Градът под планината

Градът под планината

 

 Единственият начин да открием границите на възможностите,

е да рискуваме да ги преминем, навлизайки в невъзможното.

             Артър Кларк

2070 година – създадена е първата напълно самоиздържаща се колония на Марс, с която се слага началото на постоянно човешко присъствие на Червената планета.

2150 г. – окончателно се изчерпват запасите от петрол на Земята, което дава тласък на невиждана по размерите си икономическа криза. Междувременно марсианската колония се разраства и става все по-малко зависима от земните ресурси.

2165г. – началото на Третата световна война.

След шест години войната приключва, но загубите са огромни – 1/3 от континента Северна Америка е необитаем, в резултат от употребата на ядрено оръжие. Противникът е напълно разгромен, но вредите са непоправими и светът никога вече няма да бъде същият. Победителите и доскорошни съюзници – Алиансът на държавите, който се състои от страните, заменили доскорошните Американски щати, и Европейските държави, и Съюзът на страните от Далечния изток − създават ясно обособени зони на влияние.

2180г. – Открити са нови, възобновяеми и по-евтини източници на енергия, след което икономиката на планетата Земята процъфтява, медицината се развива, а войната е разрешила до голяма степен проблема с пренаселването на планетата. Алиансът на държавите (АД) вече е конфедерация и една от най-влиятелните организации на Земята. Новите технологии дават възможност на марсианската колония да се разрасне на открито – създадени са машини, които генерират атмосфера годна за дишане.

Разполагането им по границите на Колонията позволява тя да се превърне в подобие на земните градове, а това я прави привлекателна за нови заселници от Земята. На мястото на някогашната малка колония е основан Град Трантор – наречен е така в чест на великия писател-фантаст и визионер Айзък Азимов.

2210г. – Град Трантор – утвърден, културен и туристически център. Скоро ще достигне население от десет милиона души. Подготвят се чествания, на които присъстват представители на най-влиятелните земни държави. В зората на 22 век човечеството е на път да изживее огромна промяна и завинаги да изостави остарелите си представи за заобикалящия свят, както и за собственото си място в него.

***

Марсианският Град Трантор нямаше купол, възникнал на мястото на първата човешка колония в Космоса. Той се разпростираше на стотици километри и по нищо не напомняше за тесните пространства, приютили първите заселници. От друга страна − не приличаше и на земните градове. Градът беше изграден от множество малки комплекси, съсредоточени около местните фабрики, университети и научноизследователски центрове. Повечето постройки бяха ниски и кокетни. Имаше стотици зелени площи и добре поддържани улици. Макар и милионен градът не изглеждаше пренаселен – разполагаше с цяла планета, из която да се разраства и можеше да си го позволи. Марсианското общество, подобно на самия град, имаше собствен специфичен облик, който донякъде, наподобяващ, но и много различен от този на земното. То се състоеше предимно от индивиди с ясна цел в живота – отгледани в условията на една негостоприемна планета, за които прогресът и новите технологии бяха въпрос на оцеляване, а не просто тема за спекулации и безсмислени увлечения. Земляните гледаха с известно презрение на спокойните и съсредоточени в работата си марсианци, които винаги оставаха в страни от кризите, войните и модите, измъчващи по-голямата част от човечеството. Но освен презрение − имаше и още нещо – завист, както и необходимостта да се съобразяват с това младо общество, което бълваше открития и блага, и постепенно се превръщаше във водеща икономическа сила. Разбира се, градът привличаше хиляди имигранти от Земята, но те също идваха с ясната идея да се впишат и макар да носеха със себе си полъх от различните общества на стария свят. Те бързо заприличваха на местните и загърбваха земните страсти.

В дните преди честванията кипеше усилена подготовка. В обширната централна част на града беше издигната структура, подобна на стадион, която щеше да побере десетките хиляди туристи, местни и официални лица, желаещи да гледат на живо празненствата или да участват в тях. Град Трантор не се включи активно в преминалите преди близо десетилетие тържества по случай настъпването на 22 век, така че 10-милионният жител беше добър повод да се напомни на земляните, че марсианците също са хора, както и да се установят дипломатически отношения с представителите на земните държави. Говореше се, че между управниците на града и представителите на Земната Международна Общност е сключено споразумение Трантор да бъде официално признат за град-държава − нещо, което формално беше факт от десетилетия. Според слуховете новият статут щеше да бъде тържествено обявен в апогея на празненствата.

Всички бяха развълнувани − марсианците, които рядко ставаха свидетели на нещо подобно, туристите − много, от които за първи път напускаха пределите на Земята. Политиците и известните личности, които щяха да забавляват тълпите. И заради които беше построен специален ВИП − космодрум.

Стела Бърт обаче не се вълнуваше. Поне не от празничната суматоха. Макар и само на 35 земни (и около 19 марсиански [1] ) години, тя напредна бързо в работата си в Пограничния изследователски център „Тесла” и вече заемаше длъжността − Ръководител на Отдела за поддръжка на атмосферните генератори. Службата и без това беше отговорна, а сега няколко дни преди началото на официалните събития трябваше да отделя внимание − освен на обичайните си задължения, но и на посетителите − групи от политици и влиятелни земляни, пожелали да разберат как работят прословутите генератори. Тя обаче съумя да запази самообладание. Представи себе си и отдела по възможно най-добрия начин. Поредната обиколка из центъра протичаше спокойно, когато мобилният й комуникатор я прекъсна, докато обясняваше на делегацията от АД (Алиансът на държавите) как машините превръщат марсианската атмосфера в подобие на Земната.

− Извинете ме за момент, изглежда е важно… − каза Стела, след като видя името изписано на дисплея.

− Няма проблем, вършете си работата − отговори с усмивка един от гостите, докато по лицата на някои се изписа досада.

Комуникаторът й съобщи, че я търси Тадеус Алистър − един от най-обещаващите млади инженери в комплекса, чиято основна дейност се състоеше в усъвършенстването на генераторите. Покрай проектите си той прекарваше много време извън центъра на самата граница, отделяща града от червената пустиня. Там се намираха повечето големи кули, съдържащи основните атмосферни генератори и освен с работата по “ъпгрейдването” им Алистър често се занимаваше, и с тяхната поддръжка. Повечето му колеги го мислеха за самодоволен и склонен към отшелничество, но Стела имаше добро мнение за него, заради сериозността и уменията му. Знаеше, че той не би я потърсил без причина и изпита смътно безпокойство, когато отговори на обаждането.

− Господин Алистър?

− Госпожице Бърт, имаме извънредна ситуация. Мисля, че ще разреша проблема бързо, но трябва да ви предупредя, че Кула 13 се държи някак странно. Може да се наложи да използвам допълнително оборудване от центъра, както и техници.

− Какво имате предвид под странно? Всички погранични кули изпращат информация за състоянието си до компютърната мрежа на „Тесла” и щяхме да разберем веднага, ако има неизправност?

− Така е, прекарах нощта в пункта до Кула 8. Знаете, че компютрите на пограничните кули са свързани в своя мрежа и също отчитат състоянието на генераторите. Според данните, които получих преди минути, 13 е изключена. Това е невъзможно, тъй като там е един от големите генератори, ако наистина не работеше, щяхме да разберем веднага. Вероятно е проблем с компютъра, но трябва да отида на място, за да проверя.

− Разбирам! − младата жена държеше да запази хладнокръвието си, но усещаше, че безпокойството и се превръща в паника. Подобно нещо не се беше случвало никога преди. И в такъв момент… „Спокойно…” − каза си − „Ако кулата не работеше, навсякъде щяха да звучат сирени, а и щяхме да усетим почти веднага по промяната на въздуха. Всичко е наред. Сигурно нещо с глупавия компютър…”

− Алистър, предполагам, че е нищо, но не можем да рискуваме. Отидете там възможно най-бързо и докладвайте! − добави тя.

− На същото мнение съм − отговори инженерът – и вече пътувам! Най-много след половин час ще съм на мястото!

С това разговорът приключи. Стела Бърт се върна при делегацията, извини се и възложи на една от сътрудничките си да бъде гид на важните гости. Под предлог че има спешна неотложна работа, което всъщност си беше самата истина. Тя отиде в кабинета си, сложи комуникатора на бюрото пред себе си и зачака. Вярваше, че няма смисъл да предизвиква паника като обяви на всеослушание, че един от големите генератори може би не работи. И без това земляните бяха склонни да се поддават на истерии − особено в град с изкуствено поддържана атмосфера, разположен насред марсианската пустош. Беше решена да се справи с този проблем дискретно.

Тадеус Алистър напредваше с малкия си летателен апарат. Сериозността на ситуацията му позволяваше да развие възможно най-високата скорост, а районът, през който минаваше, беше почти пуст − съвсем малко сгради и почти никакви хора, заради честванията. От едната му страна се откриваше гледка към профила на града, а от другата − към величествената червеникава равнина, осеяна със скали. Беше обезпокоен, но също и любопитен. Предполагаше, че всичко ще се окаже банален компютърен гаф, но не можеше да си обясни как се е стигнало до него. Може би някой от работниците на пункта беше претупал работата си. Повечето от тях бяха в отпуск, за да присъстват на тържествата, а и задълженията им бяха по-скоро рутинни. Може би някой новоназначен е бил прекалено развълнуван, заради почивката и е объркал нещо?! Скоро щеше да разбере − върхът на високата структура вече се виждаше пред него.

Междувременно Стела Бърт изпрати малък екип компютърни техници до Кула 8. Разумът и подсказваше, че най-вероятно именно там е разковничето на проблема. Кула 8 беше една от най-близо разположените до „Тесла”, така че им отне малко време, докато стигнат. Главният техник се обади незабавно.

− Госпожице Бърт? В пункта сме, не изглежда да има проблем с компютрите.

− Наистина ли? …Всичко е наред!

Техникът огледа екраните. Погледът му се спря на таблото, на което се виждаше схемата на граничните кули − имаше по едно такова във всеки пункт. „Какво по дяволите?!” − каза си.

− Не! Изглежда нещо не е наред − според таблото Кула 13 не работи! … Но това е невъзможно…

− Знам, всъщност, затова сте там. Преди известно време ме потърси инженер Тадеус Алистър − познавате го… Забелязал е същото нещо. Тръгна към 13 − очаквам всеки момент да се обади… Не вярвам да е сериозно, според данните в центъра кулата си работи.

− Това е много странно − отвърна техникът − сигурно се е повредила пограничната мрежа или компютърът на Кула 13… Момент…

Таблото, показващо картата на генераторите, премига и угасна. След няколко секунди се включи отново и според новите данни генераторите във всички кули работеха нормално.

− Какво има? − попита Бърт, която се чувстваше все по-неловко, заради необичайната ситуация.

− …Таблото се рестартира само и 13 работи. Сигурно е имало малка повреда и господин Алистър я е отстранил…

− Наистина ли? Чудесно!… − каза Стела, но и се струваше, че все пак нещо не е наред.

− Останете на място за сега − добави тя, − ще се обадя за по-нататъшни инструкции − и прекъсна връзката. Опита се няколко пъти да се свърже с Алистър, но комуникаторът му изглежда беше изключен. Усети да я обзема дълго подтисканата паника.

Почти по същото време на друго място Тадеус Алистър приземи летателния апарат безшумно и се приближи до обекта. Нямаше оръжие, носеше само чанта с инструменти и мобилния комуникатор, който можеше да използва, за да повика помощ. Знаеше, че трябва да се обади, но любопитството надделя. Нещото изглеждаше наистина интересно и не особено опасно. Стоеше малко в страни от сградата на техниците до Кула 13. Беше кръгло и почти прозрачно, и малко по-голямо от апарата, с който беше дошъл. Приличаше на голям сапунен мехур. „Странно − как ли стои изправено?” − помисли си той и го заобиколи. Наоколо изглежда нямаше никой, а вратата на пункта беше заключена с катинар вероятно от техниците, които бяха в отпуск. Когато пристигна, разбра, че генераторът на кулата работи нормално за човек, който работеше непрекъснато около атмосферните генератори. Беше лесно да забележи това отдалеч. Успокои се, но после видя това. За първи път виждаше нещо такова и не можеше да си представи за какво служи. Може би някакво устройство на земляните?! Много от хората, с които работеше, прекарваха дълги часове в “спийднет” − страст, която той не споделяше. Използваше нета основно за работа, защото работата му беше интересна, докато те си падаха по писането в странни форуми, в които изглежда основната тема за разговор бяха теориите на конспирацията. При това коя от коя по-екзотични и нелепи. Беше чувал историите − „Земляните искат да ни поробят”; „ Ще превърнат Марс в каторжническа колония като онези, които е имало преди векове, и ще изтрият Трантор от лицето на планетата”; „Вече съществуват други тайни колонии и само чакат подходящия момент да насочат секретните си оръжия срещу нас”. Пълни глупости, разбира се. Колегите му бяха предимно умни и уравновесени хора, но скучаеха. Освен това имаха известно основание да се притесняват от земляните, ако от затворените марсиански форуми, посветени на теориите на конспирацията лъхаше лека параноя, то на Земята параноята не само намирисваше, а направо вонеше. При това не в “спийднета”, а открито − някои политици дори се опитваха да се възползват от нея в кампаниите си. Макар че след Третата световна светът изживяваше дълъг период на благоденствие и подем, войната беше оставила белег в душите на хората − основно на хората от Земята, които я бяха преживели и търпяха последствията от нея. Всяка държава подозираше останалите в тайни и недобри замисли, а всички заедно изпитваха къде по-силна, къде по-слаба неприязън към Град Трантор, който беше останал встрани от ужасите на разрушението и непрестанно се развиваше. Може би новият статус на град-държава и изграждането на посолства щяха да променят нещата към по-добро… Тадеус не знаеше и не се интересуваше истински от това. Първо си помисли, че „нещото” е шпионски уред, но очевидно не си вършеше добре работата, ако беше предизвикало онзи странен гаф на компютъра. А и изглеждаше непрактично и някак нечовешко… Бързо отхвърли идеята като глупава и параноична, след което се усмихна на себе си.

Когато обиколи „сапунения мехур” от всички страни, забеляза някакъв бледосин отблясък, който не можеше да се дължи на игра на светлината. Приближи се и видя, че на едната страна на сферата има отвор, а на вътрешната стена действително играеха синкави светлини. Знаеше, че това, което прави е безразсъдно, но през последните минути се чувстваше част от приключение – нещо, което абсолютно никога не му се беше случвало, а и не беше мислил, че иска да му се случи. Но ето че сега, когато стана, беше някак омаян. Влезе през кръглия отвор − трябваше леко да се наведе, но отвътре беше широко. Подът му се стори неудобен и малко хлъзгав. Материята на „мехура” беше хладна и твърда, приличаше по-скоро на някакъв метал, отколкото на стъкло или пластмаса. Околността се виждаше през стените. На противоположната страна на отвора имаше нещо като прозрачна трибуна достатъчно висока, за да подпре лакти на нея. Точно отпред бяха светлините − ледено сини, изписващи странни знаци. „Какво е това?” − помисли младият мъж, обиколи подиума и докосна просветващия участък, сякаш очакваше да се окаже някакъв “тъчскрийн”. Нищо не се случи. „Дали пък не е нещо извънземно?” − мисълта го забавляваше. Научната фантастика не беше много популярна на Земята, затова пък беше неделима част от марсианската култура. Това си личеше от името на града. Земляните се увличаха от ярки и нелепи моди, шумни телевизионни предавания, и безумни теории на конспирацията, докато марсианците предпочитаха напредъка и науката, и гледаха на фантастичните творби от предишните столетия като на едно от нещата, направили тяхното настояще възможно. Въпреки това никой не вярваше истински в извънземни, дори учените. Всъщност особено те – естествено че не беше възможно човеците да са единственият разумен вид в тази огромна Вселена. Mоже би някога и някъде имаше и други, но със сигурност не тук и сега. Тадеус нямаше определено мнение по въпроса, но в момента беше готов да повярва. Макар че по-голямата част от ума му настояваше за по-разумно обяснение. Реши, че е крайно време беше да излезе, и да се обади на Стела Бърт. Шефката му сигурно се побъркваше от притеснение. Върна се отново при подиума и се вгледа за последен път в сините знаци. Наистина бяха интересни. Несъзнателно се облегна напред и опря тялото си на прозрачната повърхност на трибуната. В този момент тя изненадващо се наклони леко към стената със светлините, а от към гърба му се чу слаб шум. Обърна се светкавично и видя, че отворът се затваря подобно на диафрагма на фотоапарат. Хвърли се нататък, но се подхлъзна на леко вдлъбнатия под. Падна и си удари главата, осъзнавайки от паниката, че губи съзнание. Един тъмен силует се спусна от стената на Кула 13 и се приземи до сградата на пункта, докато сферата започна все по-бързо да се облива в сини и сребристи светлини.

Стела Бърт опита да се свърже поне 20 пъти с Тадеус Алистър, но не получи никакъв отговор. Изпрати тримата техници, които чакаха при Кула 8 до 13, за да проверят дали не му се е случило нещо лошо. Скоро получи позвъняване от главния техник:

− Госпожице Бърт, почти стигнахме. Виждам и оттук, че Кула 13 работи нормално.

− Някакви следи от Алистър? − попита тя, а мрачните предчувствия я гризяха отвътре.

− За сега не. Виждам летателният му апарат − не изглежда да е повреден. Сигурно комуникаторът му има неизправност.

„Първо компютърът, а сега комуникаторът… Тук наистина става нещо неприятно…” − помисли Стела преди да отговори:

− Паркирайте някъде и го потърсете. Искам тази история да бъде разнищена докрай.

− На земята сме − обади се след малко главният. − Наоколо няма никой. Никакви следи от човешко присъствие или нещо необичайно.

− Потърсете го в сградата на пункта. Може би е поправил компютърната мрежа и е вътре.

− Тъкмо натам тръгнахме, но ми се струва, че на вратата има катинар… Момент, виждам нещо… − от комуникатора долетяха възклицанията на останалите двама, които очевидно също бяха видели някакъв странен обект, също и приглушен разговор.

− Какво става! Говорете! − почти извика Стела. Чувстваше се напълно извън комфортната си зона и напрежението и идваше в повече.

− Извинете, госпожице Бърт! Наистина не знам какво е това… Опряно е до една от стените на пункта, прилича на…

− Да?

− …Хм…Нещо като делтаплан… Може би счупен… Някаква тъмна купчина… Един от хората ми ще го провери от близо. Наредих на другия да се върне при нашия транспорт, и да бъде в готовност за излитане, в случай че стане нещо непредвидено. От тук виждам добре всичко, готов съм да докладвам.

Стела Бърт включи комуникатора да записва. Осъзнаваше, че тази ситуация стигна прекалено далеч и по-късно ще трябва да се отчита пред началниците си. Може би беше грешка, че не докладва на полицията веднага и реши сама да се справи с проблема.

− Мили Боже!? − прогърмя гласът на главния техник.

− Какво!? Какво става?

− Какво е това нещо? − мъжът вече викаше, а на заден план се чуваха диви крясъци.

− То уби Том! И може да лети − идва насам! Чудовище! − чу се писък и връзката прекъсна.

Стела се вторачи, невярващо в онемелия уред.

След няколко часа кметицата на района и някои други официални лица бяха до Кула 13 и обсъждаха случилото се. Малък, но добре въоръжен отряд полицаи събираха улики и ограждаше мястото с неоново зелени ленти. Сцената беше потресаваща, особено според стандартите на човек, роден и отрасъл в Град Трантор, в който рядко се случваха подобни кървави драми. Телата на двама от техниците бяха разкъсани и изоставени. Последният явно беше стигнал до летателния апарат, но по всичко личеше, че не е успял да се издигне във въздуха. Нещо чудовищно беше смазало цялата кабина и заедно с човека вътре. Апаратът на Алистър си стоеше в страни непокътнат. От инженера нямаше и следа. Както впрочем и от чудовището. „Чудовище” − тази дума отекваше в главите на повечето присъстващи на местопрестъплението. Кметицата, районният шеф на полицията и висок тъмен мъж, когото Стела никога не беше виждала, изслушаха поне десетина пъти записа преди да дойдат.

− Трябваше да се свържеш с мен веднага! − натякна кметицата Аманда Бърт, която беше и майка на Стела. Двете много си приличаха − имаха среден ръст, черна коса и сиви очи, както и спокойни, интелигентни лица, които можеха да минат за привлекателни. Въпреки външната прилика и близката роднинска връзка, в отношението им една към друга прозираше хлад.

− Мислех, че няма нужда − оправда се Стела. Гласът и пресекваше, а ръцете и все още трепереха, заради видяното. − Нямаше начин генераторът да е повреден…

− Забрави за генератора! Тук очевидно става нещо друго! − отговори кметицата и хвърли бърз поглед към високия непознат, който стоеше наблизо и слушаше. До сега почти не беше продумал.

− Да, но какво?

− Позволете ми да се представя − включи се непознатият. − Агент Адриан Катмор, упълномощен съм да представлявам тайните служби на АД.

Изявлението му прозвуча на Стела Бърт нелепо − сякаш някой се опитваше да разиграе фарс насред сцената на трагедията.

− Тайни служби?! Вие сте… шпионин?

− Не ставайте глупава − усмихна се Катмор. − Бях изпратен тук заедно с официалните лица от федерацията. Ще остана заедно с новоназначения посланик на АД в Трантор, след като честванията приключат − покрай другото ще бъда шеф на охраната в посолството.

− Но какво общо имате Вие с тази ситуация? − младата жена не можеше да повярва на ушите си − всичко и звучеше все по-объркано и безсмислено.

− Още преди да излетим към Марс в Агенцията беше получен сигнал, че се подготвя атентат, който ще бъде осъществен по време на честванията. Много е вероятно този „инцидент” да е свързан с него.

− Атентат? От кого?

− Госпожице Бърт, това е секретна информация. Както и случилото се тук, впрочем. Действията ми са координирани с местните власти. Разчитам, че ще запазите мълчание по въпроса − имам Ви доверие, разбира се, но ще се наложи да подпишете клетвена декларация.

Изглежда Стела Бърт беше попаднала насред политически конфликт. Както повечето марсианци, тя слабо се интересуваше от земните дела, неща като атентати, тайни служби и борби между политици и бяха напълно чужди.

− Разбира се − промълви уморено. Искаше възможно по-скоро да се махне оттук, и да се прибере на сигурно място в дома си.

− Но в такъв случай − добави тя − какво е станало с инженер Алистър?… Ами виковете на техниците за някакво чудовище?!

− За сега няма как да знам това, но вярвам, че тези въпроси скоро ще намерят своя отговор. Може би този Алистър е бил отвлечен от атентаторите, след като ги е хванал в крачка… Имаше още нещо, което исках да Ви попитам − главният техник спомена нещо за делтаплан на записа − скоковете с делтаплан популярни ли са на Марс? Защо му е хрумнало това?

− Всъщност и аз се учудих… − намеси се кметицата − Скоковете са популярни сред тийнейджърите, но има изградени специални писти за тях в пределите на града. Никой не би рискувал да лети толкова близо до границата.

− Ясно − промърмори агентът, − струва ми се, че ще трябва да добавим и това към загадките, които очакват да бъдат разрешени.

На раздяла агент Катмор каза на Стела, че ще поддържат връзка и още веднъж я предупреди да не споделя с никого за случилото се. Смъртта на техниците щеше да бъде приписана на авария. Майка и позвъни веднъж-два пъти, след като младата жена се прибра в апартамента си, но тя не пожела да говори с нея. Чувстваше се някак съсипана от всичко случило се през деня. Беше подтисната не само заради трагедията и това, че трябваше да се прави, че не знае нищо, а и заради странностите на случилото се. Защо предполагаемите атентатори биха отвлекли Алистър, вместо да го убият като останалите? И какво оръжие бяха използвали? Дали пък действително хората не бяха нападнати от летящо чудовище? Накрая се предаде и потъна в неспокоен сън.

***

„Каквото горе − това и долу” гласи една древна алхимична формула. Тя със сигурност има многопластов метафоричен смисъл, но на Марс по времето, когато човешкият Град Трантор се канеше да отбележи разрастването и превръщането си в държава, то тази максима щеше да се изпълни почти буквално, защото в действителност Трантор не беше единственият милионен град на планетата. На стотици километри от него се намираше най-високият вулкан в Слънчевата система, наречен от хората Олимп [2], който пазеше в отдавна изстиналите си недра една тайна, способна да преобърне човешкия мироглед завинаги. А именно − вторият Град. Не по-малко впечатляващ и напреднал в технологично отношение − дори напротив. Той беше изграден на много нива и се простираше дълбоко под марсианската повърхност. Този космополитен център беше известен из всички цивилизовани кътчета на Млечния път с различни имена и прозвища – някои, от които толкова сложни, че беше невъзможно да се асимилират от човешки ум, а камо ли да бъдат произнесени. Наричаха го “Скрития”, “Тайния”, (макар че не беше таен почти за никого, освен за човеците), “Кристалния град”, но едно от най-популярните му имена беше “Градът под планината”. Поредица от пещери приютяваха цели огромни квартали, а по стените им проблясваха различни минерали, дали едно от имената на селището. Повечето от камъните нямаха особена стойност, но имаше находища и на такива, които бяха рядко срещани и ценени из цялата Галактика [3]. Контролът над тези скъпоценни мини се упражняваше от малцина.

Градът под планината също се готвеше за специално събитие. Той щеше да бъде домакин на извънреден Съвет на дванадесетте, на който представители на дванадесет високоразвити цивилизации, щяха да обсъдят един изключително важен въпрос − съдбата на човешките същества и по-точно включването на Земята и нейните колонии (за сега представени само от Трантор) в Междупланетната галактическа общност. И тук кипеше подготовка, и тук пристигаха туристи, и имаше специален космодрум, предназначен единствено за корабите на Съветниците. Повечето космически кораби разполагаха със стелт технология достатъчна да заблуди човешките изследователски сонди, пръснати из пустинята, но дори онези, които нямаха такава, оставаха незабелязани от транторианците. Човеците, както винаги, бяха прекалено съсредоточени в собствените си дела, за да обърнат внимание на странни светлинки, появили се тук-там в небето, а онези, които го правеха, обикновено биваха низвергнати като параноици или фантазьори. Насред един от най-красивите и уединени площади на “Кристалния град” стоеше мъж − на пръв поглед по нищо не отличим от човек и надзираваше приготовленията. Той изглеждаше около 80-годишен, въпреки това запазен, добре сложен и с искри в очите. Имаше дълга сива коса, оформена на букли, която се спускаше по раменете и гърба му, както и красиво подрязана брада. Носеше синьо-златиста тога и нещо, наподобяващо наметало, което покриваше едното му рамо и ръка. Наоколо се суетяха обслужващи роботи, които чистеха площада, украсяваха го с гирлянди от екзотични вносни растения и пренасяха тежко натоварени колички, съдържащи багажа на Съветниците, които щяха да пристигнат скоро сами или заедно със семействата си. В дъното на площада в самата скала беше изсечен дворец, който щеше да приюти за няколко дни делегатите от Съвета на дванадесетте, както и историческото заседание. И разполагаше с необходимото, за да се осигури приятен и безопасен престой на няколко много различни една от друга космически раси. Същата вечер щеше да се проведе пищен прием, предназначен само за отбраното общество − аристокрацията на града, важни особи от другаде, дошли заради събитието и разбира се − Съветниците. Из другите площади обикновените „хора” също щяха да празнуват. От една страна, защото всеки подобен Съвет се възприемаше като голямо събитие из цивилизованите планети, а от друга страна, защото всички бяха развълнувани, заради предстоящото приемане на човеците в Общността. Повечето редови граждани на Галактиката не знаеха почти нищо за тях, но подобно разширяване не се беше случвало от дълго време (приблизително 500 земни години) и беше нещо ново и интересно, затова си струваше да се отбележи подобаващо.

В една друга, много по-тясна и тъмна пещера на града стояха две фигури, почти напълно погълнати от сенките. Едната беше поне три метра висока и зловеща, другата имаше общо взето човешки очертания. Двамата странници разговаряха чрез телепатия.

− Не трябваше да идвате тук − каза по-дребният, − някой можеше да Ви види.

− Използвах тайни тунели, не се тревожете, Съветнико. Почти никой не знае за това място, а и тези, които го познават, рядко идват насам. При дадените обстоятелства ще трябва да се скрия, докато намеря начин да напусна безопасно планетата.

− Ще уредя всичко необходимо за напускането Ви, възможно най-скоро − отвърна първият. − Все още не мога да повярвам за случилото се! − говорещият излъчваше смут и безпокойство.

− Изненадата определено беше неприятна! − потвърди съществото, а огромни сенки се разместиха зад гърба му. − Снемах информация от кулата, когато презряната твар влезе в кораба ми, след което някак успя да включи автопилота…

− Но човеците са изостанали. Той не би могъл да разгадае толкова бързо подобна напреднала технология…

− Според мен е станало случайно. Повечето от запаметените дестинации така или иначе са неподходящи за човеци. Натрапникът е обречен. Дори да попадне на място с подходящи за оцеляването му условия за живот, едва ли би могъл да се върне и да ни навреди.

− Може би… − по-дребният се поколеба. Личеше си, че се страхува от събеседника си, после добави:

− …Не трябваше да убивате другите, а да се скриете някъде, докато си отидат…Така привличаме вниманието…

− Прав сте, но те дойдоха твърде скоро, след като корабът ми отлетя. Все още бях под въздействието на емоциите. Трябва да призная, че се почувствах значително по-добре, след като се разправих с тях! − съществото от сенките не можеше да се усмихва, но около него лъхна злорадо задоволство. Събеседникът му отстъпи няколко крачки назад.

− Трябва да вървя – каза той. − Ще бъде странно, ако закъснея за приема, а и Вие не се нуждаете от мен в момента. След Съвета ще уредя отпътуването Ви. Чакайте ме тук.

− Няма къде да отида, Съветнико. Ще се възползвам от свободното време, за да поспя − отвърна другият, след което отскочи леко от пода и се сля с тъмата на една от стените. Съучастникът му се вгледа натам и си въобрази, че вижда очертанията му. Потръпна, а след това пое по един от тунелите към по-оживените части на града.

Часове по-късно приемът беше в разгара си. Площадът беше изпълнен със светлини − малки и кръгли − в различни отенъци на синьото, розовото и лилавото, които се носеха над главите на гостите и караха стените на пещерата да проблясват красиво. Любезни и лъскави роботи носеха подноси с храна и напитки, и се стараеха по всякакъв начин да угодят на гостите. На един подиум оркестър изпълняваше неземна музика. Членовете на отбраното общество блестяха в най-официалните си скъпи тоалети и накити − танцуваха, забавляваха се, разговаряха на групички или просто се опитваха да изпъкнат, и да накарат себеподобните си да завиждат, разбира се. В случая себеподобни означаваше − благородни, богати, издигнати, тъй като присъстващите на празненството рядко си приличаха по друго. Те произхождаха от различни цивилизации и раси − някои, от които изглеждаха странно дори за същества, свикнали с междупланетното общество. Макар и различни, всички общуваха относително свободно, благодарение на Комуникатора – устройство, което не приличаше нито на външен вид, нито по функциите си на човешките мобилни комуникатори. То беше изобретено от една от най-старите и напреднали култури в Галактиката, като позволяваше на използващите го да разбират смисъла на думите, звуците, а в някои случаи − телепатичните вълни и други невербални методи за общуване, използвани за общуване, от която и да интелигентна раса. Беше изключително популярно в Междупланетната общност и отменя напълно необходимостта цивилизованите граждани да изучават чужди езици. Хората (по-точно хуманоидните раси) го носеха зад ухото си, а останалите − на място, което позволяваше на комуникатора да се свърже с централната нервна система (или еквивалента й). Този чудесен уред позволяваше не само носещите го да се разбират помежду си, но и да разбират, и да бъдат разбирани от всяко разумно същество, което не е снабдено с него.

В една малка групичка, но представителна, стоеше Съветник Хорад Малър, който освен член на Съвета на дванадесетте беше и губернатор на Града под планината. Той самият беше организирал приема и се чувстваше като домакин. Беше добавил към синьо-златистите си одежди масивен златен медальон − белег на губернаторския му пост, който носеше само на официални събития. Съветник Малър не се отличаваше по нищо от човеците − поне на външен вид, макар че подобна жизненост и сила, както и помпозността, която излъчваше, едва ли биха могли да бъдат открити лесно у някой обикновен човек в напреднала възраст. До него беше дългогодишният му приятел Съветник Юлц, който определено би изглеждал странно за някой незапознат с расите, включени в Междупланетната общност. Съветник Юлц беше горе-долу среден на ръст, оранжев и гъбест. Нямаше лице, глава и крайници, но държеше чаша със сламка с помощта на псевдопод. Беше обграден от белезникаво силово поле, което го държеше на няколко сантиметра над пода. Двамата бяха потънали в безгрижен разговор:

− Не можеш да ме заблудиш − „каза” Съветник Юлц с весела нотка в гласа (благодарение на Комуникатора, приятелят му наистина възприемаше гласа и можеше да разпознава интонацията, използвана от неговия събеседник). − Харесваш тези „човеци” − те толкова много приличат на твоята раса!

− Може би приличат… − отвърна развеселено Съветник Малър − …или по-скоро приличат на това, което са представлявали моите пра- прадеди. Подобието не влияе на преценката ми. Но си прав − харесвам човеците. Те са жизнена и по всичко изглежда, че са изключително интелигентна раса. Имат постижения в генетиката, технологиите, колонии извън пределите на родната си планета…

− Колония − поправи го Юлц, − малка колония.

− Все едно − покриват всички изисквания, за да бъдат признати за разумна цивилизация от категория едно, както обсъдихме на предварителните срещи.

Категориите, описани в Кодекса на Междупланетната общност, бяха общо десет. За да бъде включена в Общността, всяка разумна цивилизация трябваше да покрива списъка с критерии на категория едно − развита медицина, техника, космически пътувания. В галактиката, наричана от човеците Млечен път, имаше стотици планети, населени с разумни видове. Само десетки от тях отговаряха на критериите за прием в Общността и бяха нейни членове. От друга страна, за да можеше да излъчи свой представител в Съвета на дванадесетте, един от най-официалните и влиятелни органи на Междупланетната общност, въпросната разумна цивилизация трябваше да бъде над категория шест. От хиляди години само дванадесет раси (не през цялото време едни и същи) успяваха да изпълнят тези условия, откъдето и беше произлязло името на Съвета.

− Прав си − призна Съветник Юлц, − но все пак човеците дължат напредъка си повече на отделни индивиди, отколкото на усилията на общността. Поне така мисля. Какво е Вашето мнение, Съветник Амара? − оранжевото туловище на съветника се обърна до стоящия малко по-встрани мъж. Той беше Септ Амара − относително висок, кльощав хуманоид, с бледо розова кожа, нашарена със зелени петънца. Имаше силно заострени уши и ако не бяха те, и някои други подробности като цвета на кожата и косата (също розова), и прекалено финото телосложение − също можеше да мине за човек.

− Човеците определено имат място сред нас − каза след кратък размисъл. − Много от цивилизациите от четвърта, дори пета категория, са били доста по-жалка картинка при приемането си в Общността. След нашата намеса и помощ човешката цивилизация със сигурност ще напредне бързо. Освен това, знаем, че има и други причини да не отлагаме приобщаването им − по лицето на съветника мина нещо като гърч − явно признак на загриженост и тревога.

− Да − каза тъжно Съветник Юлц, − но да не си разваляме настроението с тази тема.. Хорад, цяла вечер се каня да те питам защо водиш този робот със себе си − Юлц махна с пипало към златистата фигура, застанала зад Съветник Малър. − Тук има достатъчно обслужващ персонал?

− Всъщност това е Оскар − той е последният ми проект. − Малър изгледа робота с гордост.

− Оскар?! Що за име е това?

− Човешко, Юлц − ще ти се наложи да свикнеш с подобни, след като човеците станат част от нашия луд свят. Малър се усмихна широко и разкри два реда съвършени зъби.

− И какво му е толкова специалното? Ако си искал да си направиш личен запис на приема, можеше да използваш по-мобилно устройство, вместо да караш този да ти върви по петите…

− Това е доста сложна тема. Може би скоро ще имам възможност да ти обясня….Аз имам някои планове за Оскар…Но както и да е. − …Това там не е ли Съветник Тюн? Не съм я виждал от толкова отдавна!

Тримата погледнаха през площада и видяха красива жена в блестяща рокля, която стоеше на дансинга, и весело махаше на Малър да се присъедини към нея. Расата на съветничката се състоеше от хуманоидни гущери. Славеше се с интелигентността си, постиженията в медицината и генетиката, облагодетелствали не една планета. Съветник Малър се извини на събеседниците си и тръгна с усмивка към нея. Съветник Юлц, който беше добродушен, но мнителен се загледа след него.

− Все пак имам съмнения дали приемането на човеците в Общността е добра идея − поне на този етап от развитието им. Освен другите съображения смятам, че на психично ниво не са готови да станат едни от нас.

− Готови или не, бъдещето им вече е решено − каза Съветник Амара. Думите му прозвучаха някак мрачно на Юлц.

На другия ден беше проведен Съветът на дванадесетте. Заседанието се състоя в една кръгла зала на двореца, в чиито стени бяха вградени дванадесет ниши. Всеки от Съветниците зае по една от тях. Представителите на дванадесетте, най-напреднали в Галактиката цивилизации, щяха да вземат официално Решение относно бъдещето на човечеството. На един полу-скрит балкон, близо до високия, сводест таван на залата, стоеше тринадесетият член на Съвета − без ранг на Съветник, но не и външно лице. Той беше представител на Културата Лиш-Дарн − същата, отговорна за създаването на Комуникатора. Обществото, към което принадлежеше този ням зрител, не беше точно цивилизация, а по-скоро подобие на земните тайни общества, но неизмеримо по-сложно. Съветниците приемаха присъствието му, макар и в някои случаи − неохотно. Странникът нямаше да се намеси в тяхното решение − той само присъстваше и наблюдаваше.

Заседателите бяха провели не една и две предварителни срещи, така че приемането на човеците в Междупланетната общност беше предрешено и почти всичко, засягащо въпроса беше обсъдено. Липсваше само официален документ и някои допълнителни уточнения. Някои от тях засягаха това, по какъв начин ще се случи разкриването на Общността пред човеците, които не подозираха, че имат разумни съседи, а може би, дори далечни роднини из другите звездни системи. Хуманоидната форма беше широко разпространена из Млечния път, но и по-оригиналните видове, към които принадлежеше Съветник Юлц, не бяха малко. Съветниците прецениха, че човеците са прекалено незрели и недостатъчно широко скроени, за да приемат някой твърде различен от тях. Затова първите представители на Общността, с които щяха да се срещнат, щяха да ги наподобяват възможно най-много, както физически, така и в културно отношение. Избраните бяха един висок и добре сложен Съветник, който по всичко приличаше на човек, освен по големите, подобни на птичи крила на гърба си − Съветник Амара и Съветник Малър. На последния като домакин на събитието, се падна честта да закрие заседанието с реч.

− Предстои ни да приемем в редиците си една млада раса − започна Хорад Малър, − цивилизация, която се е развила в слабо населен район на Галактиката, дори не подозира колко разум и живот кипи сред звездите. От една страна, това ще е болезнено за тях и вероятно ще доведе до известни кризи. Човеците, както някои мои колеги ми изтъкнаха − тук Малър погледна към приятеля си Юлц, психически може би не са напълно готови да ни приемат, но въпреки това в задълженията на Междупланетната общност влиза да закриля разума и прогреса, под каквато и форма и където и да се прояви той. Човеците са достатъчно зрели, за да излязат от удобната люлка, в която са отраснали. Да се отърсят от илюзиите, и да направят първите си стъпки в реалния свят. Това ще се случи скоро, независимо от нашата намеса. Те вече имат една развита колония извън родната си планета и достатъчно напреднали технологии, за да започнат да търсят подходящи условия за изграждането на нови. Ако ние не им предложим подкрепа и закрила, човеците могат да станат жертва на злонамерени варварски цивилизации или на собственото си невежество, които да доведат до унищожението им, още преди да са имали шанса да се опомнят.

С това кратката реч приключи. Беше приета с тържествено мълчание като знак за проява на уважение към оратора, практикуван из повечето планети от Общността.

В дните след края на срещата туристите отпътуваха от повърхността на Марс към родните си места, а в трюма на един от десетките кораби се криеше непредвиден пътник, отговорен за смъртта на трима невинни техници.

Междувременно някъде сред звездите злополучният инженер Тадеус Алистър все повече се отдалечаваше от света, който познаваше.

 

________________________________________________________________

[1]Годината на Марс е с продължителност 687 земни и около 670 марсиански денонощия (денонощието е дълго приблизително колкото земното − 24 часа и 37 минути), затова човек би бил почти двойно помлад, ако измерва възрастта си в марсиански години. За повече подробности: http://bg.wikipedia.org/wiki/Марс_(планета) – бел. ред.

[2] Планината Олимп на Марс представлява най-високият вулкан в Слънчевата система. Той е три пъти по−висок от връх Еверест, върхът му е на 27 км над средната повърхност на планетата, а широчината му е 550 км. За повече подробности: http://bg.wikipedia.org/wiki/Марс_(планета) – бел. ред.

[3] В астрономическата литература е прието, че когато Галактика се изписва с главна буква става дума за нашата галактика Млечен път, докато когато се използва малка буква, се има предвид някоя от останалите галактики. Това е предложено от Уилям Хершел през 18 век, с цел да се избегнат недоразумения и грешки. За повече подробности: http://www.alibg.com/milkyway/nazad.html – бел. ред.