Alter Prospect

ALTER PROSPECT

 

Събирахме, изчислявахме, теоризирахме, предвиждахме, опитвахме и очаквахме, че имаме много време, преди да се случи немислимото… Милиарди години за нашата цивилизация, за да умре или процъвти. Това време обаче свърши през 2028, когато разбрахме, че след  9 години нашата земя ще бъде погълната от Слънцето. Някои хора разбраха по-рано от други. Щом новината стигна до ушите на богатите, държавите и правителствата вече нямаха значение. Имаше значение единствено колко пари и власт притежаваха те и как да се спасят от Деня на страшния съд. Скоро се стигна до първата тайна среща, в която взеха участие най-вече ръководителите и акционерите на най-големите глобални корпорации от САЩ, Китай, Русия, Бразилия и Европейския съюз. Тя беше зашифрована като среща, на която трябваше да се разискват въпроси за  климатичните промени и сушата в Европа, но някъде сред мъглата всъщност възникна идеята да се построи космически кораб-град, на който те и семействата им да се спасят.

Така се сложи началото на смела космическа програма на име „Alter Prospect”, чиято цел беше да изгради високо в земната орбита първия изследователски град. Естествено, в този Ноев ковчег нямаше нищо изследователско. Щом беше готов, той отплува възможно по-далеч от библейкия ад, който предстоеше да се разгърне като спокоен огнен пасат, сипещ пепел варху главите на хората.

Космическият град приютяваше около тридесет хиляди души. Една трета от тях бяха купили мястото си на борда му, а останалите бяха част от по-нисшата каста на служителите. Имаше нужда от персонал, който да управлява кораба, поддръжка, хора на изкуството и най-накрая персонал, който да чисти, събира и преработва отпадъчния продукт. Най-важното за богатите беше те да запазят статута си на кораба. За тази цел се саздаде милиция, в която намериха място бедни и онеправдани хора, които да гарантират, че парите ще запазят стойността си в новия свят извън Земята. Те бяха добре тренирани по специална програма – както физически, така и психически.

Когато обществото разбра, че е на път да баде изоставено вече бе твърде късно. Армията потуши всички бунтове и те завършиха с безмилостни кръвопролития. Преди корабът да поеме по пътя си, на него успяха да се качат без билет само малка, организирана група от около 100 човека, които се сляха с новото общество…

 

Каси размърда пръстите на ходилата си. Обичаше да прави това всяка сутрин след като бе възвърнала способността да усеща с краката си. Операцията бе преминала напълно успешно, тя никога не спираше да се удивлява на това малко нещо, което си обеща да не приема за даденост. Измежду разпиляната си черна коса успя да види, че е 2 часът (което се равняваше на 8 часът старо време) от 23-ят ден на 12-тата година. Годините бяха с нормална продължителност и на нея й беше по детски забавно как тя е на 20, а всички живеят в 12-тата година. Беше станала навреме за срещата си, а си беше измислила и добро обяснение пред баща си, който като главен капитан на „Alter Prospect” така или иначе нямаше никакво време да гради версии за това какво прави дъщеря му в свободното си време.

Каютата беше малка, но напълно достатъчна за един човек. Имаше личен санитарен възел – една кабинка метър на метър. До него беше гардеробът, в който държеше няколко униформи, тъй като всички на кораба се движеха с някакъв вид отличителни знаци  в зависимост от статута си. На бюрото стоеше единствено компютърът й, в който бе включен чипът. Чипът беше универсално средство на кораба. Използваше се за съхранение на данни, като идентификационен документ, платежно средство, личен подпис, ключ и само притежателят му, като измерваше нормите на волята му, можеше да го използва. Това представляваше сериозна защита от кражби и злоупотреби.

Докато миеше зъбите си, вълна от тревога премина по цялото й тяло. Тя знаеше, че денят й е приготвил много трудности. Не изпитваше колебание, само малко неувереност, че е готова да се справи с тях, и страх от последствията.

Каси бе различна от останалите младежи на кораба. Благодарение на работата на баща си се ползваше с привилегии, но рядко общуваше с хора от обкръжението си. Познатите й често висяха в кината, които вече предлагаха нещо повече от двуизмерно преживяване. Всяко кино използваше система от най-ново поколение, която влияеше на емоциите на хората. Тя, обаче бе още примитивна и стимулираше най-вече чувствата за страх, гняв, радост, симпатия, желание. Това до голяма степен водеше до пристрастяване на младежите, които не откриваха нищо друго, с което да разнообразят ежедневието си.

– Здравей, Джо. – Поздрави електротехника, който с преносим компютър поправяше нещо в локалната система. Седеше в малка, тъмна стаичка покрай коридора, заобиколен от мигащи светлинки. Беше възрастен – под шапката му се белееха коси като сняг, но все пак доста чевръст за леко прегърбената си фигура.

– Каси, радвам се да те видя! Как си, момиче?

– Не се оплаквам, Джо.

– Румените ти бузи те издадоха! Не искаш да ми кажеш кой е… добре! Няма да питам!

– Знам, че няма да попиташ. – Усмихна се. – Казваш ми го от поне един месец.

– От тогава ми се струваш страшно променена! – с поглед й намекна за червилото, което бе сложила върху розовите си устни. Правеше я много очарователна – лицето й бе красиво като слънчев зимен ден, в който всичко се контрастира с яркия сняг. Въпреки, че не зарадва Джо с отговор на риторичното му заявление, подари му красива усмивка, сакаш на роднина, и се скри зад ъгъла.

Коридорите бяха облицовани с красиво махагоново дърво, придаващо топлина и уют. По стените висяха картини на известни художници, които бяха спасени от обречената земя. От сравнително високите тавани се спускаха красиви полилеи, несъмнено оригинални класики. Подът пък бе застлан с пъстри, меки килими. Конструкторите и дизайнерите не се скъпяха да съберат най-ценните неща от Земята – от естествените ресурси, до произведенията на изкуството. Всички те бяха извлечени от музеите, опаковани и качени на товарни совалки, които в последните дни излитаха по няколко на час. Естествено най-ценните неща отрупваха кабинетите на богатите.

 

Преди време Каси и баща й посетиха каютата на някой важен човек, който по съвпадение също бе заедно с дъщеря си по това време. Тогава тя беше на седемнадесет. Ярък спомен й остави колекцията от антични елински артефакти, която господинът имаше в хола си. Зад стъклена витрина беше поставена колекция от златни маски. Първото впечатление, което те направиха на Каси бе зловещо. На черния фон те изглеждаха като кожата на мъртвец, свалена след като е била изсъхнала. След това обаче, забеляза красивата златна изработка и живите черти, които маските притежаваха – сякаш излъчваха магия. Момичето постоянно си представяше как вади маската от стъкларията и я носи до някой илюминатор, за да покаже на мъжа, чиито черти тя бе запазила, пътешествието, което той е изминал – както през пространството, така и през времето.

– На баща ми маските! – Някой изписка зад нея, докато се бе загледала в чистото злато. – Все го карам да си сложи някоя от тях, за да се посмеем малко, че тук и без това е адската скука. Ти к’во правиш по принцип?

– Ами… – Каси не знаеше какво да отговори.

– Ясно, и ти скучаеш. Някой ден ще те взема на кино с компанията, нищо, че си от по-ниската класа, ще се впишеш! – Намигна й и тръгна да излиза. – Тате, отивам на кино с момичетата! – Бащата нищо не каза на четиринайсет годишното си момиче, а просто я изгледа изпод вежди.

– Все тая! – Смъмри нещо тя и затръшна вратата.

Каси усети, че някой я наблюдава. Обърна се, за да види господина, който я изгледа от глава до пети, а след това си състави мнение за красивото й младо тяло. Беше оставил документи, които баща й да прочете и се приближи до нея.

– Маската е на Агамемнон – най-ценното ми притежание. Гордея се с нея. Свързвам я с Илиада. Чела ли си Илиада? – Каси нямаше време, а и желание да отговори. – Трябва да я прочетеш. Тази история ми беше вдъхновение още от малък. Когато ми беше трудно се сещах за героите на Омир и се справях, а когато си мислех, че е невъзможно, сещах се за находчивостта на елините и пак се справях… – замълча. – Така се постигат успехи, момичето ми… Велико произведение!

Избълва дим от пурата си с аромат на ванилия, с който целеше да я плени.

– Баща ти е умен, знае как да се грижи за теб.

Този човек вече й беше отвратителен, а на всичкото отгоре се приближи на педя от нея.

– Няма да те лиши от нищо. И аз не лишавам моите деца от нищо, ама виж ги – не са като теб! Никаква благодарност! Ще ги разбереш тези неща… Като му дойде времето!

Каси кимна без да отдаде прекалено голямо значение на неприятната ситуация. Обърна се към маската, лице в лице със самия Агамемнон и се замисли за безсмислените страдания, които човек причинява на човека от самото начало на историята.

 

Спомените за гостуването в онзи кабинет и неприятния човек обаче минаха само като вятър през ума на Каси. Тя мислеше единствено как да стигне по-бързо на срещата си и да усети устните на любимия, притиснати кам своите.

Скоро напусна сектора, където живееше. С асансьора се спусна към по-долните палуби. Момичето слезе на пуста спирка, на която само двама военни с автоматични пушки си приказваха. Единият от тях пушеше. Въздухът там бе студен и другият потриваше ръце, за да се стопли. Щом видяха униформата й, с почуда се втренчиха за момент, защото не бяха свикнали някой от толкова висока класа да слиза долу. Каси погледна часа на картата си и спокойна, че не закъснява, пое по един от коридорите.

Стените бяха бели и стерилни – нито частица уют. За по-лесно ориентиране сред мрежата от коридори, по тавана висяха табели с различен цвят, изписващи номера на коридора. От някъде постоянно се чуваше паразитна мелодия. По пода тук-таме се търкаляха непочистени опаковки от готова храна, която бе основното ястие на жителите на тази палуба. Продължаваше да среща военни почти на всяко кръстовище. Всички я изглеждаха с почуда. Каси се притесни, че няма да успее да стигне до любимия си Борис с цялата тази охрана.

По това време по коридорите нямаше хора, защото почти всички бяха на работа. В точно определен час, обаче, вълна от хора изведнъж се разливаше по всички коридори – ясен сигнал, че работното време на едната смяна е свършило и е дошло време за другите. На кораба нямаше дни и нощи, тъй че графиците бяха разделени така, че палуба едно да спи, докато палуба две работи и обратното – постоянен механизъм като сърце, което не оставяше тялото да изстине. Каси едва не се сблъска с един човек, който в унеса си дори не забеляза, че момичето идва срещу него. „Сигурно е бил на смяна досега.”, отсъди тя по отеклите му очи, но той бързо излезе от ума й.

За да стигне до мястото на срещата, трябваше да премине през един от пропуските до залата, където щеше да я чака Борис. Имаше малко време и затова се спря пред един от апаратите, за да си вземе кафе. Млад, висок войник, на около петнадесет метра от нея я наблюдаваше с подозрение. Това притесни Каси и тя се стараеше всячески да не го гледа, но погледите им често се срещаха. Започна да изпитва съмнение дали няма да я заловят, докато се опитва да премине. Знаеше, че униформата й, която издаваше, че е от високата класа беше единствената причина все още да не е подложена на разпит, но също беше и причината да се откроява така.

След десет минути беше свела гузен поглед и се изкушаваше да провери времето, за да разбере колко от тази мъчителна вечност още трябва да изтърпи. Мислеше си за причините, поради които с Борис все още се срещаха тайно. За да я предпази, той не й разказваше за това, с което се занимава, но тя знаеше, че той е от съпротивата. Неколкократно бе повдигала този въпрос, но Борис рязко отклоняваше темата. Често си говореха за бъдещето. Той постоянно изразяваше силен гняв към управляващата класа, което я нараняваше, защото тя също се чувстваше като част от нея, макар и не съвсем. Не я интересуваха останалите, но не искаше пренебрежението на любимия да попада върху нейния баща.

Сирена я събуди от мислите й. След като съседните врати се отвориха, от тях започнаха да излизат потоци от хора. Каси не изгуби време и под прикритието на тълпата се наведе и изпод машината за кафе извади бяла престилка, в каквито бяха облечени всички около нея. Надяваше се да успее да се изплъзне от подозрението на охраната. Наметна се бързо с нея, а след това пъхна косата си под работната шапка и сложи очила. Продължи в посоката, в която вървяха всички. Обърна се назад и за нейно съжаление видя, че войникът сякаш също си проправяше път през тълпата. Веднага си помисли, че той иска да я задържи за разпит. Сърцето й заби лудо. Трябваше да се присъедини към новия поток от работници, които тепърва щяха да започват работа.

Когато тълпата започна да оредява, тя си помисли, че няма да успее, но тогава се чу втората сирена. В съседния успореден коридор се образува друг поток от хора. Трябваше да се присъедини към тях, но я делеше отсечка от около тридесет метра, на която нямаше почти никого.

– Госпожице! – Някой извика зад нея. – Полиция! Заповядвам ви да спрете!

Всички около нея се спряха и започнаха да се оглеждат, но тя се стресна от това, колко близо се чу гласът и без да се обръща назад хукна, за да намери спасение. Наказанието вече не й мърдаше, стига да я хванеха. Щяха да я подложат на безкраен разпит, в който щяха да я питат за мотивите й. Поставяше в опасност и баща си…

– Спрете!

В последния момент чу силен трясък зад себе си, но не се обърна, а продължи и се сля с тълпата. Военният се е блъснал в количката, която тя успя да подмине. Когато погледна назад, видя, че той проверява документите на жена, която страшно приличаше на нея самата. Отдъхна си, че има известна преднина, докато военният разбере, че това не е тя.

Най-сетне стигна до пункта за чекиране. Нейният чип нямаше разрешително да влезе там, но приятел го беше хакнал и за пръв път щеше да пробва дали ще подейства. „Действа безотказно!” уверяваше я той.

Дойде нейният ред. Тя плъзна картата, но лампата светна червено и въртящата се врата не я допусна. Пробва отново, но отново не стана. Хората зад нея започнаха да я зяпат. Мислите подскачаха лудо в главата й: „Хайде, моля те! Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме!”. Изведнъж се сети: „Трябва да се успокоя. Картата засича вълнението ми! Добре, всичко е наред…”

– Хайде, госпожице. Бавите ни! Ще извикаме охраната! – Викаха зад рамото й.

„Успокой се! Моля те, сърце, успокой се!” Реши да опита за последно, а след това да тръгне да бяга. „Зелено!!! Да! Благодаря ти!” Вратата се завъртя и я пусна вътре.

Залата беше огромна! Но не това бе най-невероятното. Вътре се беше спотаило едно последно кътче от земята. Още с влизането си, Каси усети меката почва под краката си – също като в нейното детство. Отгоре я обливаше топла светлина, ухаеше на нощен дъжд, полял тревите и дърветата. И не беше просто мираж. На достатъчно голяма площ, че да не видиш другия край на космическия кораб имаше тучни ливади, а в далечината – гъста гора от дъбове, тополи, върби и още, и още. Почувства се замаяна от необятния, жив простор. Беше толкова красиво и пленяващо, че й се прииска да гледа цяла вечност, но се събуди от омая и видя, че групата от хора зад нея се опитва да я заобиколи по тясната пътечка, за да отидат до работното си място.

– Госпожице! Какво сте се заблеяли, губим време! Ако не искате да докладвам, че спирате работата, по-добре продължете! – някой се беше разгневил.

– Ела, мила. – Възрастна жена я хвана под ръка. – Не можеш да се ориентираш в тази бъркотия, нали. Върви с мен, за да не ти създават проблеми. Каде си се запътила? Няма да питам как си успяла да влезеш.

Каси усети, че може да се довери на жената, която сякаш прочете страха по лицето й, и беше решила да й помогне.

– Ами, ако те хванат? Тогава мислила ли си? Ах, вие младежи! Не трябва да рискувате толкова, за да се срещнете!

– Откъде знаете, че отивам на среща?

– Чете се в младите ти очи.

Каси се усмихна.

– Трябва да стигна до гората.

– Ние всъщност рядко навлизаме в гората – нашата работа е в тези офиси. – Жената показа на Каси стената на залата, която бе обсипана с прозорци. – От там наблюдаваме и вършим работата си. Ще те заведа до място, където да навлезеш в гората, но трябва да те предупредя, че там има и животни. Внимавай!

– Не знам как да ви благодаря, госпожо!

– Ела ми на гости някой път. 13Б129 – там живея.

Каси знаеше, че това бе зоната, където живееха отлъчените – тези, които оставили семействата си на земята, а те се бяха спасили на кораба. Някои от тях притежаваха достатачно пари само за себе си, а други имаха способности, които щяха да са полезни на кораба, но на него имаше място само за тях. Каси отново погледна жената. Отказа се да я съди за това, което е направила, особено преди да е разбрала историята й, затова просто се зарече, че ако всичко мине добре, ще я посети.

Когато дойде моментът, Каси се отби от пътя и навлезе в гората. Беше заобиколена от аромати, светлина и звуци, които бяха почти извънземни. Изплаши се от шарените, мърдащи сенки, които скриваха светлината; изплаши се от разнообразието от цветове, които я оставяха беззащитна със своята красота. Това бе най-необикновеното място, на което се бяха срещали и тя очакваше с нетърпение да дойде моментът. Затова се насочи към хълма, където бе срещата.

Тази необикновена структура, създадена изцяло от хората нямаше за цел да краси живота им. Богатите се задоволяваха да се надпреварват по пищност на кабинетите. Личните им притежания за тях означаваха много повече от общото и споделеното, защото им даваха предимство в алчността им да превъзхождат останалите. Затова пък гората имаше за цел да бъде полезна на хората по друг начин. Тя пречистваше въздуха и водата. Даваше им необходимото, за да произвеждат храна, да регулират температурата на кораба и още безброй нужди, които тя задоволяваше. Каси знаеше това и любопитството й отдавна се бе насочило натам. Тя обаче събра смелост, когато любимият й каза, че ще я чака в дебрите на неизвестното и красивото.

„Вечерта дойде бързо!” – Каза си Каси и се сети, че нощта бе просто асоциация с нейното детство. Там нямаше нощ – имаше само мрак. Все пак усети малка надежда, че щом е възможно да съществува такова място, може би е възможно и някога отново да види залез – нещо, за което безутешно мечтаеше. Залезите бяха моментите, в които тя посрещаше нощта с майка си, когато бе на пет, на шест. Майка й бе убита по време на бунтовете и оттогава Каси носеше огромен товар в сърцето си.

На хълма имаше малка полянка. За да не бъде забелязана, Каси остана скрита измежду дърветата, като само плахо наблюдаваше навън. Лекият вятър съживяваше стръковете трева и те сякаш се опитваха да полетят с него, но оставаха прикрепени към земята. Каси усети, че се унася…

Събуди се от целувка. Когато отвори очите си, той бе пред нея.

Тя подскочи като в сън, и го прегърна. Започна да го целува.

– Липсваше ми до болка! Как само се радвам да те видя! – промълви тя.

– Вече сме заедно, любов моя.

– Не искам никога да ме пускаш!

– Няма. Щом веднъж се освободим от тази тирания, ще бъдем заедно.

– Не, Борис. Искам да бъда с теб, не мога да те пусна.

– Аз също искам само това, но не може! Трябва да се преборим и тогава ще бъдем свободни.

Каси се интересуваше само от това да държи ръката на Борис. За нея неговите идеи за революция бяха ненужно усложнение в живота им и тя често му се ядосваше за това, което й причиява.

– Наближи моментът всичко да се реши.

– Не мога да продължавам по този начин. Знаеш ли, че днес едва не ме заловиха? Не мога да рискувам повече, не само заради себе си, но и заради баща ми.

– Знам колко много рискуваш заради мен. Мила, искам да живеем в спокоен и справедлив свят. Искам децата ни да имат достоен живот. Не ми е приятно, че те натъжавам, но това съм си аз. Ако ме обичаш, трябва да ме обичаш и заради това.

Каси се почувства трогната и дори искаше да чуе още. На лицето й се появи неосъзната усмивка. Искаше да слуша мечтите на Борис за тях двамата. И така облегнати на едно от дърветата, наблюдаваха тъмната равнина пред тях и си мечтаеха, че някой ден ще може да си седят по този начин и да си говорят, без да се притесняват, че някой, отнякъде може да ги види. След около час отново се просветли и разкри глявозамайваща гледка на слънчеви поля и звезди, пръснати по черното кадифе на космоса.

– Какво имаш предвид като казваш, че наближава моментът всичко да се реши?

– Искам да съм честен с теб, затова ще започна от самото начало.

– Много ще се радвам да го напарвиш.

– Родителите ми са от малкото, които нелегално са се качили на кораба. Тогава аз съм бил много малък, за да помня през какво сме минали,  за да се спасим. Преди време започнаха да говорят, че ние сме недостойни, защото сме се качили на кораба незаконно, без да сме го заслужили. Това беше абсурдно обвинение! Родителите ми просто са направили всичко възможно, за да живеем и да бъдем заедно. За съжаление това не се случи. И двама починаха през Бурните времена. Останах сам, а все още бях само на 12. В началото една жена ме прие да й помагам в домакинството и работата. Винаги ще съм благодарен за това, което направи за мен. Имах достатъчно време, за да уча и чета. Целият ми съзнателен живот обаче минава в страх да не бъда заловен, както стана с много други.

Стояха все така един до друг, взаимно чувстваха топлина. Каси слушаше внимателно думите му.

– Когато поотраснах, разбрах че не е честно едни да живеят в мизерия и по 12 часа на ден да вършат това, което роботите не могат, а други да разполагат с толкова средства, които не зная какво да направят.

По това време вече съществуваше организацията ни и аз се присъединих към нея. Какво можех друго да сторя? Бях останал без семейство, а попечителката ми се скапваше от работа, за да си осигури прехраната. Явно някой ме е оценил, тъй че скоро се издигнах на по-високите нива. За нас се говори всякак, но истината е, че аз много уважавам тези хора, които са избрали да следват това, което според тях е правилно вместо да се опитат да се намърдат сред управляващите.

Нещата доскоро изглеждаха зле. Тайната войска е по-силна от нас и бяхме обречени. Преди време обаче нещата взеха обрат. Изтече информация, че е открита планета, покрай която съвсем скоро ще минем. Според данните тя е идеална за живот за хората, дори прекалено идеална.

– Не може да бъде! – Въздъхна Каси.

– Да, тя си има всичко – въздух, който наподобява земния, вода, земя. Естествено ще е необходимо време, докато се облагороди, но ние разполагаме с всичко необходимо, тук, на кораба.

– Но това е чудесно! Това означава, че скоро ще напуснем този ламаринен ковчег и отново ще заживеем по нормалния си начин.

– Не, Каси! Не ти казах, че властта има намерение всичко това да си остане просто една тайна. Помисли! Тук живеем по техните правила, те ръководят абсолютно всичко и както изглежда нещата няма да приемат обрат. Ако заживеем на планетата, това ще ни даде свобода и простор, които те не могат да ограничат.

– Няма ли какво да се направи?

– Мислихме по този въпрос. Първата идея бе да се вдигнем на бунт, но тя бързо отпадна, защото жертвите ще са многобройни и пак няма да успеем. Тогава ни хрумна, че ако направим живота тук невъзможен, няма да имат избор, освен всички да напуснем кораба.

– Какво имаш предвид?

– В една от подземните си лаборатории открихме бактерия, която въздейства на кореновата система на растителните видове. Всичко наоколо вече е заразено, скоро ще се отчетат промените в състоянието им.

– О, не!

– Бактерията действа прогресивно, но скоростта й може да се контролира с препарат, който ние имаме. Рано или късно обаче, растителните организми на кораба ще загинат и тогава няма да имаме избор, освен да го напуснем.

– Какво сте направили!?! – Каси беше шокирана. Когато станало ясно, че слънцето ще погълне земята, тя била прекалено малка, за да го осъзнае. Но това се случваше за втори път и за момент тя изпита огромна тежест в гърдите си и едва дишаше. Почувства се обречена – захвърлена и изоставена, миниатюрна. – Затова ли дойдох на тази среща? Да ми говориш такива неща? Защо ми го казваш?

– Скъпа, това е шансът да бъдем заедно с теб! Ще преродим Земята на това далечно място, отново ще усетим свободата!

– Ами, ако не стане? Тогава ще загинем, всички!

– Ще стане, всичко е изпипано до последния детайл. Имаме планове за всеки възможен случай.

– Но защо ми го каза? Не те ли е страх, че ще ви издам.

– Не, защото няма какво да издадеш, утре всички ще знаят. Ще започнем преговори с ръководството след месец.

– Обещай ми, че ще стане, обещай ми!

– След пет години ще живеем на този нов рай, Каси, ще бъдем двамата и ще си имаме собствено място, където няма да се притесняваме от никого!

– Звучи хубаво, както го казваш…

– Ще бъде, красиво… Вероятността да намерим тази планета изглежда също толкова невероятна, колкото да се зароди живот на Земята. Просто възможност, която трябва да прегърнем и да не пускаме, докато не стане реалност. Не се изумявай на големия късмет, той съпътства всичко, което става във вселената, както може би всичко във вселената се дължи на него… Кажи на баща си, нека е подготвен. Това вече не е тайна.

– Не знам как ще го приеме той. Надявам се да не ми се сърди.

– Как ще се разсърди на такова прекрасно момиче като теб!

Борис я целуна нежно и двамата замълчаха, прегърнати.

– Не е ли странно – научихме се да летим в космоса; разбрахме как да надхитрим Господ и собствения си страшен съд; но не се научихме да се отнасяме човешки един с друг.

– Важното е, че не преставаме да се опитваме, любими! Като малка се движех само в инвалидна количка. Казвах си, че животът ми е свършил щом не мога да използвам краката си, но ето, че вече мога да тичам! За нищо на света не трябва да спираме да се опитваме и да вярваме в себе си!