Човек да си
Човек да си, мъката е страшна,
тяло и душа – образи различни.
Тялото старее, като книга прашна.
Душата се стреми към висотите емпирични.
В Космоса ги има хора други,
невидени, нечути, непознати.
А убеждението грешно в нас твърди,
че сами сме – горди, нахилени и глуповати.
Страстта в мен говори ежедневно
за Марс, за Венера, за Меркурий.
Затуй аз не ща им мнението плачевно,
защото вярвам в космичните дифузии.
Човек да си, мъката е страшна,
че хората различни са, като планети.
Но надеждата в душата ми е дашна,
че след години с Тях ще си редим памфлети.