Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха

 

Обичам да се люлея в люлка,

изплетена от цвете с рядък аромат.

Прилича тя досущ като светулка,

разпръскваща подобен чаромат.

 

Завързана е здраво за Земята,

а иска ми се и на мен…

Понякога се яхва на Луната,

та ме залива спомен студен.

 

Оставих я за мъничко на друг −

да криволича из пътечките,

а той – притиснал я в юмрук,

докато аз събирам клечките.

 

А клечките − на брой шестнайсет,

кога пораснах, чудя се… дали…

Потокът на живота ми натрапва: „двайсет“…

Усещам, че се давя в младини…

 

Кога пораснах − не почувствах, мамо…

А днес поглеждам − бели са косите ти.

О, моля те, не ми отвръщай жално

и заключи умората в очите си!

 

Разбрах, че времето жигосва тежко,

а зрелият живот не се живее в люлка.

Но спомням си, когато ми разказваше за Ежко,

а споменът блести като светулка.

 

Ще отлетя, усещам, във посока Марс,

и питам се − защото така се прави,

във джоба с безполезен стар компас,

на другите… на мен… кому ли ще се нрави?

 

А толкова обичам да съм в люлка,

изплетена от цвете с рядък аромат.

Прилича тя досущ като светулка,

разпръскваща подобен чаромат.