Стопанката на басейна

СТОПАНКАТА НА БАСЕЙНА

 Запознанството със занемарения басейн се оказа колкото непредвидено, толкова и значимо в живота ми. Канех се да започна работа със стар приятел и когато го навестих в работилницата му, видях и него: пустееше с безводието си, току до вратата на моя колега, а нахвърляните по дъното отпадъци напомняха за собственото ми състояние. И аз, както съоръжението – построено за да ни пречиства и радва, се бях превърнал в бунище на своите и немалко чужди душевни отломки.

В началото, през първите няколко месеца, празнината ме изпълваше с униние, но постепенно свикнах с нея и започнах да я приемам като нещо естествено. През годините на криза всеки от нас бе по своему източен и басейнът не правеше изключение. Огромните витрини, някога предпазвали хората от студа, бяха отдавна изкъртени, а междинните бетонните колони сега служеха като самотни диспечери, които пропускаха без билет мразовития вятър. Понякога повеите нанасяха по дъното ситен скреж, прикриващ слоя човешки вехтории, но все пак, масивният покрив не разрешаваше на снега да го превземе съвсем.

Трудно и на тласъци зимата най-после отстъпи реда си на пролетта. Дърветата около нас позеленяха, птиците започнаха да пеят, ала басейнът оставаше все така безмълвен и студен. Като правоъгълно гигантско око от отвъден свят, той бе лишен от същността си и сляпо се взираше в тези, които го осезаваха.

Един следобед видях мишлето. Чевръсто ситнеше по дъното, заобикаляше препятствията и съсредоточено проправяше мишите си пътечки. Бе толкова мъничко, не по-голямо от коркова тапа за вино, та трябваше да си напрягам очите. За месец обаче, порасна двойно, а ареалът му се разшири значително. Черната козинка посивя и мъничето, макар и наедряло, стана още по-трудно за различаване.

Ако се случеше да изпуснем нещо в коритото, спускахме стълба до дъното и си го взимахме, така че мишлето бе защитено, както от хора, така и от неизбежните кучета, населяващи подобни комплекси. Ще откриете подобни места в покрайнините на всеки голям град, съсипани, прекупени за Н-ти път от поредния новобогаташ, а после пуснати под наем на „средната класа”. Не така обаче стоеше положението с котките. Една сутрин се убедих лично в това, както и малката стопанка:

Пришълецът, защото не го бях виждал досега, бе чисто черен и според мен доста нахъсан в заниманието си. Едва го съзрях сред купчината кашони, точно под кривнатите площадки, от които някога са скачали спортистите. И той се готвеше за скок, изпънал задните си крака и огънал гръбнак, като малка кобилица.

„Спри!” – понечих да извикам, но той вече летеше. Кой знае защо, мигновено заех страната на мишлето и не исках да му случи най-лошото. Сякаш за част от секундата, стопанката ме погледна и в малкото като зрънце око, съзрях благодарност. Последва бърз вираж по посока на котарака и неговото недоволно фучене. Скокът се оказа дълъг, прахта след приземяването му вдигна облаче, а мишката взе преднина. След миг хищникът бе по петите й, докато не дойде развръзката: стопанката се шмугна в тръбата по пътя си, а щом котката я последва, сякаш се удари в стена. За миг тялото й изчезна навътре, а след още толкова бе изхвърлена от неведома сила назад. Толкова се изплаши, че тичешком достигна отсрещната, по-плитка страна и с един скок се озова извън коритото. После прекоси потрошените плочки по пода, излезе в двора и потъна между дърветата. Вътрешно бях сигурен, че няма да се върне повече.

На мое място всеки би изтръпнал. Стотици пъти сме чели за срещи с неизвестното, но щом ти се случи, онемяваш… Тръбата бе от бетон – не по-дълга от метър, а ако човек приклекнеше, щеше да се провре спокойно през нея. Виждал съм ги покрай строежите, а вероятно ги ползват и при изграждането на кладенци. Само че мишката влезе в  нея, последва я котаракът и докато откъм входа, ако мога да го нарека така, си личаха следите им, то от другата страна нямаше нищо! Нито отпечатъци, нито пък видях някой да излиза – само прах.

– Да тръгваме! – подкани ме колегата. – Пак гледаш в този празен басейн? Какво толкова намираш в него?

Нямаше как да му разкажа за случката, защото въображението му не допускаше подобни отклонения от нормалното. Тръгнахме на монтаж и докато той ми разясняваше за предстоящата задача, аз само кимах с глава и мислех. Ние със съдружника ми поотделно се озовахме на „дъното”, обединихме двете си работилници в  една, в резултат на което се опитваме да изплуваме. Това е трудно начинание, имайки в предвид разликите в подхода ни към работата, но все пак опитвахме. „Затова ли съчувствам на стопанката?” – милеех за съдбата на мишката. Вече я наричах така, защото само тя живееше на дъното. Всички се стараеха неистово да изплуват от него, чакаха най-после животворната вода да текне, та да се оттласнат, а тя приемаше ориста си безропотно. Трудно би изкачила гладките стени, пък и къде щеше да отиде?

„Само дето отиде!” – стреснах се сам от констатацията си. Най-после приех, че станалото е необичайно, най-малкото мистично, а защо не и паранормално. „Значи и тя има изход. – олекна ми. – И тя търси начин, за да облекчи живота си!” Може би, така поставен казусът Ви изглежда преувеличен, но за мен доскоро не беше така. Едва сега, с настъпването на пролетта излизах на чисто със финансите, а благоденствието сякаш ми се усмихва от призрачните води, които понякога сънувам в стария басейн.

Когато след ден съзрях благополучно завърналата се стопанка, решението ми укрепна: „ще проуча отвъдното! – зарекох се и започнах подготовка. Изтласках назад съмненията. придружаващи подобно начинание – все пак мишката беше миниатюрно същество, а аз съм над един и седемдесет и тежа около осемдесет килограма. „Щом тя се върна, ще се върна и аз!” – успокоявах се и действах. Имах намерение максимално да се възползвам от безценните знания, придобити от прочетените книги и техните екранизации. Нямаше да се озова ТАМ неподготвен!

Мистерията до такава степен ме завладяваше, че започнах да ходя на работа и през почивните дни. Изучавах басейна, обикалях го от всички страни и търсех още нещо, но единствения извод в съзнанието ми бе, че навярно ме изучава и той. В един от тези дни направих пробива. Търсех си място за екипировката и тъй като колегата ми щеше да любопитства, реших да проникна в „тайната” стая. Наричахме я така, защото металната й врата бе здраво заварена за касата. Това помещение се намираше на метри от работилницата ни, но бе залостено здраво в очакване на други наематели. Никой нямаше да разбере за интервенцията ми, защото имах намерение да я замаскирам и след като подменя бравата щях да се сдобия с базов лагер. Поне така си мислех тогава.

След цял час, преминал в отстраняване на стари заварки и непрекъснато озъртане, проникнах. Притеснявах се най-вече от нашия съсед, Андрей. Ателието му бе на метри зад ъгъла на П-образната постройка, а той имаше навика да идва насам по всяко време. Щом го навестеше музата, бе в състояние да пристигне и в полунощ, за да вае скулпторите си. Набързо нахвърлях багажа си вътре, залостих се с откритите по первазите цели две резета и светнах с фенера. Електричеството естествено беше изключено, та се почувствах като в детективските сериали, нали в тях повечето от снимките се правеха на тъмно – вероятно за да те държат в напрежение или просто за да икономисват от декора. Оказа се, че приликите с киното не свършват дотук. Мощният лъч, който с труд си проправяше път през застоялата тъмнина скоро ми откри още загадки: стаята бе правоъгълна – около пет на пет,  сивееща със старите си тапети, положени направо върху бетона и разръфани при срещата си с тавана. Самотно бюро и  дървен стол, а до вратата – четири метални шкафа. На пръв поглед с това се изчерпваше обзавеждането, докато не обърнах внимание на стените. По-точно на тази зад бюрото. И тук, както по филмите, висеше корково пано, налепено с множество стари снимки. Овехтели от времето и зажаднели да ми покажат съдържанието си, направо ме засмукаха.

Най-отгоре ми се усмихваха лицата на две момичета – вероятно сестри, защото си приличаха по изражението на  замечтаните очи. Едната  – по-високата, прегръщаше другата през кръста. Двете – изтръпнах, се намираха точно върху първата площадка за скокове. На бледия фон зад тях отличих някогашното благоденствие на басейна. Всичко си бе на мястото и доколкото виждах, се ползваше по предназначение. Видях изписаната отстрани въпросителна и спуснах поглед надолу. Следваше оскъдна изрезка от вестник, в която се споменаваше за изчезването им. Щом прочетох датата – седемнадесети септември, хиляда деветстотин осемдесет и втора, започнах да включвам. По онези времена информацията за криминалните престъпление се цензурираше, да не говорим за похищения на хора. Любопитството ми нарасна, когато продължих да проучвам разлепените данни. Под девойките се редуваха три момчета, всяко поотделно, но неизменно заснети на метри от базовия ми лагер. Бяха изчезнали три месеца след девойките и никой не знаеше нищо за тях? По-надолу следваха пет двойки по-възрастни мъже и жени, а имената им неизбежно ги свързваха с младежите, още повече, че и самите те в последствия сякаш се бяха изпарили.

Заобиколих прашното бюро и, след като поизтупах стола, се отпуснах с гръб към таблото. Имах нужда да помисля, а мракът направо ме затискаше. Тогава се сетих за свещите в багажа ми. Можех да пожертвам няколко, заради по-сносна светлина, вместо да си играя на детектив с прожектора. Запалих четири, наредих ги по ъглите на бюрото и се заех със съдържанието му. В страничните чекмеджета попаднах на древни канцеларски материали, а в централното намерих каквото търсех: папка, грижливо обвита в найлон – чакаща появата ми. Съставителят й бе залепил за начало снимката си, а последвалите редове слагаха нещата на мястото им: строги тъмни очи, подстрижка първи номер, а надолу униформа с три малки звезди. „Старши лейтенант – учудих се на находката. – Какво търси тук?” Щом разлистих папката разбрах: човекът се пенсионирал на четиридесет и пет, а после се хванал като охрана на басейна. Отговарял за реда и безопасността на плажуващите, докато започнали да изчезват хора. Един ден дошли следователи от МВР и доброто име на бившия офицер си отишло завинаги. С месеци го разследвали, обвинило го в какво ли не, но така и не стигнали до истината. Делото, макар и пазено в дълбока тайна от обществото, се проточило, а накрая съвсем се обезсмислило, защото изчезнал и главният обвиняем – старши лейтенант от запаса – Климент Аврамов. Промените през деветдесетте също си казали думата и басейнът преминал в ръцете на частна фирма, която нямала никаква полза от него. Затова и престанал да бъде място за отдих, а наместо това, такива като нас наемаха старите помещения с надеждата за някакъв просперитет.

„Разрухата е лишило гражданите от едно прекрасно съоръжение, но поне е спряла похищенията!” – констатирах самотно и страхът в  съучастие с ледената прегръдка на бетонните стени ме стисна за гърлото. Понечих да се измъкна, когато попаднах на ситно изписан текст:

– След като изчезнаха момичетата, открих единствено дрехите им. Вероятно останалите вещи бяха откраднати, затова после внимавах. Щом след време ги последваха младежите, влязох в съблекалнята и прибрах нещата им. Родителите на всички потвърдиха, че не липсва нищо… Това пък подкрепя хипотезата ми, че можеш да отидеш ТАМ, само както си пристигнал и тук – на Земята. Двадесет и две години работих във Военновъздушни войски и съм се нагледал на десетки необясними явления. Подобни неща се случват и тук, в този басейн, макар и по друг начин. Вече съм сигурен, че проходът е под водата. Ако прочетеш това, който и да си ти, бъди уверен,че засега не зная повече от теб за инцидентите. Смятам обаче да проверя, преди да ме затворят някъде. Все пак, месец след като милиционерите зарязаха „местопрестъплението” ми, ТИ оставям тук папката, заедно с останалите документи по случая. Предчувствам как промените застигат държавата ни и скоро на това място ще отвори врати поредният луксозен магазин. Затова ми е време да потегля натам. Ще се погрижа за тези, които охранявах, а ако не ги открия, поне ще си отида с чест. Най-много се радвам, че успях да изпроводя родителите при децата им. Тогава видях сиянието: блести, щом се гмурнеш в дълбокото, точно под първото място за скокове и те поглъща за миг. На никого не казах и дума, защото не ми се ходи в лудницата. По-добре да отида ТАМ!

 Сбогом, непознати!

Глуповато изгледах двете раници, сакът с консерви и въздушната пушка. Кой знае защо, бях помъкнал и нея. Свещите потрепнаха, щом рязко се изправих: „като в безумен спиритичен сеанс!” – трепнах и аз, но решително се насочих към металните гардероби. Малките катинари се разпаднаха в ръцете ми, а нещата вътре допълниха гнетящото предчувствие: четири военни мешки, торба с много по-стари консерви от моите, а отгоре на полицата даже и пистолет с няколко пълнитела. Предшественикът ми смело бе изоставил всичко зад гърба си и бе поел към новия живот. „Или към гибелта?” – изтраках със зъби. „Но стопанката се върна!” – заговори гласът, който ни кара да си играем със съдбата.

– Сега или никога! – прошепнах на догарящите свещи и набързо надрасках разказа си.

Написах го на изоставен от лейтенанта лист и го положих в папката. В него разказвах за едно малко мишле, което ми показа как да се оттласна от дъното. То ми посочи пътя към едно непознато място, където се надявах да живея по-стойностно, а ако не ми харесаше – молех се да има обратен път. После се съблякох, както майка ме е родила и само с новия ключ от базовия ми лагер в ръка, поех към другия свят.

Навън вече се здрачава и ще скрия ключа на дъното. Точно в ъгъла зад тръбата, където гумената настилка се е разкъсала. „Ако се върна, ще го намеря, а ако го намериш ти, непознати – ела да ме видиш!”  мислех с тъга и не по-малка доза уплах, докато избутвах стълбата обратно. Изблъсках я надалеч и на пръсти тръгнах към тръбата. Вече се бях промушил наполовина, когато нещо ме накара да се обърна. Беше настойчивият поглед на приятелят ми Андро – скулпторът. Гледаше ме, досущ като своите изваяни от глина хора, мечтаещи за един нов, по-съвършен живот.

„Още един!” – зарадвах се отвътре и след като му махнах за сбогом, а може би довиждане, изчезнах.