Космически идалго

Космически идалго

 

 

Напускам те, защото след дъжда

остават скупчени в листата

самотни цветове… А насред път

лежи калта. Пълзи в душата.

А беше водопадът оцветен

в сияние, което ме разхожда

в неясни и желани светове

оттатък мрака,

който ме пробожда.

Над мен се вие Млечен път,

по който ще поема подир малко.

И само затаеният ми дъх

издава, в мен, космически Идалго.

Пришпорвам всеки лъч от светлина

и бързам. Измерения преброждам.

Студът пронизва. Остър хлад

пълзи, по кожата прохожда.

Напред е пътят. Звезден дъжд

приветства земната ми воля

да виждам долу как светът

играе скучната си роля.

Изострям своите сетива.

Напредвам с всяка нова крачка.

Протягам с бавен жест ръка –

към мрака плътен. И го мачкам…

 

Реалност в едър, близък план…

Дано докрай те досънувам!

Звънти дъждът… Ах, колко кал

в душата си космическа дочувам.