2084 и… други години…

2084 и… други години…

                                  

“I dream of rain

 I dream of gardens in the desert sand

 I wake in pain

 I dream of love as time runs through my hand”

                               “Пустинна роза”, Стинг

 

– Не си прави майтап с мен, човече!- изръмжах от висотата на моите 39 дни. Наглецът беше на не повече от седмица, но пищовът му беше с големината на Световния търговски център в древния Ню Йорк… Е, преди ерата Бен Ладен, разбира се. Сякаш светеше с някакъв си свой вътрешен блясък на сиянието на ранното пустинно утро на Марс, пустият му пищов.

– Просто дай кокиченцето насам и ще се разкарам.- нагло рече той и пищовът ми смигна цинично.

– Това не ти е някакво си кокиче, нито минзухар. Това е жена ми…- рекох свадливо.

Тя се притисна към мен, свита боязливо зад гърба ми. Беше едва на 20-21 дни – кой да ти ги брои в този тъй объркан свят. Имаше руси белезникави коси, все още не дотам излинели от слънцето, и воднистосини очи. Истинска красавица за днешните стандарти, както и да ви се струва на вас, земляните. Непознатият я искаше и явно нямаше да се даде лесно. Стиснах конвулсивно юмруци и се напрегнах, за да съм готов. Когато живееш бързо и умираш млад като нас (без да си … ъъъ, как беше – рокендрол звезда?!), жените са най-ценното, което имаме. За тях се водеха войни и без да се казват Хубавата Елена или Шакира, да речем. Ама без майтап.

– Виж сега, дай да се разберем като мъже…- започнах, но оня ме сръга с пищова в ребрата.

– Какъв мъж си ти бе, дядка. Виж се – миришеш на пръст.- захили се седмакът. В думите му имаше известна логика. Нещо обаче му убягваше.

– Мъжки, остават ми само 24 часа живот на тази забравена от Бога, от Свети Фобос и Свети Деймос Червена планета… За това време трябва да спася това момиче, да прекося пустинята, да открия пустинната роза, да спася остатъците от колонията и… да умра… Защо си мислиш, че ми пука дали ще ме гръмнеш с това пушкало?- попитах.

Видях как за миг в очите му проблясна уплаха. Ръката с пищова потрепна. Изпънах се внезапно, правъзмогвайки болката в гърба, с едната си ръка избутах дулото встрани и нагоре, а с другата го нацелих точно в адамовата ябълка, където най-много боли, като в същото време отскочих с всичките си останали сили назад. Пушкалото грозно изгърмя, като почти ми спука тъпанчетата, а аз тежко се стоварих по гръб на спечената песъчлива земя, затискайки под себе си момичето. Онзи 7-дневен хлапак изхриптя, изпусна пищова и се строполи до мен в пясъците на Марс, държейки се с две ръце за гърлото. Издаваше неприятни хрипове, очите му се бяха изцъклили и диво се въртяха, от устата му течаха кръв и лиги, докато се опитваше напразно да си поеме дъх в разредения въздух.

Вдигнах пищова му и го опрях в главата на копелето. После оставих с нежелание оръжието встрани, извадих ножа от канията, която нося винаги отзад на кръста си и с едно премерено движение прекъснах нишката на живота му. Той пририта за миг като смъртно ранено животно, изпъна гръб към окото на слънцето, после замря. Вдигнах пищова на глупавия седмак и го затъкнах в колана си.

Мунициите, както и жените, са кът на тази нелепа пустинна планета, на която живеем от десетилетия като мутиращи зеленчуци в загниващ парник, на има-няма две крачки от Майката Земя, която се синееше примамливо в небето. Нямаше смисъл човек да ги хаби за някое жалко изчадие като това – а е само на 7 дни, рекох си със съжаление.

– Ела, скъпа, трябва да побързаме. Денят преваля, а ни чака дълъг път.- казах и, после затътрих крака в монотонен ход между дюните червен хилядолетен жежък пясък, който покрива целия нещастен Марс от 2084 година насам… отново… и за кой ли път, а тя ме последва безропотно, както си му е обичаят на тази планета, откакто се помня и далеч преди това.

Вървим вече втори ден. Знам го от извечните и неизменни като смъртта траектории на Фобос и Деймос. В нашия Свят часовници просто няма. Да ходиш сам през марсианската пустиня не е като да се разхождаш по залез слънце из зелевата градина на леля си – стига да имаш леля, а тя – градина, разбира се. Два дни за нас са адски много време. Прекалено много. Пустинята те обгръща отвсякъде. Няма лед на Арктика, няма Вечните ловни полета, няма Северно сияние, нито залези край Ривиерата, няма я плодородната делта на Нил, Златна Добруджа, Седемте чудеса на света, няма “Макдоналдс”, “Кей Еф Си”, “Мис Свят” или Памела Андерсън – Лий, няма пресни зеленчуци за ракийката привечер, нито Световно първенство по футбол на вечнозелен терен. За всичко това, разбера се, съм чувал единствено от прадядо си приживе, откъде другаде, а той беше истинска самоходна енциклопедия за доброто старо минало, за ужасяващото настояще и за катастрофичното ни бъдеще.

ВСИЧКО Е ПУСТИНЯ. Това е. Животът е кратък, но за сметка на това е гаден, гласи древната поговорка, привнесена като всичко останало – добро или зло – от Земята в едни далечни времена, които отдавна вече никой от нас не помни. Не знам какво е мислил Онзи там горе на Небето (нито дали изобщо още Го има). Не знам кой какви зловещи експерименти е вършил на този грешен Свят. Не знам защо точно ние трябваше да изнесем на плещите си всичката мъка, болка и безнадежност на Вселената (ние не си поживяхме, ама дано децата ни да си отживеят, казваше навремето пра-пра-баба ми). Факт е обаче, че нито ние ще живеем истински, нито децата ни ще си отживеят… Стига да имаме деца… И те да оцелеят във втората си родина, която в крайна сметка – напук на всички амбициозни космически програми, ентусиасти учени и милионери, прогнози на експерти от НАСА и от къде ли още не – се оказа мащеха, не майка…

Днес ние – земляните, сме орисани по незнайни за нас причини, вероятно обаче логично следствие от алогичните действия човешки, на едва 40-ина дни живот в пустинята на Марс. Ако доживееш до 42-43 дни, си вече столетник, ха-ха-ха. Повечето обаче трудно устискват до 35-40. Трудно е, братче. НЕВЪЗМОЖНО  Е! А разправят, че древните хора до около 2084 година – там долу – на Земята, живеели до 70-80 години, някои и до 100. 100 години имам предвид, не дни.

100 години!

ГОДИНИ!!!

Господи…

Както и да е. Това е животът ни днес и го живеем по възможно най-добрият начин. Не се оплакваме. Просто се опитваме да оцелеем някак си, а не е лесно, не е…

Двамата вървим вече втори ден. Остават ми максимум още 24 часа живот. Усещам го. Усещам го с всяка своя фибра, със ставите си, с очите, с кожата, сърцето, ума и душата си, с родовата си памет и дълбоко вкоренения във всеки от нас атавистичен ужас от края. Такава е орисията ни. Аз обаче имам мисия и трябва да я завърша в рамките на този едничък, тъй кратък ден. Трябва…

Унесен в мисли, се спъвам на билото на поредната дюна и се просвам по лице на горещия червен пясък. Наближава пладне и той е горещ като смъртта. Оставам така – пръхтейки в нечовешки горещата пясъчлива маса, опитвайки се да сдържа бесния бяг на пулса във вените си, събирайки сили за последната битка в живота си. Горещо е наистина, прекалено горещо. Цял живот съм живял в тази безпаметна, безводна, безнадеждна жега и го усещам истински едва сега – в край на дните.

Усещам ръката и на рамото си. Нежна е. Въпреки всичко.

– Как си? – пита ме.

– Всичко е наред. Да вървим.

Тя безропотно повлича крака след мен. Още е млада – надали има повече от 20-ина дни, но вече се е състарила. Пустинният вятър, слънцето, недояждането, недоспиването, болестите и липсата на мечти убиват рано. Не ти трябва да си я представиш гола, за да разбереш, че е само кожа и кости, обвиващи безнадеждност, неумело прикрити от парче плат, което в днешно време евфемистично наричаме “дреха”. Страхотна мода, няма що! “Пустинна буря – колекция 2084”?! Ха-ха-ха!… Обаче не е смешно. Тъжно е. И аз я обичам. Тя е моята пустинна роза… докато смъртта ни раздели.

Изчакваме търпеливо заровени в пясъка на билото на поредната дюна да отмине нишката на далечен керван – вероятно „новобранци“, от тези, които са се нанесли поколения сред нашите предци-пионери на Марс, откъм лунните колонии, във времената, когато парцелите там са станали кът и повече от недостатъчни за непрекъснатия поток бежанци от Земята. Докато го загубим от поглед, минава повече от час. Твърде много време за мен, прекалено много време.

Лежа обаче търпеливо сред дюните и тихичко си подсвирквам през стиснатите си зъби една мелодия, която навремето прадядо свиреше на банджо край лагерния огън на поредния ни стан из пустините на Марс и която кой знае защо ни караше да настръхваме до един – Woodspeakers from Mars… Кълвачи от Марс. Прадядо разказваше, че в едни по-стари времена, на Земята, съществувала група музиканти на име Faith no More – сиреч Обезверен или нещо такова, а мелодията била тяхна. Цели 39 дни живея краткия си живот на Червената планета, но кълвачи тук така и не видях. Виж, че отдавна сме загубили вярата си, това е вярно.  Може би заради това настръхвам всеки път, щом чуя тази прастара песен без думи. Звуците ти стигат, за да опишат Марс такъв, какъвто е. Страховит. Безмилостен. Отмъстителен. Разбира се, единствено към нас – неговите спасители и негови унищожители – хората.

Докато си лежа ей така, сврян в жежкия пясък, и си подсвирквам нервно през зъби, усещам буквално с кожата си как времето безвъзвратно лети с краченца ситни, но човек никога не знае кого ще срещне насред пустинята, така че чакам. После тръгваме отново през пясъка. До залез слънце остават едва 4-5 часа. Времето ми изтича.

Влачейки крака из пустошта, присвивайки по навик очи срещу прежурящото слънце, тънейки в собствената си лепкава пот, която сякаш се е просмукала в самите ми тъкани, се замислям за живота си… За живота ни… Хм, не е за завиждане. Не знам как са живели предците ни, но ние съществуваме на границата на оцеляването. Практически.

Питате ме за моите 40 дни в пустинята на Марс? По-добре недейте. По-добре питайте ме – трябвало ли е хората въобще да напуснат Земята? Отговорът ми е – не. Не, не и не! Просто не е трябвало да я унищожават сами, което де факто са направили, а после да плъзнат благодарение на високите технологии, които в крайна сметка са изяли главата на земляните, из Космоса, разделяйки на парцели Луната, колонизирайки по-близките планети като Марс, напускайки завинаги и безвъзвратно Люлката на живота, за да… унищожат по абсолютно същия начин и тях, така както са го сторили преди поколения със Синята планета. Днес Земята е една пустиня – точно като тази тук, на която умирам. Вярно – и досега, гледана от повърхността на Марс, тя се синее на небосклона, но това е просто една илюзия, подхранвана от митове, вяра, надежда и любов – празни фрази в празното безвремие на отлитащите часове на живота ни. Заради самоунищожителните склонности на човечеството сега животът ни тук е низ от празни, потни, омерзителни дни, едновременно безкрайно дълги и ужасяващо кратки. Раждаш се кой знае защо. Вероятно генетично увреден от грешките на предците си. Живееш в един постоянен (макар и възкратичък, хахаха) 50-60, че и може би 150 градусов кошмар. Изкарваш дните си в търсене на храна и вода, а нощите – в криене. После умираш и… обикновено най-близките ти те изяждат, за да не се хаби материала и енергията… Тук всичко се усвоява, просто нямаш избор…

Но какво да се прави – това е животът ми. Дори съм написал и нещо като стихотворение за него. За целта използвах въглен и щавената кожа на последното куче в колонията, която нося винаги отзад на пояса си, до ножа, манерката и торбата с оскъдните  припаси. Ето го:

    “Животът ми е

     като похотлива усмивка

     върху лицето на хърбав сатир.

     Семе

     разпилявано по вятъра.

     Погледи без стойност

     и

     думи прогонени.

     Той е песен,

     въртяща се в кръг

     от скучен рефрен.

     Сухо цвете в празна ваза.

     Рефлекс

     в антагонизма на рождението ми.

     Струна.

     Животът ми е марципан,

     разплут без срам под слънцето.

     Гризнете си от него

     толкова е безвкусен.

     Животът ми е филм

     напомня филмите на Костурица

     /но не чак толкова добър/.

     Обръщам се,

     бавно поемам към края му.

     Слънцето кима.

     За сбогом.”

Разбира се повечето от думите като “сатир”, “цвете”, “ваза”, “марципан”, “филм” и “Костурица” дори и не знам какво точно означават… Никога не съм ги виждал наистина… Просто ги усещам… Чел съм за тях в няколко пожълтели от времето, вече разпадащи се книги… ъъъ – не, списания беше думата, които пазеше прабаба ми приживе в сандъка си с моминската зестра, домъкнат един Бог знае защо от далечната Земя. Колкото до струните от едновремешните пиана, китари и арфи – днес ги използваме за тетивата на лъковете си. А слънцето! О, слънцето! Много добре го познавам, да…

Вървейки ли, вървейки по нажежените дюни, следван плътно по петите от моята любима, наблюдавам косите му лъчи, вещаещи залеза и знам, че днес то ще кимне за сбогом и за мен… 40 дни… Толкова са кратки, за да изречеш неизречимото, за да любиш и да страдаш, за да помечтаеш, за да искаш, за да успееш… Остават ми едва няколко часа живот. И те обаче са достатъчни, дори в нашето побъркано съвремие, дори и тук – насред безбрежната пустиня, в каквато самите ние сме превърнали Земята си… а след това Луната… и Марс, разбира се… След нас и потоп, бил казал навремето един древен човек в един древен град, човек, известен предимно с разрушителните и саморазрушителните си амбиции, на име Нерон. И до днес обаче хората живеят така. Минават и заминават, не им пука какво остава зад тях, дори да няма лъч в тунела на бъдещето. 40 дни живот и няколко часа до края му… ЗНАМ ОБАЧЕ, ЧЕ ТЕ СА МИ ДОСТАТЪЧНИ, за да прекося Пустинята на Марс, да спася своята любима и да открия Пустинната роза – цветето на живота, любовта и надеждата, което – според легендите – се крие във вечната сянка на известното на туристите /и култово за нас – марсианците/ Лице на Марс, което навремето е било просто една туристическа атракция, а сега – смисълът на живота ми, гаранция за бъдещето на малцината оцелели хор на планетата, символ на непреходността на живота – тук и навсякъде, в цялата Слънчева система. В крайна сметка нали всички живеем именно заради тях?!

Вървим и вървим, и вървим, а уморените ни стъпки бележат през пустинята от червени пясъци хода на живота, посоката на надеждата и отчаянието, мъдростта и наивитета на една раса, сред чиито последни обитатели сме ние двамата, в заника на дните си. Влача натежали крака сред дюните, по навик оглеждам мержелеещия се от маранята хоризонт за опасност, спомням си…

Експедициите до Марс тогава – около 2084 година, са отнемали около 7 месеца в едната посока на земните астронавти, включително 2 месеца на борда на междупланетен кораб, докато полетът до Луната траел едва 2 дни, така че който пристигал тук, нямал надежда за връщане, кънти в натежалата ми глава гласът на отдавна починалия ми (и… хм – усвоен след смъртта си от нас, неговите чеда) прадядо край лагерния огън. Всички знаят, че Марс е един път и половина по-далеч от Слънцето в сравнение със Земята. Допреди да я преобрази на 180 градуса Негово Величество Човека, Червената планета е била студена като Смъртта, а температурите падали до -50-60 градуса по Целзий, нищо че тук се намира най-големият известен и до днес вулкан в Слънчевата система. Сега Марс е горещ като Ада, а термометрите (ако, разбира се, още имаше такива), биха показвали 50-60 градуса на сянка. Прадядо разказваше, че Марс обикаля 2 пъти по-бавно Слънцето от Земята и първите космически мисии – с хора на борда, а не с роботи като трагично известния Curiosity Любопиткото, който струвал колосалните за нашите мозъци 2,5 милиарда долара при кацането си тук в далечната 2012 година и чиито останки отдавна са засипани от пясъците – тръгнали насам, когато двете планети били най-близо една до друга. По него време – нещо, което днес ми е трудно да повярвам –  марсианската атмосфера се състояла от 95% въглероден двуокис. На планетата нямало вода… както впрочем и сега… За да има живот, трябва да има вода, трябва да има въглерод, енергиен източник, биологически процеси. Тези 4 елемента съществували тогава на Марс, разказваше още край лагерния огън прадядо, а ние, глупаците, го слушахме с половин ухо, залисани да ровим в пясъка за някой ядивен корен или буболечка. Според разказите на леко изкуфелия ми праотец, един от първите, на които му хрумнало да сформира биосфера на Марс, бил някой си д-р Крис Макей. Паралелно с него по идеята да се колонизира Червената планета работели и други големи учени като Робърт Зубрин от Марсианското общество – инженер с 15 години стаж в космическата индустрия, хора като биолога Джоузеф Милър, учения от Института за търсене на извънземен живот в Калифорния Ейдриън Браун, Лиза Прат от университета в Индиана, Майкъл Мума от НАСА… Имена, имена, имена… Имена на хора, отдавна забравени на унищожената от хората Земя, но още живи в преданията и родовата памет на номадите от Марс, дори и след толкова години, толкова много години…

Както и да е. Помня как прадядо разказваше, че първата крачка била да бъде затоплена планетата. Хората нямали проблем с това – имали опит, знаели как – нали го правели от столетия със Земята. Внесли безвредни парни газове в марсианската биосфера, които предизвикали химична реакция. Земляните разтопили многовековния лед на Марс, върнали атмосферата, макар и доста по-разредена по земните стандарти, и възстановили условията, които е имало на Марс преди милиарди години. Един от невидимите „герои“ на онези пионерски времена били цианобактериите, горд от безсмислените си исторически и научни познания разказваше прадядо, който по онова време вече ще е бил над 45 дни, преклонна възраст за нас, бих казал. Това било вид едноклетъчно водорасло, с дълга история на Земята, привнесено тук и един от първите организми, които произвеждали кислород на Марс. В началото температурите тук били екстремни, достигали и до -150 градуса по Целзий през нощта. Нямало кислород, нямало храна. Само скали и скали докъдето ти стига погледа, пясъци, дюни, дълбоки мъртвешки каньони. Упоритото човешко племе обаче открило вода под формата на лед дълбоко в скалите и когато наистина затоплили Червената планета и създали що годе годна за дишане от човеците атмосфера, на колонизацията бил даден старт. Било лето Господне 2084-то по летоброенето на земляните и – ако мога така да се изразя – кота „Нула“ по нашия аршин. Световноизвестният тогава астронавт от НАСА Стори Мъсгрейв още десетилетия преди това тръбял наляво и надясно, че човечеството трябва да осъзнае, че не е център на Вселената. Трябва да пазим живота на другите планети и да не ги рушим така, както разрушихме Земята, предупреждавал Мъсгрейв. Според него “Марс е едно приемливо място за живот”. Но астронавтът не бил привърженик на купуването на парцели на Луната или други планети, “защото сме гости” в Космоса, казвал от висотата на опита си. Никой не го чул, разбира се. Тоест, слушали са го, но не са го чували. Това е положението…

Днес вече е късно да си припомняме подобни пророчества от старо време, казвам си. Устремил съм се към целта, приближавам сянката на Лицето на Марс, на една ръка разстояние съм от Пустинната роза. И ако точно в момента, в който я откъсна от Светилището и, а после я подам в слабоватата ръчица на момичето до мен, на моята любима, мисията ми ще бъде завършена, а краят на живота ми – изпълнен с вечния смисъл. Този да помогнеш на хората. Този да спасиш Света. Този да продължиш рода, паметта, традициите. На Земята, на Луната, на Марс или Венера – това вече няма значение. Ние сме част от Вселената и Вселената е част от самите нас, а най-важното е да съхраним искрицата живот, възникнала в древни времена нейде из необятния Космос и намерила почва там, където се срещат Вечният Смисъл и Самият живот. А това сме всички ние, хората…

Спускам се тежко по поредната дюна, стъпвайки върху сянката си, която е полегнала на пясъка в краката ми, просната на изток. Моето момиче изравнява леко крачки с мен. Усещам как нежно провира ръката си в шепата ми и я стискам до болка с грубите си пръсти. Знам, че скоро моята ръка ще постави в нейната длан крехкото стебло на Пустинната роза и тя ще понесе назад по стъпките ни Надеждата за Възраждането на Човечеството. Такова, каквото е, без уговорки. Дори и самата тя да не го съзнава, толкова е лековерна.

Крачим заедно, ръка за ръка напред към залеза. Вече се усмихваме.

Животът може да бъде прекрасен винаги, стига да обичаш някого и да бъдеш обичан. Дори и 40 дни живот в пустинята стигат на човек, за да го проумее.

А и залезът на Марс е тъй прекрасен…