Марсиански дневници: Битие
(поема)
Синята угарка на зората
се запалва
върху пясъка, по пясъка, през пясъчния
въздух.
Сол 1025-и
от Началото.
Сутрешните ветрове излизат.
В писъците им долавям
птичи песни,
косове задаващи напевно
реторичните си питания за живота.
Птичи песни
от градината на село,
от планетата, където имаше села,
където птиците възпяваха живота
и където хора стреляха по птиците –
по дроздовете,
по фазаните,
по дроплите,
по чучулигите, в сърцата на авлигите
премерваха се хората,
и себе си измерваха
по пръските от кръв.
А когато птиците изчезваха наесен,
или нямаше достойни за отстрел сърца,
и хорските сърца достойни бяха само за отстрел,
за нищо друго,
хората се мереха в сърцата си,
един на друг в сърцата
и това им стигаше.
***
Пладне е. Пресичам сам Утопия Планиция
и розовият пясък между черните скали
свисти,
приплъзват се една връз друга песъчинките
и пеят,
и тъгата е дошла и обладала Марс чрез хората,
и призракът на меланхолията и носталгията,
и хтоническите сили
са се приземили с хората.
Донесли сме ги
в малките пандорени кутии, подредени вляво под ребрата.
Сякаш боговете – тези съвършени паразити – се пренасят с нас,
и пеят с гласове на птици,
бъркат из ума ми,
търсят, търсят, търсят.
***
Марс е нашата възможност да започнем отначало
и на чисто,
нашата възможност да издигнем пак и до върха
спиралите на Вавилон
у ново, ничие небе.
Да посадим сами дървото на живота,
и на неговите клони да увисне нова люлка.
Марс е вторият ни шанс,
каквото сме научили от черните хилядолетия,
от Пруст, Иккю и Микеланджело,
сега е най-доброто време то да се развие.
Знам, че всеки бог е грешен,
обяснявайки света отгоре
и осъждайки света отгоре.
Знам, че всяка съществуваща посока
е погрешна,
щом тя води,
щом успива дързостта
и щом предлага отговори наготово.
Фобос преминава
пред оскъдното и умалено слънце
в жълтото като влечугово око небе,
37 секунди леко помрачение,
но и не е нужно повече.
***
Реголитната земя тук никога не е вкусвала човешка кръв,
никога не е поглъщала мъртвия плод на
унищожителна война,
никога не е била изнасилвана да следва нечии закони,
да стои мирно,
никога не е внимавала да не убие с потрепването си
един милион души,
никога не е раждала цвете,
никога не е погубвала цвете,
никога не е била завземана,
ничии пети не са я тъпкали в бега си,
ничии тела не са се приютявали върху й,
в сладостно-болезнена премала.
Няма червеи из почвата и няма птици из небето,
но огласят птичи песни сутрешната прашна буря.
Чакам в капсулата
и поглъщам киселите концентрати.
Всяка нощ сънувам ада на земята,
всички седем милиарда кръга – малки камерни пъкла,
апокалипсис всяка вечер и самоубийство за закуска в банята.
***
Будувам над сапфирената тишина
и звездната сапфирност,
бледо осветила смачканата снимка от Каварна.
В звездната сапфирност аз единствен знам:
Каварна и какво е тя, къде е тя
как хората изконсумират болката си
и се давят във водите край Каварна,
как морето се разбива в носовете на Каварна,
и се пени в ноздрите на Калиакра.
Песъчинките от плажа там,
от Болата излъсканите песъчинки
са от същия часовник, сипещ дюните на Марс,
и капещ в мен, и пълнещ костите ми с пясък, с фина прах.
И щом загребвам с шепа от материята на неуловимото,
загребвам и от старата разрохкана земя,
от Камен бряг
и от пустините на всички
стенещи чрез вакуума екзо-слънчеви планети.
Всичко е наред, обхващам техните сърца от пръст, впрашен брокат
и самота,
тъй както те са уловили моето.
И вслушвам се в рапана, който пазя в питоса, последната останала там вещ,
как отекват воплите на Черноморието и соления крайморски вятър,
и как шепне с крясъците на ятата бързолети и скорци
от Via Pontica,
с въздишките на някога значимата раздяла.
***
Изравнявам с крак копринения прах
пред капсулата
и поставям върху охрата рапана.
Тук
49° 43′ 0″ N, 118° 3′ 0″ E
в най-ледната си пилигримска утрин,
основавам
Terra Nova Karvuna
и нека раната зелено-синя заздравее
и каверните се досъсирят.
Че човекът е номад и скитник, и беглец,
и няма дом,
а само предпоследно обитание.
***
Бекет е предупредил,
че в Космоса човек е сам,
и винаги е сам.
Приемеш ли го,
ще е много по-добре.
***
Завалява,
и с разперени ръце стоя под бурята
но нито капка не достига до прахта, до прашния визьор, до грубите ръце,
никакво барабанене, никакви приспивни песни
за край люлката.
А люлката е изоставена и празна.
Завалява вирга, полудъжд.
***
Сол 1026-и.
Синьото сияние на изгрева
студен зародиш из свръхчерната рапанена утроба на Вселената.
И птиците се връщат
по гнездата си в гръдта ми,
пеят песни от земята,
пеят
стихове от
Стария Завет:
Битие 12:1:
Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си, та иди в земята,
която ще ти покажа,
тая земя ще дам на потомството ти.
И ние изоставихме бащите си,
напуснахме родината и родовете си,
любимите и ближните,
защото Марс е кауза
на забравата,
и Марс е прошка към самите нас.
Марс
е
тази
Обетована
земя.