Вояджър

Вояджър

И така, смелата и експанзивна раса на Дазаа най-сетне достигна до многоочакваната истина за Вселената. Оказа се, че Битието не е безкрайно!

Дазианците, дръзки покорители на Космоса открай време, разпрострели се вече на дузина планети, бяха изключително заинтригувани от откритието, а именно − Голямата стена. Явление като никое друго! Разбира се, дазианците не се поколебаха да изпробват какво ли не, за да потвърдят или отхвърлят твърдението, че именно това е краят на Вселената. Какво установиха?

Отдалеко – напълно невидима. Отблизо – идеално гладка тъмно лилава повърхност. Никакво излъчване, никакво привличане. Идеално отражение на всякаква енергия. Площ – много, наистина много квадратни светлинни години.

Непробиваемата стена се превърна в естествена граница на космическите владения. Само на 42 светлинни години от планетата Дазаа, люлката на цивилизацията. Много удобна излезе за планиране на дълги полети, защото триенето по нея е нулево, тоест можеш да залепиш кораб за нея и да го плъзгаш, без да губиш енергия. Тъкмо така се установи, че е невъзможно да бъде обходена тази стена…

Минаха години. Стотици, хиляди. Цивилизацията продължаваше да расте. А Стената си стоеше, както винаги – лилава, непробиваема, вечна. Дазианците съвсем бяха свикнали с нея и тя не им правеше повече впечатление от, да речем, прелитащите комети. Само тук-там оставаше по някой и друг научен институт, залепил се за лилавото огледало и упорито тропащ – кой с механична сила, кой с плазма, с ядрена енергия – с надеждата стената изведнъж да поддаде… Вял опит, колкото смелата и дръзка раса да не чувства вина, че е оставила непопълнена такава празнина зад гърба си.

Тъкмо при такава една станция ни пренася сегашната история. Станция, разположена към края на територията на Дазаа – защото кой би искал да отвори дупка към един бог знае къде точно до дома си? Станция, която вече от 645 години, 8 месеца, 3 дена и близо 12 часа се опитва с просто молекулярно острие да проникне през стената.

През годините се изредиха да я оперират умелите ръце на много видни научни сътрудници и разработчици. Млади, изгряващи още звезди на научната общност, които трупат стаж. Вече изпяли лебедовата си песен лауреати на Пиелеле, тайно надяващи се на още само един голям удар…

Тъкмо сега на станцията живееше екип АХ-75147. Той се състоеше от двама обещаващи и много сериозни учени – господин 312456 и заслужилия 923455. Накратко, разбира се, те се обръщаха един към друг с първите си две цифри:

– Трис’но, провери налягането в неутронните прециклатори. Виж дали не трябва да добавим още пара.

– Разбрано, Деве’две.

Понякога цял ден се минаваше, без да си кажат друго. А някои дни и това не си казваха. Но какво да се прави? Такава е работата. А трудът е за да се върши. И те го вършеха. А стената все така не поддаваше, както не поддаваше вече повече от 645 години, 8 месеца, 3 дена и 13 часа…

Не щеш ли обаче, един ден сензорите засякоха нещо странно. Някакъв обект – кораб? – се приближаваше към станцията. Естествено, откъм Космоса, не откъм стената. И все пак какъв би могло да бъде? Не е дошло време за доставка на храна. Пък и траекторията му е една такава странна, случайна – въобще няма да уцели станцийката, ще се удари в стената 41,56 километра по-нататък… Ами ако гръмне? Така си помисли компютърът на сензора и реши, че ще е най-добре да сигнализира.

– Деве’две, чуваш ли нещо?

– Остави, сигурно съм забравил кафеварката включена. Провери капандурни клапани 3, 4 и 6 на лявото бутало.

Господин 312456 обаче беше сигурен, че кафе вече са пили днес, значи не е кафеварката. Набързо провери клапани 3 и 6, а след това изтича в командната зала, за да разбере за какво става дума.

– Деве’две, някакъв обект се приближава! Ще удари стената на 40 километра от нас!

– Как така, какъв обект?

– Компютър, изображение!

На стената се отвори прозорец. 31 и 92 се сборичкаха кой пръв да погледне в телескопа.

Беше странно нещо. Не приличаше много на астероид, много беше криво. Явно беше от някакъв метал, но пък чак такъв некадърен дизайн никой дазианец не би измайсторил. Какво е тогава? Боклук?

Компютърът отново записука.

– Какво има, компютър? Охо! Обектът излъчва някакви вълни… Звукови вълни някакви… Компютър, пресъздай!

Станцията се огласи от някаква странна какафония. Някакви пищящи, стържещи и тропащи звуци и шумове, май и някакъв говор, но много странен – интонацията се сменяше по някакви сложни, странни закони. Ритмично някак. Много дразнещо за практичното дазианско ухо.

– Ух, какъв неефективен език! – 92 беше искрено потресен и даже малко нещо отвратен.

– Идва от онова жълтото, въртящото се!

– Ох, добре, че ще се разбие! Такова безсмислено устройство дори не заслужава да го изследваме. Или дори да го докладваме.

На 92 му се беше налагало да докладва какво ли не и вече въобще не му се занимаваше с тези процедури. А междувременно обектът лениво плуваше към стената…

– Ако има някакви датчици, вече трябваше да е засякъл стената и да се е отклонил! Значи наистина не е кораб. Боклук някакъв… И нищо чудно, че са го изхвърлили, такъв шум вдига! – 92 беше съвсем доволен, че компютърът беше започнал да пресъздава по-тихичко след молбата на 31.

Ета до сблъсъка: 38 секунди. 35… 34…

22…

14…

5…

31 си пое дъх…

…но сблъсък не последва.

Пред смаяните погледи на двамата смели изследователи странният обект не само не се удари в стената, но и премина през нея.

Дали лилавата твърд се отдръпна като завеса? Или се огъна? Стопи ли се? Или се разтвори? С гръм ли се разцепи? Те не запомниха.

Какво имаше отвъд стената? Те не видяха.

Защо този странен космически боклук бе се справил с лекота там, където на тях не им стигаха повече от 645 години? Те не можаха да разберат.

Капандурен клапан 4, който 31 беше оставил за по-нататък, просвистя. И това беше единственото, което се чу на станцията. Това и стъписаните физиономии на двама смели и дръзки дазиански научни сътрудници.

После 31 отиде да оправи капандурния клапан, а 92 си наля ново кафе. Нищо че беше второ за деня.