Чому от Аркадия Планиция

Чому от Аркадия Планиция

Разказ

 

Нобо надникна иззад високата дюна, оглеждайки пространството пред себе си с тъмно сините си очи. Главоногото хаме беше изчезнало под червените пясъци, отказвайки се от трудната плячка, която представляваше ниският мъж. Единствено натрошените наоколо камъни оставаха да напомнят за развихрилата се битка между човека и ужасното създание, натъкнали се случайно един на друг насред елизиумската пустош.

„Гьозе[*] залязва…”, отбеляза наум Нобо, поглеждайки синьо-жълтото небе, из което прелиташе ято титанични хелиари, носейки се по силните въздушни течения.

Извади синя керамична свирка, с която издаде остър, пронизителен звук, сигнализирайки на избягалото мару да се върне обратно. Пернатото създание, което, доколкото той знаеше, спадаше към семейството на местните бозайници, имаше страхлив нрав и изпадаше в паника винаги, когато връхлиташе беда.

Беше го кръстил Аяо, на страховития бог на Планината на отчаянието, един вид шега, имайки се предвид тоталната липса на „страховитост” във вида на дългошиестото мару.

Нобо изкашля дрезгаво кратка ругатня по адрес на създанието и пое пеш през дюните в посока север, където трябваше да се простират широките зелени равнини на Аркадия Планиция. Оставаха му още два дена път, докато се добере до първите гористи участъци, дом на племената „схаам”, които имаха слабост да враждуват помежду си. От там започваше дългия преход към Алба Патера, един от най-големите вулкани на планетата, в подножието на който се намираше свещения град Хелам, дом на Окото от Сириус. Именно там Нобо трябваше да даде клетва пред Оракула на Всемирния храм, пренасяйки душата си в полет към звездите – най-висшата форма на духовно пречистване.

Часове наред се озърташе с надеждата, че Аяо ще се появи отнякъде, крачейки из пустинята, но това така и не се случи. Страхливото мару или беше избягало на юг, към Десетте езера, за да търси храна, или бе станало плячка на гладното хаме, което дебнеше изпод пясъците.

„Толкова грижи за нищо!”, вайкаше се вътрешно Нобо, спомняйки си колко тарзиски монети бе изплатил за глупавото животно и колко вечери бе търпял неприятната му миризма, спейки до него, за да го пази. И в крайна сметка да му избяга при първата напечена ситуация…

Не бяха изминали и няколко часа, когато Нобо забеляза напред в далечината вихрострелна шейна, носеща се ниско над земята. Управляваше я един човек, който имаше дребна фигура и слаби ръце, блестящи в метални наръкавници. Зад гърба му, подобно на чудовищен колос, се издигаше от земята огромната глава на пустинен дракон, който преследваше непознатия, настигайки го бързо.

Когато странникът наближи, Нобо запримига невярващо насреща му.

„Това е дете!”

Шейната се превъртя във въздуха на сто и осемдесет градуса, обръщайки прозрачната кабина надолу, избягвайки по този начин пясъчния камшик, който драконът изстреля. Едното й крило бе повредено и от него излизаше тънка ивица дим, която отиваше право към главата на звяра.

Нобу веднага разбра каква е причината за гнева на огромното създание и извади черупката от огнен охлюв, запушена с тапа, в която държеше запаса от питейна вода. Отви от главата си бялата кърпа, предпазваща го от безмилостните лъчи на двете слънца и я намокри обилно, след което размаха ръце, за да бъде забелязан от детето.

Наближаваше Второто пладне и пясъкът под краката на мъжа започваше да излъчва силна топлина, която проникваше през ботушите му и изгаряше кожата на стъпалата.

Детето забеляза фигурата му и се отправи към него, снижавайки шейната почти до повърхността. Зад него драконът ускори своя ход. Нобо хвърли с всичка сила кърпата към кабината, откъдето се подаде детската ръка, улавяйки я без проблеми. С няколко бързи жеста мъжът успя да обясни на непознатия какво да прави, посочвайки му димящото крило. Пустинните дракони бяха изключително миролюбиви създания, които обитаваха подземните канали около Амазон Планиция и рядко напускаха домовете си, освен когато не се чувстваха застрашени. Единственото нещо, което плашеше тези могъщи титани беше огънят и той можеше да ги изкара от равновесие, превръщайки ги в неконтролируеми убийци. Именно пушека от крилото на шейната бе раздразнило този дракон, който в опит да предпази територията си, бе поел риска да унищожи опасността.

Нобо видя как детето успя да завърже кърпата, покривайки увредената част от крилото, след което приземи шейната на петдесетина метра от него, скривайки се зад една силикатна скала. Драконът доближи летателното устройство, наведе страховитата си глава, покрита от дебели твърди люспи и задуши неспокойно с единствената ноздра, намираща се точно под дългия извит рог. Когато не можа да долови дима, попиващ в мократа кърпа, чудовището изгуби интерес от шейната и пое обратно назад през високите дюни.

Детето излезе от укритието си и се запъти към Нобо, който изпиваше последните капки вода от манерката.  Беше облечено в тъмнозелени панталони от тънка материя, от които се подаваше полузагащена бяла риза с висока яка, покриваща врата до брадичката. Сребристите наръкавници  имаха инкрустирани камъни, образуващи странен символ, който мъжа не успя да разгадае.

Приближавайки го, детето свали подобната на чалма шапка, давайки свобода на светлорусата дълга коса отдолу, която се разстла по гърба му.

„Момиче…”, прецени Нобо, виждайки по-добре чертите на непознатото лице.  На челото й имаше нарисувана птица в полет, напомняща тарзиските орли, обагрена в червено и оранжево.

— Благодаря ти! — поклони се тя, спирайки на почетно разстояние от него. Нобо не й даваше повече от четиринадесет години.

Черните й очи се спряха върху облеклото му.

— Ти си последовател на Хеламското учение — заяви момичето, загащвайки грижливо ризата си. След това дясната й длан легна върху областта на сърцето. — Името ми е Чому.

Нобо отвърна на жеста по същия начин, отправяйки поглед към земята.

„Името й означава пеперуда”, помисли си мъжът, разглеждайки любопитно рисунката на отсрещното лице.

— Кажи ми, Чому, как така успя да вбесиш онзи пясъчен дракон? Къде удари шейната си?

Момичето посочи на североизток, където вече изчезваше дискът на Гьозе.

— Идвам от онези земи, известни сред вас като Аркадия Планиция. Пътувах няколко слънчеви цикъла през хълмовете, докато не попаднах на голям град, в който не бе останал нито един човек. Изглеждаше изоставен, сякаш внезапно всички хора бяха изчезнали отведнъж.

Нобо примигна учудено.

„Единственият град, който се намира на територията на Аркадия е Самарканд. В него живеят почти сто хиляди души…Няма как да го сполети подобна съдба.”

— Там — продължи Чому, — намерих тази летяща машина, с която продължих своя път насам. После срещнах горските хора, които ме приеха в своето село и нахраниха. Не приличаха на теб. Бяха по-високи и гротескно слаби, с дълги вратове и малки, обли глави. Катереха се по дърветата по-пъргаво и от животно…

— Никога ли преди не си виждала хора от племената „схаам”? — попита я, повдигайки вежди Нобо.

— Не. Изплаших се, когато техни събратя нападнаха селото и започнаха да се избиват, сякаш бяха смъртни врагове. Наложи се да бягам с машината. Когато прелитах над една пуста местност, изведнъж ме атакуваха подаващи се от земята метални оръдия, които ме обстрелваха с ярка светлина. Едно от тях успя да засегне крилото ми, като в крайна сметка избягах от обсега им.

— И после си срещнала дракона… — предположи Нобо, обръщайки очи към шейната. — Димът от крилото го е раздразнил и той е тръгнал след теб. Бил е доста упорит, щом те е преследвал толкова време.

Чому кимна в знак на съгласие.

— Познавам човек от твоя орден — продължи момичето. — Той ме избави от огъня, когато катастрофирах близо до Голямата планина. Заведе ме в дома си, където останах известно време, след което той почина, повален от незнайна болест. Взех картата му на тукашните земи и поех на път.

Нобо се почувства объркан.

— Къде… къде казваш е този дом на човека, който те е спасил? — попита той.

Момичето извади разгъваема карта от молещо се дърво и я разтвори на земята между двамата, посочвайки с пръст мястото над Олимп, където се падаха най-източните части на Аркадия.

— Ето тук. А тук — тя премести пръста си върху подножието на Олимп, — паднах аз.

„Падна?”, на Нобо му се искаше да попита, но слънцето така го беше напекло, че в този момент единственото нещо, от което имаше нужда, бе да се скрие под някоя сянка и по възможност да пие вода. Сподели проблема си с Чому и двамата отидоха при шейната, сядайки под здравото крило. Момичето измъкна от багажника голяма глинена делва, пълна до половината с вода, давайки на Нобо да пие колкото иска.

— Тук винаги ли е така горещо? — попита го тя, поемайки делвата от ръцете му. Въпреки думите си, тя не изглеждаше да има проблем с температурата. Кожата й бе бяла и привидно мека, а по лицето нямаше и една луничка.

— Така е откакто се помня — отвърна Нобо, отпускайки гръб върху шейната. — Вероятно дори още от времето на Засяването, когато светът ни е бил заселен с най-първите хора. Тук небето е ниско и светлината достига много по-лесно.

— В сравнение с кое? — изгледа го заинтригувано момичето. Нобо свъси вежди.

— С Геб, мъртвия свят. Там, откъдето нашите прадеди дошли, за да издигнат наново своята цивилизация.

Разговорът между двамата продължи със задаване на въпроси от страна на Чому и съответните отговори, които Нобо предлагаше, изненадан от липсата на знания на момичето. Хелес започваше да залязва на запад, взимайки със себе си непоносимата жега. Няколко ята хелиари прекосяваха небето, отправили се към възвишенията отвъд Елизиум, където се намираха гнездата им. Една легенда гласеше, че ако човек успее да изяде дори само едно яйце на тези гигантски летящи китове, щеше да се сдобие с вечен живот, ставайки неуязвим за болести и смърт.

Нобо усети умората, едва когато слънцето изцяло потъна зад хоризонта и клепачите му натежаха, все едно някой му ги дърпаше надолу. Той предложи на Чому да се наспят и утре всеки да продължи по пътя си, след като поправят крилото на шейната.

Момичето охотно се съгласи и продължи да зяпа появилите се звезди, докато Нобо озвучаваше околността с монотонното си похъркване. Сънуваше дните на своята младост, когато още живееше в онази пещерна къща при Каналите заедно с Ларея. Отиваше на работа рано сутрин, когато останалите хора още спяха. Пътят до фабриката беше дълъг, а той не разполагаше с шейна или дори с мару. Работеше заедно с още десетина мъже, които живееха в околността. И те, както Нобо, едва успяваха да се прехранват с малкото заплащане. Всеки обаче знаеше, че фабриката за клониране на деца не можеше да предложи повече. Когато стана последовател на Хелам, той се отрече от подобна дейност и сбогувайки се с Ларея, избра просветително изгнание, обикаляйки земите на юг от тарзиските вулкани. Именно там Нобо откри истината за своето съществуване и помирен със самия себе си се отправи на север, където се намираше град Хелам.

Събуди се някъде през нощта, усетил хапещия студ, който обвиваше пустинята, когато двете слънца  потъваха зад хоризонтите за няколко часа. Обърна се да види Чому, но нея я нямаше. Изправи се стреснато на крака и извади малка пръчка от маслено дърво, която запали, оглеждайки околността. Някъде на юг, отвъд дюната, се забелязваше бледо сияние, което ту се усилваше, ту почти угасваше.

Нобо наметна плаща си и закрачи предпазливо нататък.

Видя Чому, която бе изпънала ръце право нагоре към звездите, с очи, изгубили своята човечност, съсредоточени в празнотата на пространството между земята и небето. Птицата на челото й блестеше в ярко червено, а от юмруците й извираше бяла светлина, която правеше дълга диря до странния облак горе, приел формата на закръглено лице с десетки очи. Около тялото й прелитаха малки буболечки, далечни родственици на земните светулки, които от време на време кацаха върху гърба и краката на момичето, привлечени от нейната светлина.

Това състояние на транс, в което бе изпаднала Чому, накара Нобо да се скрие зад един изсъхнал дънер, подавайки само леко глава, колкото да проследи случващото се. Очите му се спряха върху облака, който бе започнал да се снишава надолу. Когато напрегна зрение, разбра с удивление, че това нещо се намираше извън въздушната обвивка на света и постепенно навлизаше в него, прокрадвайки се през горните слоеве от разреден газ.

„В името на Окото на Сириус! Това е някакво чудо!”, възхитено мислеше мъжът, докато наблюдаваше от укритието си.

Нобо отвори сънено очи, огрян от надигащата се Гьозе, чийто диск се подаваше от юг, подобно на гигантско око, обвито от сияйна спирала.

Болеше го глава и чувстваше жажда, напомняща тази от миналия ден. Устните му бяха напукани и той потърси с поглед делвата на момичето, в която трябваше да има още вода. Съзря седналата наблизо Чому, която подреждаше из пясъка някакви ситни, кръгли камъчета.

— Какво правиш? —  попита я той, надигайки се от своето място.

Тя не му отговори. Нобо веднага забеляза липсата на птицата върху челото и.

—  Добре ли си?

По някакъв необясним начин Чому се озова до него, изправена, хващайки го за дясната ръка, толкова нежно и внимателно, че в първия момент Нобо помисли, че иска да го прегърне. Вместо това тя падна на колене и зарида, облягайки глава в краката му.

—  Силите ми… —  заговори хълцайки момичето. — Изчезнаха! Оставиха ме все едно никога не съм ги имала! Сега няма да мога да се върна обратно у дома!

Нобо не разбираше за какво говори тя, но положи ръка върху главата й, докосвайки меката коса, която беше студена, въпреки настоятелните лъчи на Гьозе.

Чому не му каза нищо повече по случая, единствено го помоли да остане с него по време на пътуването му, докато успее да си върне способностите. Той се съгласи, макар да недоумяваше какво се бе случило с нея. Дали онова от миналата нощ беше истина или просто бе сънувал един изключително необичаен сън?

Двамата поеха на север към Алба Патера, където трябваше да отиде Нобо. За негов късмет страхливото мару се появи отнякъде и познало своя господар, дотърча с дългите си крака през пясъка, оставяйки да бъде натоварено с багажа на момичето, включително и поизпразнената глинена делва.

Пътуваха няколко слънчеви цикъла през Аркадия, спирайки само за кратки почивки през деня, покрай редките „кладенци”, създадени в Древността, за да снабдяват хората с черното масло, което лежеше в недрата на планетата.

И всяка нощ Нобо се събуждаше и гледаше как момичето призовава странния облак в небето, изпънало нагоре сияещи ръце. После се събуждаше с размътена глава и объркани мисли. Въпреки това той бе убеден в реалността на случващото се и чакаше удобния момент, в който щеше да говори с Чому.

Необичайна беше и случката, когато тримата бяха атакувани от ято кръвожадни ятсу, излезнали на лов около своите гори от бели дървета. Нобо знаеше много добре, че тези летящи създания никога не нападаха хора, но точно в този ден десетки големи чернопери създания връхлетяха върху тях, опитвайки се да достигнат уплашената Чому, която трябваше да се скрие под краката на настръхналия Аяо. С помощта на своя арбалет, Нобо успя да свали няколко от разяреното ято и по този начин прогони останалите, взимайки страха им. Помогна на момичето да излезе изпод заровилото се в земята мару и я накара да седнат край малък вир, където й зададе най-точния според обстоятелствата въпрос:

— Ти…от кой свят си?

С един кратък жест, Чому накара мъжа срещу себе си да се облещи невярващо, посочвайки с ръка една бледа звезда, намираща се в западния край на небето, която все още се забелязваше, частично огряна от по-слабата Гьозе.

— Но това е Геб! — възкликна Нобо, помнейки много добре разположението на стария свят на неговата раса сред звездите.

— Моят народ го нарича Тера — отвърна му Чому, свеждайки глава. — Бях изпратена с мисия да открия помощ от близките планети, които преди много години са били свързани помежду си посредством Големия интерпланетарен мост. Корабът ми попадна на магнитно смущение, което повреди уредите му, принуждавайки ме да кацна аварийно на повърхността на вашата планета. Преди да изгуби мощност главният компютър, успях да изпратя сигнал за помощ, който най-вероятно вече е уловен от моите събратя.

Нобо повдигна вежди.

— Ти идваш от нашата прародина?! Това е невъзможно! Там не може да съществува живот! Хората отдавна са изоставили онзи свят.

Чому поклати глава, докосвайки с ръка мястото, където трябваше да има рисунка на птица.

— Това е така, само дето моят народ не сме като вашия… По времето, когато цивилизация ви е открила начин да пътува из космоса, ние тепърва сме навлизали в Соларната система, изследвайки най-отдалечените от Слънцето планети. Не знам поради каква причина сте напуснали Тера, но в момента в който пристигнахме на нея вас вече ви нямаше. Заварихме изоставени селища, градове… Сякаш си бяхте тръгнали в един единствен ден.

— Но кое ви задържа там? Все пак това не е вашият свят.

Момичето въздъхна шумно, опитвайки се да си спомни нещо.

— Някои от екипажа ни се разбунтуваха заради дългия преход из космоса. Една вечер, докато моя екип изследваше вътрешността на най-големия континент, те извадиха от строй по-голяма част от флотилията, бягайки с основния кораб, в който се намираха предавателите и квантовите телепорти. Наложи се да изпаднем в криостазис за няколко десетилетия, докато трансгалактическия рояк разбере за нашето положение и прати спасителни кораби. Поне…поне така си мислехме, че ще направят събратята ни. Но когато се събудихме, с ужас открихме, че единственият ни работещ предавател е бил изгубил мощност, малко след оттеглянето ни в камерите. Успяхме да създадем енергиен източник, който да захранва предавателя. Нямахме друг избор освен отново да заспим и да чакаме помощ. При второто ни събуждане, разбрах че бяха изминали почти двеста години, през които сигналът за помощ трябва да е достигнал Рояка. Някъде тогава се появи идеята да използваме генератора, за да може някой от нас да отлети до съседната планета, на която доловихме живот. Предположихме, че тук ще открием достатъчно развита цивилизация, която да ни услужи с енергия за останалите кораби. Е…пратиха мен и вече повече от година търся помощ, макар да виждам, че поради някакви причини вашата раса е престанала да се развива технически или просто е в състояние на застой с неизяснена продължителност.

Чому млъкна внезапно, усетила се, че казва много повече, отколкото трябва. Нобо се опита да я разпита за „среднощния ритуал”, който я бе хващал да прави, но устата й остана затворена и той се отказа да любопитства.

Не можеше да повярва, че компания му прави създание от друга раса…от друг свят, вероятно намиращ се далече от Соларната система, за която говореше Чому. Желанието му да достигне Хелам нарасна многократно, вярвайки че именно там ще намери отговори на въпросите, които тормозеха съзнанието му, породени от срещата му с това необикновено момиче.

Не беше очаквал обаче, че, още същата нощ, Чому ще изчезне завинаги от живота му, толкова внезапно, колкото и при появата си. Нобо се взираше в нощното небе, търсейки странния облак, в който се бе пренесло момичето, но така и не успя да го открие. Нещото се бе изпарило след ярка експлозия от светлина, разпръснала се подобно на стотици фойерверки между звездите.

Без да се сбогува, тя напусна света на поклонника, отправяйки се през космоса към Геб, ако изобщо това, което му разказа беше истина. Създание с подобна сила надали щеше да се влияе от някакъв генератор, повреден или останал без енергия, мислеше си Нобо, пътувайки на гърба на Аяо през равнинната Аркадия Планиция.

**********

Нобо бе свел поглед към краищата на бялото расо, което носеше Оракулът на храма. Мислите на поклонника се носеха някъде из дълбокия космос, между милиардите планети и слънца, които блестяха из небето на този свят под формата на малко звезди, напомнящи фенерите край елизиумския океан.

Оставаха броени минути до възнасянето му в небето, но дори в този момент той не чувстваше вълнение, а само хладно смирение, зад което се криеше спотаено очакване. Поемайки към Окото на Сириус, неговата душа щеше да извърви пътя на своите предшественици, сливайки се с общото съзнание на човечеството, което бе намерило дом в недрата на огромната звезда.

Въпреки яснотата на този път и несъмнения край на досегашната форма на съществуване на Нобо, в мислите му продължаваше да тлее една идея, която не спираше да отклонява погледа му от светлината на Окото.

Думите на Чому го бяха накарали да се замисли повторно върху смисъла на неговото съществуване. Ако от устата й излизаше истината, то защо тогава човечеството бе спряло да върви напред? Защо Геб беше изоставен от неговите предшественици? Какво правеше народа на момичето из човешките светове и каква беше тази сила, която притежаваха?

Оракулът приключи с тъжната песен, която поставяше началото на ритуала и постави дясната си ръка върху главата на Нобо, който пое дълбоко въздух в очакване. Усети как крайниците му изтръпват, а кръвта от тялото му се събира в пулсиращата му глава. Затвори очи и зачака Отпътуването.

Не разбра кога душата му се отдели от тялото и пое нагоре към небето със скорост, на която биха завидели и най-бързите ятсу. Пред него се откри светъл тунел, който го извеждаше към огромното пламтящо кълбо на Сириус, около която се вихреше непрестанен поток от милиарди души, вплетени в безмълвна песен.

Нобо забави ход, улавяйки се с ръце за краищата на тунела. Погледна в страни и видя малката синя планета, обвита в бяла пелена, която се подаваше зад диска на неговия свят.

„Може би трябва да отскоча до там първо…”, помисли си той, подавайки глава от тунела. Надяваше се да види отново момичето, което можеше да му разкрие част от тайните на Древността. Ако беше права, то от прехвърлянето на хората от Геб не бяха изминали и три столетия… Кое бе накарало човешката цивилизация да се промени толкова за това време?

Нобо напусна тунела, отправяйки се към планетата, около която бавно се носеше пръстен от малки астероидни отломки.

Сириус щеше да почака. Окото можеше да го наблюдава от там още известно време преди да се срещнат. Още един човешки живот не беше повече от пръска в океана на вечността.

КРАЙ

 



[*] Гьозе – Името на Бетелгейзе според местните