Цветът на планетата

Цветът на планетата

 

Земя. Синята планета. Преди я наричахме така. Огромните океани, тучните ливади, исполинските планини. Птиците в клоните на безбройните дървета. Забързаните риби в реките, невинните елени и непредсказуемите вълци и мечки. Дори работливите мравки, навсякъде, накъдето да погледнеш – красота, движение, живот. Сред тая дива прелест се родихме ние – хората. Родихме се, дали по Божия воля, дали като следващ етап от еволюцията, така и не се разбрахме, но още от самото начало се чудим – защо живеем, поради каква причина, какъв е смисъла на нашия живот. Аз стигнах до един верен, макар и не дотам приемлив извод и ще ви го кажа. Разруха. Родени сме, за да рушим.

Синята планета. Това название отдавна не е актуално. Пратихме „любознайкото” преди Бог знае вече колко години. Времето отдавна не течеше както трябва. Помня само, че беше ноември. Гледах репортажа от кацането по телевизията, скрит на топло от виелицата навън. Първоначалните резултати не бяха убеждаващи. Две години по-късно получихме различни данни и започнаха подготовките за „изследване на пустата досега планета.” Тук сбъркахме пътя и се засилихме надолу по склона на разрушението. Малко след като стъпихме на Марс, родната ни планета започна да упада. Ресурсите ни бяха пренасочени към заселването на червената планета, бяхме толкова вглъбени в работата си по новото, че напълно забравихме старото.

Сивата планета. Да, това е доста по-точно определение. Океаните ни са почти пресъхнали, горите – изсечени, а от планините остана само куха обвивка. Децата ни не знаят елементарни неща от живота, дори и не научиха какво е това животно, природа, бяха родени и израснали в що-годе изолирана среда. Вярно, имаме диапозитиви с най-различна информация, но те са прекалено повредени, че да можем да извлечем дори и думичка от тях.

Децата. Бъдещето на човечеството. Но не сме ли ние тези, които полагат основите на това бъдеще? Ако да, защо вложихме толкова усилия в проекта за Марс? Нима там е бъдещето?

– Джон, идваш ли? – обърнах се и видях Ана, придържаща вратата. – Време е. – кестенявата й коса бе сплъстена от натрупалия се по време на пътуването ни прахоляк. Дрехите и на двама ни бяха изпокъсани и мръсни; бяхме уморени.

– Дай ми минутка, мила, – отвърнах аз, докато събирах багажа, – останаха само още няколко нещица.

Марс. Червената планета. Червеното трябваше да ни послужи като знак и трябваше да спрем. Трябваше, но ние не го направихме. Хората сме известни с нашия на моменти фанатичен инат. А сега, сега плащаме за действията си. Плащаме за грешките си.

Затегнах и последния каиш на торбата и излезнах навън. Ана вече бе запалила джинката и ме чакаше на пасажерското място.

– Така и не се научи да шофираш, скъпа. – опитах да се усмихна аз и в отговор получих смръщени вежди и многозначително сумтене. Беше права; не беше нито времето, нито мястото за шеги. Трябваше да побързаме, ако искахме да стигнем навреме за полета. Бяхме в последната партида бежанци за Марс. Ако закъснеехме, щяха да ни оставят на произвола на съдбата, която напоследък бе доста озлобена. Земята се превърна в грозно място през последните няколко години. Тези, които не попаднаха в жребия за евакуация, прибягваха до грабежи и пиратстване, за да оцеляват. Не, не крадяха пари. Парите изгубиха стойността си преди много време. Какво говоря, обикновените маниери, приличието, морала, всичко вече бе изгубило значение. По-големите селища, понеже от мнозинството градове бяха останали основно руини, бяха като центрове на разврат и варварщина. Ако някой се наемеше да напише Битие наново, то щеше да е пълно с модерни варианти на Содом и Гомор. Беше…отвратително.

Единственото важно бе прехраната – провизии и вода. Особено водата. Водата беше ключа към оцеляване. Синята планета. Ха! Ако водата беше жизненоважна за дома ни, защо я извозихме към Марс? Отврат. Обществото ни деградира, върна се обратно към началото, към хаоса. Към момента, в който първият неандерталец бе пребил от бой събрата си заради жена или заради улов. И всичко, що се бе случило в кратката ни история, се повтаряше отново, от самото начало. Бе неизбежно да се повтори.

Карах мълчаливо по прашния път и мислите ми бяха прекъсвани единствено от резкия трясък на гумата, хлътнала в някоя дупка, раздиращ монотонното тракане от чарколите на разнебитената таратайка. Хвърлих поглед нагоре, за да се ориентирам по слънцето за часа. Небето отново бе неясно, задръстено с тежки облаци. Но небесното светило продължаваше да намира начин да напича твърдата земя. Усмихнах се. Дори и в тези времена, живота продължаваше, светлината успяваше да се провре през студената покривка на мрака. Тогава видях нещо странно. Над нас кръжеше птица. Самотна, огромна, величествена и, някакси, тъжна.

– Орел, – казах аз, връщайки поглед обратно върху пътя. Усетих как Ана вдига поглед и можех да се закълна, че мярнах усмивка да се разлива по лицето й. Тя обичаше птиците още от малка. Докато била още фърфалак, искала да стане орнитолог. В крайна сметка трябваше да се задоволи и с най-обикновен ветеринар, но й харесваше. Радваше се, когато успяваше да даде живот. Сега пациентите й се отплащаха, като даваха живот на тези спомени, на тези чувства. Беше хубаво да я видя да се усмихва отново. Откакто пратихме малкия Ричард на станцията преди година, тя бе все мрачна и потисната. Знаеше, че сме отделени от него само временно, но нямаше значение. Връзката на майка с детето й не беше нещо за подценяване и раздялата й се отразяваше зле.

Изведнъж се разнесе изстрел и двамата подскочихме стреснати. Забих крак в педала на спирачката. Джипката спря след кратко влачене по разнебитения път. Вдигнах поглед и видях как величествената птица се спуска безжизнена, право надолу към изтощената земя. Последва минута мълчание за пропиления живот, прекъснато от грохота на автомобилен, или мотоциклетен, двигател. Очите ми се стрелнаха по посока на звука, последвани от взора на Ана.

– Пирати, – предположих аз, процеждайки проклетата дума през зъби и настъпих газта. Два мотоциклета се появиха на хоризонта зад нас. Ана разкопча колана си и разтършува из багажа. След момент измъкна служебното ми оръжие – стар модел „Берета”, отдавна излезнал от производство. Беше ми останал от временната служба като охрана в щаба на НАСА. Исках да го изхвърля отдавна, но Ана се възпротиви. Тя се облегна на седалката и въздъхна тежко. Настъпих педала колкото можех по-силно, но бе безполезно – мотористите ни настигаха.

Чу се втори изстрел. Тътена от профучелия куршум проглуши ушите ни и не чухме свистенето на спуканата гума. Усетих обаче как постепенно намаляме скоростта. Ана се изправи, обърна се и дръпна спусъка. Глухия гърмеж на стария пистолет бе последван от остър писък и мярнах в огледалото как единия ни преследвач целува прахта. Сърцето ми препускаше. Бяхме близо до ракетната площадка, виждах я на хоризонта пред нас. Откъде изскочиха тези проклети бандити? Трети изстрел. Страничното стълко, точно до Ана, се пръсна. Не, това не се случваше. Следващият изстрел можеше да е по-точен, нещо, което не можех да позволя. Нямах намерение да я изгубя, не и след всичко, което бяхме преживяли заедно. Не и сега, точно преди края. Трябваше да направя нещо, да помогна някак.

– Приготви се, Ани, – измърморих и я видях да кима. Не знам дали ме разбра наистина или отвърна механично, но не се замислих. Изчаках да намалим още малко така, че да мога да й предоставя добър изстрел. Когато дойде момента, завъртях рязко волана и скочих върху спирачките. Джипката се обърна лице в лице с мотора на разбойника. Ана изпъна ръка. Патлака изглеждаше като естествено продължение на ръката й и онемях – инструмент на разруха в ръцете на лечител. Тя стреля почти мигновено.

Помня, че чух два нови изстрела, едновременни. Видях как мотоциклета прелита на сантиметри от страничното ми стъкло, а ездача му лежи безжизнен в прахта.

Обърнах се към нея и се усмихнах. Дулото още пушеше, тя дишаше учестено. Извърна глава към мен бавно, плавно. Срещнахме погледи и знаехме. Бяхме победили и този път, бяхме още една стъпка по-близо до спасението, до спокойния живот. За момент ми се стори, че и тя ми се усмихна. Веднага след това тя хвърли беретата на земята и впи ръце в гръдта ми. Усещах как кръвта се разлива между мръсната ми риза и загрубелите й пръсти. Алената течност бавно отнемаше живота ми, дишането ми се забави. Алена, също като Марс. Като бъдещето. Кървавото бъдеще на човечеството. Но дори в този момент, осъзнавайки този факт на прага на смъртта, гледайки право в насълзените й очи, аз се усмихвах, аз бях радостен. Събрах една последна порция въздух и пророних:

– Успяхме.

***

„Край на церебралния доклад.”

Ана спря записа и избърса сълзите си. Беше изминала една година, откакто загуби съпруга си, но продължаваше да слуша записа на мозъчния му имплант от този съдбовен ден поне веднъж седмично. Обикновено сама, и обикновено вечер.

Днес не бе изключение. И макар да минаваше полунощ, вратата на стаята се отвори и вътре, тичайки, нахлу малко къдраво момченце, и се тупна до нея.

– Пак ли слушаш записа на тате? – попита то с тънкото си гласче.

– Да, Ричи, – отвърна Ана, преглъщайки сълзите си. – Защо не спиш?

– Не можах да заспя. – оплака се то, – Къде е той, мамо? Кога ще се върне?

Тя го погледна и се усмихна.

– Не знам, Ричи, когато се освободи. – беше твърде малък, за да понесе новините, или просто тя не искаше да признае, че Джон отдавна го нямаше. – Баща ти е много зает човек.

– С какво е зает?

Въпросът на детето бе колкото невинен, толкова и жесток.

– С геройства, сине, – рече Ана след кратко мълчание, – С геройства.