Тук са

Тук са

Валери повръщаше, когато кацна първият марсиански кораб. Тази сутрин пристъпът бе особено силен, едва се домъкна до банята, като по пътя зверски удари дясното си рамо в закачалката. Лепкавата, прозрачка маса изсвистя между пръстите му още преди да се е навел над тоалетната чиния и остави една обвинителна ивица на огледалото отсреща. Остана минута-две коленичил пред порцелановия олтар без сили да се изправи, като се наслаждаваше на всяка глътка въздух. „Някои пациенти понасят химиотерапията изключително леко” – бе го уверил онкологът в Окръжна болница. Нисък, набит младеж с огромни ръце, приличащ повече на автомонтьор, отколкото на лекар. – „Кратко виене на свят, може би известна загуба на апетита…” Валери явно беше от другите пациенти. Тялото му постоянно се разкъсваше от мускулни болки, гаденето и повръщането се превърнаха в част от ежедневието, бездруго рехавата му косица оставаше на снопове по възглавницата, едва имаше сили да си пусне телевизора и да втренчи отчаян поглед в кутията за убиване на мисли.

Днес обаче щеше да е различно. Щеше да е хубав ден, повтаряше си го още от събуждането, макар да беше от старата школа, израснала с идеологически концепции вместо дзен-мантри за позитивно мислене. Днес синът му щеше да доведе малката Яна да го види. Вече бе успял да събере сили да се замъкне до евтиния базар в квартала и да купи най-кичозната, лъскава и ярка рокличка, която циганката на щанда успя да изрови. Внучката му обожаваше такива неща. Добави няколко вида бонбони в измачканата найлонова торбичка и я зави грижливо. За покупките плати два пъти – веднъж на продавачите и втори път – в банята. Разходката не понесе никак добре на петдесеткилограмовото му тяло, разядено от рак в трета фаза.

Изми си зъбите надве-натри и се помъкна към кухнята, за да си сипе една газирана вода в безнадежден опит да разкара вкуса на стомашни сокове от устата си. Тогава чу експлозията. Краката му се огънаха и Валери се вкопчи в касата на вратата, а след като гръмовният тътен заглъхна, в ушите му остана стенанието на арматурата в евтината панелка. Отчаян звук, напомнящ му за давещи се едномесечни котета.

После започнаха писъците – продрани тенори и динамични баритони, полупияният алт на съседката отгоре Наталия, която Валери си представи в окъселия зелен пеньоар съвсем академично, без следа от комшийска похот, която и да бе съществувала някога, си беше отишла най-късно при втория курс химиотерапия.

Успя да се надигне навреме и да впери невярващ поглед през пророзеца, пред който тъкмо преминаваше нелепо розово, 20-годишно Рено Клио. Само че Валери живееше на четвъртия етаж, а автомобилът се движеше вертикално, а не хоризонтално. Сякаш застина за момент пред очите на болника, за да може той да запамети ароматизатора слонче на централното огледало, после се сети за гравитацията и отново ускори към улицата.

Мъжът се довлече до стъклото и залепи нос като малчуган в очакване на Дядо Коледа. Но не видя тиха снежна приказка и не чу звънчетата на теглената от елени шейна. Вместо това впери поглед в огнен ад и ужасени дребни фигурки, каша от свити ламарини, горящи градинки, изровен асфалт и неописуеми, оранжево-зелени пламъци.

Огньовете изглеждаха странно в мрачния есенен ден, сякаш прогаряха дупки в сивото платно на реалността. По средата на булеварда, едва на двайсетина метра от входа на Валери, стърчеше неописуема конструкция. Шестметров цилиндър с черен, матов цвят. Тя бе вкопана в платното, като забит от някое обезумяло божество пирон, а около нея бяха разпръснати павета, жици и разкривени трамвайни линии. Върхът на съоръжението бе увенчан с две лъскави фунии, наподобяващи гигантски мегафони, насочени към земята под ъгъл около 45 градуса. Само че вместо музика от тях на тласъци се сипеха пламъци. Първо едната тръба, после втората, след това отново първата в безумен ритъм на унищожението, който бе превърнал всичко в непосредствения радиус на цилиндъра в черна пустош.

Валери гледаше като хипнотизиран. За момент бе склонен да отдаде видяното на кошмарното количество лекарства, които поемаше в последно време, но след това я забеляза. Току до тротоара димеше труп на жена, горната част от тялото и главата й бяха превърнати в спечен въглен с неразпознаваеми очертания, но от кръста надолу всичко бе непокътнато. Приличаше на изгоряла до половината клечка кибрит. Официална пола до коляното на тънко синьо райе, разкрачени крака в чорапогащник с телесен цвят и подсилен ластик на бедрата. Болният си помисли, че огънят е отлично решение срещу целулит. Погледът му обаче се спря върху обувките с осемсантиметров ток. Отзад на левия глезен той забеляза лепенка, каквито много жени носят за да се предпазят от пришки и мазоли. Беше розова, брандирана с принцесата от Аладин на Дисни. Това го накара светкавично да осъзнае две неща – със сигурност не халюцинираше, защото лейкопластът с арабски красавици на летящи килимчета беше извън обсега на собственото му въображение. След това изплува и по-тревожната мисъл – Яна. Внучката му, която толкова обичаше принцеси, трябваше да дойде всеки момент.

Изкашля се припряно, като остави парченца слюнка, а може би и тъкан от белия си дроб, по прозореца. После се завтече към коридора и нахлузи старите маратонки на сина си, които доизносваше вече втора година. Поне не воняха. Умиращите сякаш са лишени от телесни миризми, като че ли се подготвят до близкия момент, в който ще бъдат способни да правят само това – да миришат.

Пред входа му се зави свят от миризмата на изгоряло, очите му се замъглиха от дима, някаква старица с мрежа с един омекнал грейпфрут го удари зверски в ребрата с костеливия си лакет, сякаш събрала на върха му цялата си останала жизненост. Пищяха сирени, които Валери не можеше да различи. Различи обаче колата на сина си, лъскаво синьо комби, която тъкмо слизаше по надлеза на около сто и петдесет метра на север по булеварда. Побесняла и неуправляема баничарка засече автомобила, но шофьорът подаде рязко газ вместо да се паникьоса и се отърва само с одраскана броня. Болникът наблюдаваше с ококорени очи как синът му ловко се промъква между падащи отломки и горящи островчета и в сърцето, някъде там зад прогнилите му от рака дробове, се зароди зрънце бащинска гордост и бегъл спомен за олющените блъскащи се колички в Южния парк, на които водеше момчето си в един отдавна отминал живот.

Оставаха не повече от двайсет метра до блока, когато нечовешкият цилиндър избълва поредната порция нажежена до бяло плазма към паркинга откъм малката градина отвъд улицата. Над късоподстриганата леха изхвърча допотопен джип Нисан, превъртя се във въздуха и ръждивият му спойлер се заби в тавана на комбито като отварачка за консерви. Жестокият удар уби инерцията на автомобила и двете машини се заковаха на място със стържещ звук. Останаха по средата на платното като вплетени в любовна игра метални насекоми.

Валери не губи време и се затича с хриптящи гърди, старият му анцуг се вееше около окльощавелите пищялки, а късогледите му очи отчаяно се опитваха да различат някакви човешки очертания сред ламарините…

– Дядо, защо оставихме тате? Къде му беше ръката? – малката Яна не спираше да повтаря двата въпроса с безизразно лице, но поне не плачеше. Старецът я беше прегърнал и десетината й килограма постоянно му напомняха притчата за добрия самарянин, който казал „Той не е тежък, той е мой брат.” Е, за внучките явно не важеше. Бяха се прикрили зад ъгъла на един сив трафопост и Валери се опитваше да състави някакво подобие на план в разбърканото си от химиотерапията съзнание. Трябваше да отиде при Иван. Инженер Иван Иванов, негов съученик от техникума, дребен изобретател и любител уфолог. Колко комсомолски вечери на чаша чай с коняк бяха прекарали заедно в мечтания за звездите в разгара на космическата надпревара. Сега звездите бяха тук и ако някой знаеше какво трябва да се направи, това беше Иван.

Временно беше настъпила тишина. Нашествието явно бе навлязло във втората си фаза, тъй като след първия момент на паника хората бяха потърсили прикритие и улиците опустяха. Валери се учуди, че не забелязва никакви признаци на съпротива, никакви полицейски коли или военна техника, които поне да загатнат, че общественият ред все още съществува. Тогава загърмяха високоговорителите. Динамичен баритон със синтетични нотки, който повтаряше едно и също, влудяващо съобщение: „Моля, запазете спокойствие. Останете по домовете си и уплътнете прозорците и вратите. Това не е учебна тревога.”

Като че ли миризмата на изгорели трупове не беше достатъчна, за да го докаже. Валери прецени, че най-краткият път е през парка, около километър и половина полуобрасли хълмчета, стига да не изгубеше посоката и щяха да излязат в южната част на квартала на Иван. Погали Яна по главата, тя обърна изненадан поглед към лицето му и зарови глава в мършавите му гърди. Той се изправи и потъна между дърветата. „Моля, запазете спокойствие”.

Глутницата не беше голяма, седем-осем изпосталели песа с оголени жълти зъби, които ровеха нещо около туфа храсти. Валери обаче се натъкна право на тях след като преджапа плитка вадичка с миризма на рибешки вътрешности. Тя рязко контрастираше с иначе успокоителния аромат на смола наоколо, който тушира набилия се в носа му дим от погрома по улиците.

Най-голямото куче, висок, сивкав мелез, им хвърли злобен поглед. После извърна цялото си тяло към странната двойка и глухо заръмжа, което привлече вниманието на партньорите му. Валери знаеше, че всяка демонстрация на страх може да се окаже фатална и разкрачи крака в каубойска стойка, разгъна кльощавото си тяло и се опита да заеме колкото се може повече простанство.

– Дядо, плашат ме. Искам да си отидат.

Старецът направи крачка напред. После още една и водачът на глутницата се отдръпна. Валери се втренчи в безцветните му, покрити с пердета очи и усети, че човешката воля надделява отново, почувства как хилядолетията безропотно подчинение отекват в задръстените вени на стария пес. Тогава се закашля. Не прочистване на гърло или влажна храчка, а чудовищен пристъп на сухи спазми, който разтърси цялото му тяло.

Водачът не скочи пръв. Направи го едноок мопс с проядена като от молци козина. Три-четири ускоряващи се крачки и впи зъби в левия глезен на Валери, който дори не успя да изкрещи. Писъкът нададе Яна, когато и двамата политнаха към земята. Болникът се опита да прикрие колкото може по-голяма площ от тялото на детето с тънката си като недоварена спагета лява ръка, докато с дясната отчаяно махаше във въздуха и скубеше миризливи животински косми.

Старият, сив пес се насочи към лицето на Валери, изпочупените му зъби се плъзнаха по очилата на стареца и раздраха челото му, а кръвта започна да се стича в очите. Яна вече беше твърде уплашена, за да крещи и само стенеше ритмично. „Моля, запазете спокойствие”. Тогава ръмженето се превърна в скимтене.

Тя беше слабичка девойка с кичозно, оранжево яке от изкуствена кожа и лошо боядисани руси кичури. Дребничка, за разлика от неокастрения кол, който държеше с две ръце като откачена, феминистична версия на Конан Варварина. Замахът почти я извади от равновесие, преди тежкият край на тоягата да се забие със скъсващо нервите изпляскване в муцуната на водача. Пръсна кръв и пенеста слюнка на парцали. Засили се отново, но този път пропусна, защото кучето беше вече на десетина метра разстояние. Без да пуска първобитното си оръжие, подаде лявата си ръка на Валери. Той се изправи с притихналата Яна в прегръдките. Момичето го погледна с кръвясали, сиви очи, в които имаше само гняв.

– Отивахме на обяд със сестра ми. Върна се в сряда, живее във Франция. Живееше. Отивахме на обяд…

Тогава болникът разбра, че ще стигне до Иван. Ще научи повече за ТЯХ и ще се бори, докато поредният пристъп не изхвърли дробовете му на парчета през разранената от химиотерапията уста. Усети, че ги мрази от връхчетата на уморените си крака до последните косъмчета перушинеста четина, която беше останала върху главата му. Мразеше нашествениците заради внучката си, заради слабичкото, гневно момиче с пръчката, заради горящия паркинг, заради превърнатото в сметище шосе, заради димящите трупове. Но всъщност дълбоко в себе си ги ненавиждаше, не защото искаха да отнемат на Яна правото да живее, а защото му отнеха правото да умре.