Гао и Инди

Гао и Инди

 

 

Гао се събуди и се изправи в удобното си легло. През единствения прозорец на малкия и правоъгълен жилищен модул видя огромния Олимп и останките върху него от космическия кораб, с който пристигнаха на Марс. Всяка сутрин го виждаше и си припомняше началото на полета от Земята, пътуването до Марс и трудното кацане, в което всички положиха много усилия, а някои дори загинаха.

Той стана, сложи кислородната маска и тръгна към Училището за астронавти. Като директор на училището, трябваше да наблюдава развитието и обучението на децата, които щяха да пътуват и изследват Космоса. Преди това обаче трябваше да се отбие в строителната фабрика, където се строеше следващият космически кораб.

Училището за астронавти и строителната фабрика бяха поставени в огромен купол. В него условията бяха като тези на Земята и вътре всички ходеха свободно. Някои се радваха, а други не можеха да свикнат с купола и го смятаха за клетка, отнемаща свободата им.

Всичко това беше планирано от Гао. В началото беше амбициран да постигне целите си и част от тях успя да осъществи с помощта на много хора. През дните, прекарани на Марс, в него се пробуждаше някаква тревога. Може би Земята му липсваше? Не. Безпокоеше го отношението на хората към него. Всеки, който го срещнеше, го поздравяваше. Но не от учтивост, а защото всички го възприемаха за герой. Чувстваше се виновен, него да смятат за герой, а загиналите да забравят така лесно. Въпреки това, беше стигнал твърде далеч и трябваше да продължи.

Пристигна в строителната фабрика и внимателно наблюдаваше строежа на колосалния космически кораб. Космическият кораб, който може би щеше да напише нова страница в историята. Той гледаше хората, полагащи толкова много усилия и желание в строежа на машината, която след години щеше да понесе децата им към Космоса. Това отношение към децата също го притесняваше. Те бяха първите деца, родени на Марс. Първите деца, чиято родна планета не беше Земята. Още от раждането си те нямаха избор. Всички трябваше да преминат през Училището за астронавти. Детството им беше отнето и винаги бяха принудени да се държат сериозно. През годините някои направиха опит да се противопоставят на това, ала без успех. Докато мислеше над всичко това, реши да направи нещо необичайно и се включи в строежа на космическия кораб.

Краят на деня наближаваше и Гао трябваше да тръгва, за да види поне вечерните занимания на учениците в компютърната симулация – виртуален Космос, където децата изпълняваха различни задачи. Той отново наблюдаваше симулацията разсеяно и това беше забелязано от Макс – учител в Училището за астронавти. Той познаваше Гао отдавна и двамата взаимно се уважаваха, но дълбоко вътре в себе си му завиждаше за успехите. Директорът на училището знаеше за завистта и понякога се чувстваше по-спокоен, че поне един човек не го възприема като герой.

Макс се приближи до Гао и каза:

– Може ли да поговорим?

Двамата се отдалечиха от компютърната симулация. Гао предполагаше причината за действията на своя познат.

– Разтревожен ли си? – опита се да предположи Макс. – Животът на Земята ли ти липсва или вече не можеш да носиш товара?

– Времето, прекарано тук, ме кара да се замислям над някои неща – разкри Гао. – Тежко ми е всички да ме смятат за герой, а саможертвата на загиналите да се забравя.

Гао спря, а Макс мълчеше в знак на съгласие.

– Животът на Земята не ми липсва – продължи директорът. – Преди смятах идването ни тук за порастване. Сега го смятам просто за бягство.

Думите му ядосаха Макс.

– Смяташ това за бягство? – повиши тон учителят. – Човечеството напредна много и ще продължи да напредва със следващата мисия за изследване на Космоса. Това е единственият начин да успеем всички.

– Не мисля така – възрази Гао. – На Земята отново се заражда конфликт, а ние отново мислим само за технологичния прогрес. Ние не сме разрешили проблемите си на Земята, а само ги подминаваме, сякаш ги няма. Ако пренесем проблемите си в Космоса и забравим за тези на Земята, ще сме само едни пораснали деца.

Макс не се сдържа повече и удари Гао. За първи път изпитваше подобен гняв и удряше човек. Той самият се изненада от своята постъпка, но не съжаляваше.

Гао се изправи, без да отвърне, и си тръгна от Училището за астронавти.

На следващия ден Гао напусна целия проект за колонизиране на Марс и изследване на Космоса. Всички, освен Макс, разубеждаваха своя лидер, но той беше категоричен да поеме по друг път. Вместо да продължава така, реши да вземе едно от децата, чиито родители бяха загинали в инциденти след установяването на Марс. Той искаше да направи нещо значимо. Имаше само десет години, за да превърне едно дете в достоен човек, способен да постави началото на един нов, по-различен свят.

Момчето се казваше Инди и беше едно от децата, опитали се да избягат от Училището за астронавти. То имаше буен нрав и се държеше свободно, ала като всяко дете имаше мечти. В началото се държеше студено с Гао и винаги му се противопоставяше, знаеше, че пристигането на Марс и изследването на Космоса беше планирано от този човек. Гао проявяваше търпение и се опитваше да разбира момчето. С времето двамата започнаха да си вярват повече. Инди порастваше и се променяше. Започваше да слуша Гао и много бързо се учеше. Веднъж в седмицата посещаваше компютърната симулация, за да се обучава заедно с другите деца. В началото трудно се разбираше с тях, но с всяко посещение това се променяше. След няколко години се превърна в находчив учен и беше назначен за ръководител на изследователския екип.

През последната нощ преди потеглянето на изследователския екип, Инди стоеше пред прозорчето на жилищния модул и гледаше към звездите. Гао се приближи до него и го попита:

– За какво си мечтаеш, докато гледаш звездите?

– За един невъзможен свят, в който всички да са равноправни, свободни, честни един с друг – отговори Инди.

Гао мълчеше и гледаше бъдещия изследовател. Сега забеляза колко много си приличаха. Двамата мечтаеха за един невъзможен свят. Такъв свят съществуваше само в мечтите на мечтатели като тях. Мечта беше и пристигането на Марс. Може би все пак създаването на такъв свят не беше невъзможно.

– Според теб хората порастват ли чрез изследването на Космоса, преди да са разрешили проблемите си на Земята? – попита Гао, поставяйки последното изпитание пред Инди.

– Хората не трябва да превръщат изследването на Космоса в бягство – започна момчето. – Ние сме като дете, живеещо и ограничаващо се в един свой измислен свят. Настъпва обаче момент, в който детето пораства и трябва да напусне своя измислен свят и да заживее в реалността. Пристигането ни тук не е случайно. Това е пример за нашето израстване. Дори и да израстваме, ние трябва да се учим от своите грешки, тогава наистина ще сме пораснали.

В този момент Гао се чувстваше толкова горд и значим, отглеждайки Инди. Сякаш огромен товар падна от него.

На следващата сутрин двамата се сбогуваха и Инди тръгна по пътя на своето пътешествие в търсене на истината, а Гао с нетърпение очакваше да види способни ли бяха хората да пораснат напълно.