Астрономическа гласност
Лунните астрономи, като разтварят купола на своите обсерватории, сигурно си казват: „Гледай сега, и там е същото!”. Казват си го за нас, за дълбоките дупки по пътищата, издълбани като лунни кратери, за локвите, чиито водни огледала отразяват луната. „Ех, много луни имат на Земята!” заключават техните специалисти, забучили многометровите си телескопи надолу. И вероятно като нас откриват планети, звезди, звезден прах, земя…
На Земята сме ние. Едни такива дребни, дребнави. Отгоре улавят мислите ни – минали, сегашни, бъдещи – всичките. Да, ама отдолу ги наблюдаваме ние.
Така, като се шегуваха, дежурството в обсерваторията минаваше по-леко. Имаха вече няколко безсънни нощи и държаха очите си широко отворени заради невероятната космическа кинопрожекция под звездния купол.
− Това е невероятно! – физикът включи отново прецизно направения спектрограф. Телескопът също бе удобен за изследване на звезди, които имат особености в химическия състав на атмосферата си. Досега такава величина на скоростите, освен в някои избухващи, свръх нови звезди, не бе наблюдавана. Бяха на прага на едно откритие. Повториха наблюдението. После всяка вечер Дона започна да следи «Космичния Обичен». Той се оказа гигант, грамадна червена звезда, с много пъти по-голям радиус от този на Слънцето. Той изпращаше своите цветни «букети» към едно малко бяло джудже. Ухажваше го упорито с някакво вещество, което изтичаше от центъра му. «Обичният» непрекъснато облиташе с пулсации малката звезда. Някои обясняваха това явление с разширение на атмосферата. Според Дона в тези мигове стопроцентово се раждаше нещо като любов и всички бяха свидетели на този факт.
− Вероятно бялото джудже е силно магнетично. Вероятно тази звездичка има силно магнитно поле, за да реши да се влюби един такъв гигант в него! – разсъждаваше Дона, като смесваше физико-астрономическите наблюдения със земните.
Физиците изследваха това явление по-сериозно. Наблюденията им регистрираха промяна. От силното гравитационно поле − така предполагаха те – около малката звезда, която по размери бе колкото нашата Земя, се натрупа вещество във формата на диск.
− Става така – докладва единият от физиците, – натрупаното вещество се стича по силовите линии, попада на повърхността, загрява се и избухва.
− Да – потвърди вторият и заедно проследиха струите, които излитаха с висока скорост, буквално като вихрушка.
− Образно казано, на любовта се отговори с любов! – Дона беше щастлива.
Сякаш тя бе бялото джудже и сякаш цялата енергетика на небесното щастие се бе завъртяла около нея.
− Вижте, стана нещо като двустранно възпламеняване! – продължаваше да възклицава емоционално жената. − Нещо като обмен между двете звезди.
Мъжете не бързаха. Нито с изводи, нито с изблици на екзалтация:
− Като изследваме физиката на тези бурни процеси, вероятно ще може да се потвърди, че магнитните полета вече са се канализирали. Процесът се е поуталожил и сега се наблюдават само едни постоянни изтичания в двете посоки. От което пък околното пространство се насища с елементи от Менделеевата таблица.
− Да, така можем да обобщим наблюденията и да им дадем астрономическа гласност – сухо се произнесоха мъжете-физици.
Този схематичен и неемоционален финал не разстрои Дона. Според нея в научното съобщение, с което щяха да излязат, задължително трябваше да се пише нещо и за любовта − като мощна жизнена сила, като усещане, че отвътре в двете тела ври и кипи радостно чувство, от което всички канали се отприщват и жизнената сила потича свободно, като настроение, което обхваща всичко наоколо.
Възложиха й да подготви тази информация за специализираните астрономически списания. Колекцията им от спектрални наблюдения на двойната система звезди бе най-обширна в света и навсякъде се чакаше с интерес.
Тя писа до късно. Към два часа главата й натежа. Стори й се, че куполът на обсерваторията започва да се върти шумно и самоволно. Не можеше да има никой в залата. Процепът започна да се отваря и открои онзи участък от Млечния път, където бе съзвездието Моноцерус Еднорог. Това все още го помнеше. Разпозна двойната система симбиотични звезди. И това си го спомняше отлично, защото точно тогава успя да вмъкне в доклада онази мисъл за еволюцията на такъв род обекти във Вселената. За „после” не знаеше нищо…
Безпаметна и обляна в светлина, след „после”, тя отвори очи заради нещо, което говореше в нея или зад нея – не можа точно да определи. Помисли си, че това може да е гласът на «Космичния Обичен».
„Събуди се, дете мое, събуди се! Аз те създадох по образа на моята Светлина! Прозри същинската си същност!”
Гласът изчезна. И светлината също. В главата й беше леко и бодро, знаеше с точност цялата схема на Битието. От „И рече Бог да сътвори…” до всичките негови прояви. До откритията, които ни карат да мислим, че целокупният Космос е само израз на една единствена сила, управлявана от Разума.