Списъци от Атлантида

СВИТЪЦИ ОТ АТЛАНТИДА

 

 

В търсене на знание за непознатото човек изгубва себе си

 

Вратата се отвори бързо, сякаш ураганен вятър я бутна назад и пред мен се откри стаята, разголила се пред мен в полутъмни нюанси. В сенчестите очертания различих дивана, опрял извитата си снага на стената, над него висяха картини, от които се виждаха само рамките. Точно насреща, срещу дивана, се виждаха очертанията на старото легло, на чиито ръждясали пружини лежеше мекият дюшек, отстрани до прозореца се виждаше бюрото, върху което листите хартия леко се полюшваха от вятъра. Погледнах към прозореца и изтръпнах, крилата му, разперени като на птица в полет, сякаш се опитваха да минат през стената. Девойката стоеше изправена, стъпила от външната страна на перваза, с гръб към мен, червената й дълга нощница леко се полюшваше на елегантното й тяло. Протегнах ръка към нея и се затичах, за да я уловя, преди да е скочила. Тя се обърна с лице към мен и кротко каза „Това е единственият път към Атлантида.” и се хвърли надолу. Погледнах през прозореца, но нея я нямаше Бояна се сля с тъмнината.

Разбудих се, но не можех да отворя очи, все още виждах зловещия отворен прозорец, опустял само за един миг. Цялото тяло ме болеше, имах чувството, че по мен не е останало здраво място, отворих очи погледът ми беше замъглен, но все пак успях да огледам помещението. Стените се извисяваха поне на пет или шест метра височина, таванът беше твърде далеч, за да мога добре да го видя. Стаята, в която се намирах имаше размерите на църква, огромните прозорци бяха закрити с тежки виолетово-сини пердета, опрели гъвкави снаги в земята. Леко се надигнах, леглото, в което лежах, имаше дължина поне три метра и приблизително толкова ширина. Немощно се отпуснах назад, опрях глава в меката възглавница, главата ми се въртеше бързо като въртележка в лунапарк – явно ударът от скоростното приземяване е бил доста силен. Спомените ми свършваха до самия полет с изобретената от мен совалка, с която се отправих към Марс – за самата катастрофа в главата ми нямаше и следа. Отново се унесох, силите ми не стигаха да си държа очите отворени.

Когато отново отворих очи, направо онемях от почуда. До мен беше приседнала жена, която видимо надхвърляше 60 години, дългите й коси, побелели от мъката по младостта, небрежно лежаха върху завивката ми, но не косите й бяха най – странното в нея, тя беше висока към три метра, опитах се да се дръпна назад, но тя положи голямата си ръка върху гърдите ми и се усмихна. Кротките й очи ме успокоиха, но все пак това странно място внасяше тревога в душата ми, къде ме беше довела моята упоритост, в какъв свят ме изпрати изобретателността ми. Нито знаех колко време съм прекарал тук, нито коя част от денонощието е. Опитах се да заговоря жената, но тя направи знак, че не ме разбира.

В стаята се появи още един великан, но този път беше мъж с тъмнопепеляв цвят на косата, появи се сякаш от нищото, стената се стопи, за да го пропусне и след него отново се затвори. Той прошепна нещо на дамата, която плавно се изправи, пооправи гънките на роклята си и излезе по същия загадъчен начин. Мъжът придърпа един стол и седна до леглото, сянката му се разпиля по цялото ми тяло.

– Радвам се, че вече си буден, след такова приземяване е цяло чудо, че си оцелял – представете си учудването ми когато заговори на български. Гласът му се носеше из цялото помещение, въпреки че той се опитваше да говори тихо. – Надявам се скоро да си на крака и да можеш да се разходиш из града.

– А можеш ли да ми кажеш къде по-точно се намирам, защото нямам никакви спомени от приземяването ?

– Разбира се, драги пътешественико, намираш се на Марс или по-точно в Атлантида.

Помислих, че не съм разбрал.

– Великани не съществуват, на Марс няма живот…

– Прав си, на Марс няма живот, но под безлюдните скали, под повърхността се крие нашият свят, в който ти се намираш. Нормално е да ти се струва като измама, но скоро ще разбереш, че всичко тук е истина. – той се изправи и продължи – Моето име е Калиян, ако ти потрябва нещо само кажи името ми и ще ме повикат.

Въпреки ръста му, стъпките му бяха леки като полъх на вятъра.

–          Моля те, дръпни завесите, да влиза светлина.

Той веднага изпълни молбата ми и дори сложи една стълба, за да мога да поглеждам през прозореца.

Жената постоянно влизаше и излизаше от стаята, сменяше превръзките и ме мажеше с някакви смеси с ужасен аромат, ако въобще може да се нарече аромат. Когато се посъвзех и най-важното осъзнах, че не сънувам, започнах да се разхождам из стаята и реших да погледна през прозореца. Останах удивен от видяното. Представете си как древните руини оживяват и се изпълват с живот, как легендите стават реалност.

Стоях на ръба между познатото и онова което всеки учен би отхвърлил дори да зърне със собствените си очи. Градът приличаше на мираж, имах чувството, че всичко може да изчезне всеки миг, не вярвах, ч е това е истина. Улиците, препълнени с тълпи от великани, облечени в пъстри премени, и хора с моя ръст, приличаха на картина от приказките. Сградите бяха изковани направо в скалите, долина от чудновати скални къщи, светилища, кули библиотеки. Гледах всичко това и си мислех за древен Египет, Шумер, изоставени и разрушени от времето. По средата на улицата прехвърчаха колесници с огнено-червени колела, които сякаш изгаряха при всяко завъртане; те се теглеха от динозаври, чиито глави бяха окичени с червени шипове. Как бе възможно на тази безлюдна планета, в недрата й да съществува такъв изумителен свят, вплел в себе си минало, настояще и бъдеще. Небето се оказа плетеница от причудливи скални форми, през цепнатините смело проникваше слънчева светлина, озарила целия град, който се виждаше като на длан през прозореца. Но не само светлината пропадаше през скалите, а и водата – на места двата водопада се сливаха и хвърляха над града пелена от цветове. Тук-таме в небесния простор се мяркаха огромни птици, за които в последствие разбрах, че са птеродактили.

Дни наред наблюдавах всичко това и си мислех, възможно ли е това да е реалност и ако беше – дали щях да открия Бояна. Един ден повиках Калиян и му споделих за болката си и го помолих да ми помогне да намеря Бояна. Той познаваше добре това чудновато място, единствено той можеше да ми помогне.

–   Огняне, мога да разпитам за нея, но не мога да ти обещая нищо. Все пак не малко хора идват и си заминават, но напоследък се случват странни неща.

–   Какво по-точно имаш предвид под „странни”? За мен всичко тук е странно, например как ти владееш езика ми на чужденец, дошъл от една малка държава.

–   Няма малки държави, приятелю, не подценявай това, което имаш, защото, повярвай ми, имаш повече, отколкото си мислиш. – Калиян стана и излезе.

Доста дни не се появи, докато не дойде една нощ и ме изведе бързо от болницата.

Попитах го какво става, но той не ми отговори, вървяхме много, преди да спрем, навсякъде беше пусто, никой не се разхождаше по осветените от огромни факли улици.

–   Тръгни през тази порта и ще стигнеш до един кораб за междупланетни пътешествия, никой няма да те спре, но трябва да отлетиш преди слънцето да е изгряло.

–   Какво става? Няма да замина без Бояна! Не можеш да ме убедиш да си тръгна, кажи ми какво става.

–   За нея вече е късно, казах ти, че се случват странни неща. Ако ти не си тръгнеш и теб ще те сполети същото.

–   Да се връщаме, не ме интересува какво се случва аз ще я намеря жива или мъртва

–   Явно не мога да те убедя, ще ти покажа къде е сестра ти, но не можеш вече да я спасиш. – Отново се запромъквахме из запустелия град и по закътаните улички стигнахме до една от многобройните библиотеки. Вратата стоеше широко отворена и отвътре излизаше на тънки лъчи слаба светлина.

Влязохме в тъмното помещение, нямаше предверие или стая, направо започнахме да се изкачваме по някакви стълби. Често се налагаше Калиян да ме повдига, стъпалата се оказаха твърде големи за мен. Бях много уморен, но нямаше време за почивка, въпреки всичко трябваше да продължа напред. Сигурно бяхме много на високо, защото въздухът ставаше все по-разреден и дишах трудно. Когато стъпалата свършиха, се озовахме пред друга врата, която моят спътник отвори без проблем. Насред кръглото, огромно помещение пламтеше буен огън. Около него един съсухрен исполин протягаше ръце към небето, после се привеждаше ниско към земята, след което хвърляше по няколко свитъка в огъня.

– Тези свитъци са били хора като теб, дошли тук да търсят знания, и този стар библиотекар ги е превърнал в свитъци, за да запази безценното знание. Побъркал се и мисли, че ако някой изнесе това знание от тази библиотека, светът ни ще се срути.

– И сестра ми ли е превърната в свитък? Какво искаш да ми кажеш, че я е изгорил ли? – не ми се видя странно казаното, какво по-странно от това да откриеш Атлантида.

– Да, така мисля, но исках сам да се увериш, че нищо не можеш да направиш. – докато той говореше аз вече бях се втурнал към стареца.

Грабнах свитъците, които се търкаляха на земята, но старецът ме хвана за яката и аз паднах на пода. Свитъците се разпръснаха и няколко от тях паднаха в огъня. Калиян дръпна библиотекаря и аз успях да издърпам пергаментите, но се изгорих. В следващия миг видях само как двамата великани паднаха в огъня, опитах се да помогна на приятеля си, но пламъците се изправиха заплашително пред мен.

–    Калияне, Калияне – виках го, но той не ми отговаряше.

–    Преведи свитъците и те отново ще се превърнат в хора, бягай от тук, бягай! – това бяха последните му думи преди напълно да е погълнат от пламъците. Взех колкото можех от стотиците свитъци и побягнах навън. От тези дни изминаха десет години, които прекарах в превеждане на свитъци и освобождавах хора.

Започнах да превеждам един свитък, в който се разказваше за Атлантида. Разказваше се как тези исполини дълги години живеели на земята, но един ден боговете им изпратили знак, че трябва да намерят нов дом, страшни дни щели да настъпят. Атлантида била издигната в небето, разтресла се земята и се надигнала водата, островът се възвишил над всичко и се отправил към звездите. Дни и нощи бродил островът из вселената, докато не паднал на Марс, скалите го погълнали и скрили от света. И изчезнали великаните от Земята. Когато го преведох до край, той се издигна във въздуха, разкъса се на малки парченца и сред тях се появи Бояна, моята мила сестра. Хвърлих всичко и я прегърнах, търсех я толкова много, натрупах толкова знания, но все пак я открих.

Скъпи читателю, да стигнеш до Марс не е трудно, по-трудно е да го напуснеш, щом веднъж си открил това, което търсиш.Аз загубих много – приятел, който за кратко време ме научи да познавам мистичното, да го приемам за реалност и открих сестра си, красива и добра, каквато беше и в деня, в който политна през прозореца. Дали ще се върна не съм сигурен, но знам едно – ако няма кой да те преведе през долините на знанието, ще изгубиш себе си, ще се превърнеш в стар свитък.

 

2113 година

Огнян Боер,

 българинът, покорил изгубената Атлантида