Човек да си

Човек да си

 

 

Човек да си, мъката е страшна,

тяло и душа – образи различни.

Тялото старее, като книга прашна.

Душата се стреми към висотите емпирични.

 

В Космоса ги има хора други,

невидени, нечути, непознати.

А убеждението грешно в нас твърди,

че сами сме – горди, нахилени и глуповати.

 

Страстта в мен говори ежедневно

за Марс, за Венера, за Меркурий.

Затуй аз не ща им мнението плачевно,

защото вярвам в космичните дифузии.

 

Човек да си, мъката е страшна,

че хората различни са, като планети.

Но надеждата в душата ми е дашна,

че след години с Тях ще си редим памфлети.