапознатите с журналистическото изкуство, може би, щяха да възприемат допълването на уточняващ въпрос като професионална агресивност, но на практика това се държеше на неопитността й. Бяха ми се извинили за това, разбира се, като ми бяха обяснили, че светилото в журналистиката, носител на наградата „Пулицър”, с когото първоначално бе уговорена медийната ми изява е претърпяло някакво премеждие – катастрофа или нещо от този род.

Запалих поредната цигара. Не в старанието си да наподобявам филмовите герои от едно време, които с този драматичен според тогавашните режисьори жест сякаш се опитваха да ни втълпят, че мозъчната дейност е в пряка зависимост от никотиновото опиянение. Правя го, защото пушенето вече не е модерно, а аз си падам малко консервативен и с това подчертавам, че не съм в крак с модата. Странна приумица за известна личност като мен, но нали все пак трябва да се различавам с нещо и от известните, и от неизвестните.

– Така-а-а-а – проточих и издухах дима право в лицето на събеседничката си, която сбърчи в отвращение чипото си носле. Това ми харесваше. Сбърченото чипо носле, разбира се, не отвращението. – Всъщност, наименованието дойде заедно със самата идея за програмата…

Замълчах, очаквайки реакцията на журналистката.

– Б… бихте ли разказали по-подробно? – заекна малко неуверено тя правилния въпрос. Предположих, че неувереността си бе нейна, базирана на малкия й опит, а правилността на въпроса бе дошла през миниатюрната слушалка в лявото й ухо, оформена хитроумно като фино бижу.

– Бих… – издухах отново дима в лицето й, но този път не преднамерено, а като следствие от опита ми да си припомня всички подробности от случилото се преди повече от година. – Бях… в един бар. Пиех вечерното си уиски на барплота, наблюдавайки лениво новините на огромния телевизионен екран, лепнат на стената над вече леко оплешивяващата глава на бармана. Мисля, че стремежът към придобиването на тези така наречени „плазми” и поставянето им в миниатюрни помещения е пълна глупост. Те са подходящи за стадиони и други подобни съоръжения, но гледането им от два-три метра не спомага за по-добро зрително възприемане на качествения им образ и обикновено ти докарва главоболие – лирическите и не толкова лирически отклонения се държаха на професионалното ми образование, което всъщност не прилагах на практика от доста години.

– Да се върнем на темата – предложи младата журналистка. Така и не разбрах дали предложението бе нейно или й бе подсказано по споменатата вече слушалка.

– Добре – проявих сговорчивост. – От дясната ми страна седяха двама от… хм… постоянните присъстващи в такива заведения, така че не представляваха интерес за провеждане на какъвто и да е разговор… Не знам дали споменах, че барът не бе от най-долнопробните, но не бе и от най-луксозните… Поради това вниманието ми бе привлечено от субекта, седящ от дясната ми страна. Кожата му имаше леко зеленикав оттенък, което отдадох на осветлението в заведението, въпреки че то не оказваше такова влияние върху мен или седящите отляво, но тоновете козметика по тях може би променяха ефекта. Другото, което ме заинтересува в зеленикавия, бе, че бе впил поглед в екрана и поглъщаше с очи новините толкова жадно, колкото аз поглъщах уискито си. А те, новините, не бяха нищо особено… Протести тук и там по света, тук-там локални военни действия. Заловени пратки наркотици и контрабандни стоки, минимална част от световната търговия с тези артикули. Нарастване на световната безработица с еди-колко си процента… Въобще, обичайните благинки на цивилизацията ни.

Изпълних отново ритуала с тютюневия дим и продължих:

– И тогава субектът до мен промърмори: „Мда, яката сте го загазили”. „Моля?” – реагирах спонтанно, въпреки че бях сигурен, че фразата не бе отправена конкретно към някого, още по-малко към мен. „Яката сте го загазили тук” – повтори той и отклони поглед от екрана в посока към моята скромна личност. „А вие не сте ли?” – зададох тъпият, но и единствен възможен въпрос в този момент. „Не, не сме” – отговори ми човекът, на който насила се бях натресъл за събеседник. „Как та… Вие откъде сте?” – промених в движение следващия си въпрос. „От доста далече – отвърна ми той. – От разстояние, по-голямо от 80 милиона километра в повечето случаи.” Видял въпросително повдигнатата ми вежда зеленикавият допълни: „От Марс, както наричате вие четвъртата планета от звездната ни система”. Реших, че тъпата му шега е следствие на прекаляване с основния артикул, предлаган в бара, въпреки че бях забелязал, че интересът му към чашата пред него е значително по-малък от заинтересоваността му към новините. Все пак поех топката, колкото лаф да става, време да минава, и продължих с въпросите си. Не, не си мислете, че се опитвам да ви взема хляба! – усмихнах се добросърдечно на младата представителка на журналистическата професия към мен, след което се заех отново с ритуала, свързан с тютюневия дим, за който бях позабравил, докато разказвах.

След около минута продължих:

– Попитах го: „И какво, при вас не е ли така?” Да, да. Не ме гледайте толкова учудено! Не казвам, че вярвам, че на Марс има живот. Нито си го мислех тогава. Просто, както вече казах, се включих в играта му. Отговорът му обаче бе още по-странен от предишния му. „Откакто ви разкарахме – стори ми се, че усетих известно неудобство в тона му, – сме много добре. Няма войни, било то локални, или общи. Няма никакви наркомания и контрабанда. Няма безработица. Жизненият стандарт на населението ни се подобрява с всяка изминала година. Дори идваха и от Венера, нали така й казвате, за да се запознаят с опита ни в социалното развитие. Отначало бяха поразени, но мисля, че сега и те се справят добре.” Тази му тирада ме накара да се замисля дали не бях сбъркал в преценката си за базата на тези му приказки. Дали пък не се дължаха на нещо по-сериозно от предлаганото в бара, на нещо, което той твърдеше, че на Марс вече го нямало. Всъщност, то се предлагаше и в заведението, в което бяхме, но незаконно. Вроденото ми любопитство, което на няколко пъти едва не ми е затривало главата, ме накара да продължа безумния разговор, така че попитах с усмивка: „И кога, казахте, сте ни разкарали?” „Преди повече от 300 хиляди години според вашите мерки за летоброене” – отговори ми сериозно зеленикавият ми събеседник. Съобразих набързо, че времето съвпадаше с предполагаемия момент на появата на Homo sapiens на земята. Точността на времевата локализация в безумните му приказки ми хареса и продължих с ведрото си разпитване: „А защо сте го направили?” „Кое?” – не схвана отначало случайният ми събеседник, но след секунда в очите му проблесна разбиране и той кимна някак си замислено. „Ами-и-и… – проточи, както разбрах след секунди, в търсене на по-неутрално обяснение. – Да го кажем така: Не бяхте напълно пригодни в социален смисъл.” Не ми прозвуча напълно като „антисоциални”, но и евфемизмът не ми хареса особено. Задълбах обаче в друга посока: „И как го направихте?” „Ами как – пое с видимо облекчение отклоняването от хлъзгавата почва, на която бяхме стъпили в дискусията си, той. – Нали знаете как става? Придвижването между планетите имам предвид. С космически кораби и спазване на съответните физични закони на аеронавтиката.” Не бях запознат с последните, понеже в научнофантастичните филми, които бях гледал, бяха обяснени доста смътно, но приех на доверие пояснението му, както и повечето от казаното от него до момента. „И какво…” – реших да бъда осветлен в аспекта на бъдещите им планове, но възпитаният до този момент мой събеседник ме прекъсна, нарушавайки по-този начин коректния тон на разговора ни. „Извинете, но трябва да тръгвам. А и без това ви казах повече, отколкото трябваше.” И се изниза през вратата на бара, без каквито и да било видими следи върху походката му от предозиране с органични химични съединения, съдържащи в себе си хидроксилни групи или по-силни опиати.

След поредното запалване на нова цигара под очаквателния безмълвен поглед на журналистката, продължих:

– Поръчах си още едно питие и игнорирайки авансите на съседките ми отляво, се замислих над току-що случилото се. Превъртях няколко пъти наум не кой знае колко дългия ни и абсурден от гледна точка на здравия разум разговор. Бе точно това – кратък и абсурден разговор, но в него имаше нещо, което ме дразнеше. Нещо, което бе в периферията на осъзнаването от моя страна, но ми убягваше. Нещо…

Замислих се, както се бях замислил и тогава, в бара. Журналистката ме изчакваше стоически. Същото правеха и онези зад слушалката й, шокирани, може би, от току-що чутото и коригиращи трескаво мнението си за умственото ми състояние, както и заглавията на статиите в няколко жълти таблоида, които принадлежаха на електронната им медия.

– Така и неразбрал какво е то, извадих мобилния си телефон – върнах се неочаквано към разказа си аз. – И въпреки късния час си позволих да си уговоря няколко важни срещи през следващите няколко дни. Хората, с които се срещнах, бяха от най-различни кръгове на обществото. Държавници, бизнесмени, учени… И то не какви да е, а сред най-високопоставените в своите области. Все още не разбирах какво точно ме бе подразнило в думите на зеленикавия, но то определено тласкаше действията ми в конкретна посока. Всеки друг на мое място, който се появеше пред събеседниците ми през тези няколко дни с идея, подобна на представяната от мен, щеше да бъде гледан най-малкото с подозрение относно умствената му стабилност или пък отпратен на мига, без каквито и да е обяснения. Аз обаче, както, предполагам, знаете, не съм всеки.

Тук журналистката кимна с разбиране. Отскорошното й подвизаване в тази професионална сфера ме накара да си помисля, че кимването й е само от куртоазия, но бях сигурен, че хората, които се криеха зад слушалката-бижу, бяха много наясно за какво ставаше въпрос.

– И така възникна програмата за колонизирането на Марс – завърших разказа си аз. – А конкретният повод за появата на това й наименование бе разказаното ми, дори и в него да няма и капчица истина, от моя зеленикав събеседник.

– Благодаря ви от името на телевизията ни и от името на милионите ни зрители за изчерпателното интервю – каза журналистката и искреността в гласа й не бе нито подправена, нито продиктувана по слушалката. Аз обаче не бях съвсем искрен, защото известно време след като програмата за колонизиране на Марс се бе задействала, се бях сетил какво точно ме бе подразнило в думите на зеленикавия ми събеседник. А именно думите му, че били добре, след като се отървали от нас.

Откъде-накъде ще са добре. Това трябваше да се поправи.