Слънцето залезе

Слънцето залезе

 

Слънцето залезе. Юда показа лицето си вън от разпуканата черупка. Миришеше странно – на ванилия. Макар той никога да не бе помирисвал ванилия цялото му същество знаеше, че това е ванилия. Юда нямаше време за губене – отвори нежните си зелени очи и смело скочи на малката обрасла в гъста растителност площадка. Преди сто години първият човек беше паднал тук. Юда изпитваше дразнещото усещане за светостта на това място и бързи студени тръпки пъплеха по тялото му. В далечината все още можеше да различи червените отблясъци – там, където слънцето беше залязло. Естествено Юда  знаеше, че това не е онова слънце, което той познаваше. Нито онази  растителност, която беше зародена в сетивата му. Това бяха чуждопланетни усещания. Това не беше Вятърът – а материя, прилична на него. Първата съзнателна мисъл в главата на Юда беше да открие от къде идва ароматът на  ванилия. Юда не се притесняваше от милионите очи, които бяха втренчени в него и чиито погледи той чувстваше да пълзят по гърба му. Знаеше, че те няма да му навредят. Освен това чувстваше в гърдите си едно ново усещане – за сила, за липса на ограничения, за свобода.

Чисто технологично, младият мъж знаеше, че има много повече усещания след престоя в черупката. Черупката беше топла и уютна и беше най-новото изобретение на Земята. Беше накарало сетивата на Юда да еволюират с десетилетия. Очите му бяха все още нови и нежни. Устата му бе залепнала, а ушите му долавяха всякакви странни звуци и то без да го стряскат. Най-важното беше, че съзнанието му беше еволюирало и беше пригодено не само да управлява новите му усещания, но и да ги възприема правилно. Да ги контролира. Ако някой, който и да е на Земята, сега получеше тези усещания, мозъкът му нямаше да бъде в състояние да ги осмисли и той щеше да полудее. Въпреки всичко което знаеше на теория за престоя си в черупката и затова какво ще бъде променено в него, все пак 27 години от живота си беше прекарал като обикновен човек, десет от които като учен, а 2 – като професор, напълно естествено беше да даде известно време на себе си и на собственото си възприятие за неговия Аз да се промени. Тялото му беше уголемено, силно, бързо, кръвта циркулираше с бясна скорост и зареждаше нови и нови импулси в мозъка му. Косата му беше станала по-твърда и здраво преплетена – вече служеше да предпазва мозъка на Юда от нараняване. По време на престоя в черупката са били възбудени други зони на мозъка и младият човек с възхита разпери ръце и впи поглед към небето.

Изведнъж толкова силен пристъп на гордост го блъсна, че той падна на земята – беше един от първите встъпили в задължителната еволюция на човечеството. Всички щяха да минат през това ниво, което той отъпкваше сега. Устата му се разпука и той за първи път се усмихна. Усети прилив от сила и спомени. Стъпи твърдо на укрепналите си крака и пое през гъстата растителност на Едем I. Вече беше паднала нощта, но Юда виждаше в тъмното. Предположи, че малките нови фибри, които драскаха под клепачите му му позволяваха това. Кожата му се беше втвърдила значително и той минаваше през клоните без да усети острите им отровни бодли. За няколко часа Юда измина разстояние, което би убило обикновен човек. По някое време му се стори, че различава пътека, така че гледаше да се придържа към нея. Видя светлините от много далеч. Беше малко, тихо убежище. Две стаи, вдялани в тясна пещера. Вратата му отвори висока червенокоса жена. Косата й бе прибрана плътно по черепа, лъскава и твърда, напомняше на шлем. Жената беше висока и силна. Беше облечена в проста черна роба, прихваната с кожена връв под гърдите. Без да продума подаде на Юда бяла права роба и без да вижда особена необходимост той покри голото си тяло.

– Вие трябва да сте професор Натаниел. – рече тя, след като седна срещу него.

Юда се втренчи в очите й. Бяха свежи и по начина, по който тя се ориентираше в тъмната стая той реши, че и тя беше преминала еволюцията. Но коя би могла да бъде?

– Да. А вие сте? -опита се да контролира гласа си, но това бяха първите му думи и те прозвучаха некоординирано. Юда се почувства уязвим. Оглеждайки стаята изпита огромна носталгия. Това трябва да беше първото убежище на хората стъпили на Едем І. Видя онези странни рисунки по стените; по-тъмните места, където хаотично бяха палили огън. Откъснати от Земята… Историята на първите хора стъпили на Едем І беше тъжна. Нещо унищожило кораба им, а може би сами те – все още не така запознати с откритите едва преди година метали, повредили кораба си. Не успели да се върнат и 20 години по-късно експедиция стъпила повторно на Едем І. Усъвършенстването и изучаването на новооткрития виний отнело толкова време. Пък и никой не искал да се сблъска с евентуалния извънземен ужас, който чакал на Едем І. Втората експедиция открила в тази пещера, в която той седеше сега, останките на първите. Двама били все още живи, но избягали в джунглата. Преди сто години.

– Това не е важно. Трябва да… Скоро ли излязохте от стадия? – видимо притеснена от трептенето на гласа му тя стана. – Опитайте се да разберете всичко ли е наред. Краката ви… пръстите… трябва да проверите всичко. Затворете очи. Вътре в себе си трябва…

– Успокоете се. – рече Юда и гласът му пропадна в ужасно ниска тоналност. – Просто ми дайте малко време.

Тя въздъхна и седна. Той се вгледа в лицето й. Беше красива – със зелени нови очи, леко изпъкнало чело и… някаква странна тъга, преливаща от цялата й същество. Тя засилваше усещането му за носталгия. Затова я кръсти така – Носталгия.

– От кога сте тук? Все нещо трябва да ми кажете! Имате ли ванилия?! –изведнъж Юда скочи, запален от някакъв невидим огън.

– Спи. – рече тя и ярка тъмнина блесна пред очите на младия мъж. Тялото му се отпусна бавно на земята. Юда заспа. Миг преди това в главата му изплува името му – Натаниел Адам. Сънищата му бяха проекции на емоциите му от престоя в черупката, новите усещания, новата му позната, но в тях се прокрадваше и нещо ново – някакъв съзнателен образ – тъмна сянка, облечена в черен плащ, скачаше от спомен на спомен и обвиваше всичко в мъгла.

* * *

Юда се събуди с ясното усещане, че е ял. Чувстваше се така сит и жизнен, че се уплаши и отиде да повърне. Не успя. Разплака се. Беше трудно и го болеше. Очите му не бяха вече същите беззащитни и крехки. Сълзите едва си пробиваха път, за да паднат по безчувствените му страни. Носталгия се събуди с тих вик. Юда беше клекнал до нея и слушаше дишането й.

– Добро утро! – каза той. Тя отметна завивката и плисна студена вода в лицето си.

-Такова ли е всъщност? Огледай се.

Юда погледна и видя топлите слънчеви лъчи и облакът от пара и прах във въздуха. В далечината се мержелееха стъкленосините кули, които ограждаха огромния черен вулкан. Гъвкавите зелени растения се раздвижиха и скриха небето от очите му. Плътно обвиха импровизирания прозорец – тесен процеп между скалите. Юда отстъпи назад уплашен от настъпателността им.

– Какво е това? – измърмори.

– През деня е същински ад. Най-трудно е да свикнеш с милионите очи, които усещаш впити в теб. А никога не виждаш притежателите им…

– Носталгия, ти си еволюирала, нали? – попита той.

Тя го погледна тъжно. Юда се вгледа в устните й, но те не помръдваха. Понечи да й каже нещо, за да я убеди, да изложи някакви аргументи. Толкова добър оратор беше на Земята, а ето че сега социалните му умения сякаш регресираха със секунди. Юда се почувства толкова чужд на себе си – като дете, като измит отвътре. Не можа да й каже нищо, усещаше само как цялото му тяло се опитва да предаде по някакъв първичен начин нуждата му да знае.

– Трябва да тръгваме. – каза тя.

– Ванилията, нали? – промълви, без сам да знае защо.

Тя кимна.

– Чакат ни… Отдавна.

Носталгия му подаде черен ленен панталон и той го обу. Взеха още няколко дреболии: малки ножове, кремъци за огън, хартия, шише с неизвестна течност, няколко парчета плат – един удобен малък вързоп, прилепна на гърба й. Юда обърна внимание колко малко неща им бяха нужни сега, тук, в този им вид, с тези тела. Взеха и нещо, което го изненада – оръжие – два стари дълги и неудобни меча. Носталгия му каза, че куршумите не ги убиват. Нито лазерите. Само ръждата.

-Кои? -попита Юда.

-Спомените. -прошепна Носталгия и отряза дългата си коса. Тя шумно падна на пода и се счупи.

Носталгия излезе и той я последва мълчаливо. Усещаше някаква странна смесица от желание да се гмурне в новия свят, да изследва, да преживее хиляди нови неща и приключения без разум, no regrets и зловещото желание да разбере какво се случва, кой е той сега, какъв е смисълът на експедицията и създаването на стриктен и организиран план за действие – къде отиват, какво ще правят там и как да върнат сигнал на Земята.

Под гъстата растителност имаше достатъчно кислород, но Юда осъзна, че вече не диша кислород. Беше в състояние да приеме всякакъв вид газ и да продължи да живее нормално. Вплетен в драматичния си хамлетовски размисъл над това какво да преживее – да се отдаде или да бъде това, което е бил до този момент, Юда крачеше мълчаливо след Носталгия.

– Връщаме се на Земята, нали? -попита той.

– Не. Отиваме да изпълним мисията си. Моята. И твоята. – рече тя, без да спира и без да се обръща към него.

– Аз не виждам какво общо имаме аз и ти. Дори не знам дали не си някакво извънземно, което просто се е…

– Докато еволюцията се провежда на Едем I, никога няма да успее! – тросна се тя изведнъж. – Не разбираш ли грандиозността на този проект? Защо изпращат капсулите тук?

– Черупки, не капсули…

Тя махна с ръка, но той не разбра, защото реши, че просто е отрязала някое друго растение.

– Няма значение… Защо? Знаеш ли защо?!

– Защото господин Мичгау…

– А, господин Мичгау. Той е зад всичко. Той и неговата компания. Както и трите Съюза на Земята.

– Зад кое всичко? –попита Юда с раздразнение. -Твърде опасно е да се еволюира на Земята! Доктор Даг и доктор Жан полудяха! Кой знае какво можеха да направят! Никой не знаеше какви ще излязат от черупките… Никой не би могъл да знае. Правеха се догадки, но със сигурност… кой можеше да каже? Така и стана, от транспортните кораби слязоха същества с огромна сила и ярост. Загубили разсъдък. Ти знаеш това, Носталгия! Защо е нужно аз да ти го…

– Господин Мичгау винаги можеше да създаде достатъчно обезопасен център долу…

– Това са пари! Много ужасно много пари и излишна работа. Трябваше да се предвидят всичките видове сила, които можеха да добият еволюиралите. И пак можеше да се допусне някоя непростима грешка, която да доведе до смъртта на Земята. Знаеш колко крехка е тя вече. На колко много места е закърпена…

– Наистина ли си вярваш?

Юда почувства неконтролируем прилив на ярост. Изрева силно и усети как в гърдите му се надига нещо ново и непознато. Рязко гърба му се разпука и той падна сред увиващите се растения. Те веднага се впиха в него и Носталгия едва успя да го спаси. Тя го вдигна на ръце и се затича. Трябваше да излезе от гората.

Юда се гърчеше в ръцете й и тя усети, че трябва до го спаси на всяка цена. Мъжът не можеше да си поеме дъх сякаш, не можеше да отвори очи, тресеше се целия, пот проби по цялата му кожа, от някъде през пръстите и по земята потече кръв. Носталгия се движеше бързо, но и това й се струваше бавно. Очите й пряко волята й се наляха със сълзи. Стигна до един тих заслон и положи Юда внимателно. Той беше изпаднал в транс. Струваше му се, че плува из гъста течност. Беше му меко и топло и само от някъде долавяше стенания. Това което изпитваше не беше точно болка, беше като парене и като парализа едновременно. Сетне съзнанието му изключи.

 

***

Когато се събуди, отново се усети сит. Видя лицето на Носталгия размито в парещите слънчеви лъчи. По твърдата й кожа имаше следи от сълзи.

– Какво стана… –рече бавно, но мозъкът му бързо му подаде сигнал, че има нещо на гърба си. Първоначалната паника отстъпи на тихо удивление.

– Още са слаби. -каза Носталгия с усмивка на уста. – Моите умряха. Просто атмосферата на Едем І, силното слънце, застоялият облак от прах и пара не позволиха да оцелеят.

– Но как… да ги контролирам? -заекна той, зяпнал израстъците.

– Засега се наметни с това и ги остави да укрепнат. По-добре аз да те нося.

Юда ги погледна с възхита. Бяха красиви, бели крила. Сетне заспа в ръцете й.

Силен удар го събуди. Носталгия лежеше на Земята до него. Лицето й беше зарито в странната лепкава прах, която покриваше Едем I. Юда скочи на крака огледа се и се опита да определи откъде идва опасността. Беше тихо. Удивително тихо и злокобно. Носталгия се размърда и отвори очи. На коляното й имаше тясна рана.

– Спънах се. -рече тя и се изкикоти глупаво.

– Не е само това. Чувам… чувам тишина.

Носталгия го погледна остро.

– Какво ти е? Да не си се ударил?

– Носталгия, това място се променя. -рече той и тикна пръста си в небето. Облакът от прах и пара постепенно се оттегляше. Изчезваше. Острите слънчеви лъчи убиваха някои от растенията. Еволюцията започваше.

– Значи наистина си ти. – рече Носталгия и се изсмя звънко. – Наша е мисията.

Наметката падна от раменете му и Юда усети крилата си. Бяха вече силни и покрити с твърда кожа и шипове.

Тя само се поотупа и се изправи. Не каза нищо повече.

В този момент Юда не го интересуваше нищо. Той се изправи, стисна юмруци и се усмихна широко. Бавно се издигна във въздуха. Беше му трудно да се задържи. Няколко пъти падна на земята, но бързо свикна. Научи се да лети. Остро чувство прободе сърцето му. Чувство на гордост. Той беше първият. Успешно еволюирал. Черна вълна замъгли съзнанието му за миг, но не успя да изтрие доволната му вълча усмивка. От горната страна пръстите му бяха покрити с твърдо рогово образувание. Той беше силен! Могъщ!…

Носталгия го гледаше като хипнотизирана.

Той стъпи на земята и я погледна гордо и надменно.

– Искам да се върна на Земята. – отсече.

– Добре… – вдигна рамене тя. – Но първо ела с мен. Ще видиш… ще усетиш… че това е нашата мисия.

Юда се разтрепери от гняв, но сетне го обзе някакво тихо подчинение. И смътно безпокойство, което все повече се засилваше.

Облегнал се на едно дърво, Господин Зет ги наблюдаваше. Не успя да сдържи усмивката си. Беше казано… беше писано. Така и щеше да бъде! Веднъж вече се бе сбъдвало…

***

Бяха изминали няколко часа, когато Юда усети как тънки пипала се увиват около мозъка му, причинявайки му гъдел.

– Престани, моля те. – рече й тихо.

Носталгия го погледна остро.

– За какво говориш?

– Престани да ровиш из съзнанието ми. За това говоря. Не знам и не искам да знам от колко време чакаш някой човек да стъпи на тая глупава планета, но не си мисли, че аз ще те оставя да правиш каквото си искаш с мен. Моите мисли са си само мои. – и без сам да знае как, Юда прегради мислите си. Носталгия не каза нищо. Усмихна се едва, внимавайки той да не я види.

Бяха изминали още няколко мълчаливи часа, когато Юда усети силен прилив на безпокойство.

– Нещо става. – рече на Носталгия, но тя вече бе измъкнала ръждивия си меч.

Изведнъж от гъстата растителност изскочи един мъж. За Юда това беше най-странният човек, когото някога беше виждал. Той им се усмихна и се поклони леко на Носталгия. Тя прибра меча си.

– Здравейте! – рече мъжът и Юда долови леко съскане в гласа му. Това го притесни и раздразни едновременно.

– Кой сте вие? – ядно му рече Юда.

– Казвам с-с-се Зет. Пътувам на с-с-север.

– Елате с нас. -рече Носталгия, гледайки любопитно Зет. – Опасно е да се пътува през нощта. А тя скоро ще падне.

Зет се поклони отново.

Юда се втренчи в него с неприязън. Беше малко по-висок от него самия, с много черна мека дълга коса. За това пък очите му бяха свежи. И зелени. Досущ като тези на Юда и Носталгия. Тялото му беше увито в черна пелерина, която на места изглеждаше сякаш е сраснала с тялото му. Ръцете му бяха дълги и костеливи. А усмивката… Юда никога не я видя.

– Какво ще правите на север? – с тон на малко сърдито дете попита Юда.

– Ще търс-с-ся. – беше тихият и смирен отговор. – Нещо, което, струва ми се, и вие правите.

Юда видя, че очите на Носталгия светнаха. Изпълниха се с огромно, необхватно възхищение към Зет. Това раздразни Юда още повече, макар и дълбоко в неговите гърди да се зараждаше тихо и властно същото подчинение пред Зет. То трябваше да бъде изтръгнато още сега, но Юда го остави дълбоко стаено в сърцето си.

Атмосферата на Едем І се променяше изключително бързо – Юда размаха криле енергично и смеейки се се издигна на високо и се усети по-силен. Долу в краката му крачеха Носталгия и Зет. Изведнъж някаква тревога и ревност подпалиха цялото му същество, както наблюдаваше странната двойка да крачи долу. Плавайки из пространството, Юда се загледа в небето – всичко, което знаеше, беше изчезнало от съзнанието му – теорията на Дарвин, Бог, компютърната диагностика, всичките му години следване в университетите, статиите му за човешкото ДНК, за мутациите, за произхода на материята, за съчетаването на молекулите, за мишките, за музиката, за колите, за двигателите, за суетата, за четката за зъби, за кабелите, за кучетата, за дрехите, за самобръсначките, за ягодите, за столовете, за Айнщайн, за Кубрик, за Кенеди, за рапаните, за слънцезащитните лосиони. Знаеше, че животът пулсира в тялото му, че чудото на сътворението е това, което желае, че Носталгия може да му го даде. Усещаше се като съставна част от тази планета, чувстваше се добре, с мощен мах на крилата се извиси нагоре, нагоре, нагоре.

След като се наслади на небесния простор, Юда се спусна тихо надолу и закрачи след Носталгия и Зет, вслушвайки се безмълвно в разговора им.

-…дървото?

-Ще видиш. Щом го видиш, ще го познаеш. Но с-с-само ти…

-Не. -рече тя остро.-От както съм тук забравих всичко. Познавам тази планета и не помня нищо от своята родна… Всичко се изтри от мен. Аз съм нова и празна. Не помня нищо смислено от предишния си живот. Знам странни наименования, които са ми така близки… Защо?

-Знаеш отговора. – рече Зет бавно. –Да, защото това е твоята планета. Замис-с-сли с-с-се, Ева. Колко хора с-с-са оцелели на тази планета? С-с-само тези, които с-с-са пис-с-сани да учас-с-стват в мис-с-сията.

Ева? Така ли се казваше Носталгия? Ева? Как не се беше сетил?

-Освен нас тримата на планетата е оцелял още един човек.-рече Ева.-Един от първите.

Зет кимна.

Един от първите? Юда се стресна. Значи той беше на повече от сто години.

-Къде е той сега? -попита Юда.

-Навс-с-сякъде. – отвърна му Зет бавно със странен глас. – Той с-с-стана час-с-ст от планетата. Веднъж го видях във формата на ярка с-с-светлина. Той ви гледа. И чака. -след като каза това Зет млъкна и прибра някак ръцете си вътре в тялото си.

В главата на Юда всичко беше разбъркано. Той имаше парчетата, но не можеше да ги сглоби. Те се мятаха из новото му съзнание безформени, странни, толкова различни едно от друго и така смътно познати.

Беше средата на нощта, когато Юда падна в безпаметен сън. Ева спа до него. Зет не мигна до сутринта. Гледаше ги щастлив. “Малко грешиш, Ева. Оцеляхме двама.” Сетне с кротък жест разреши меката си коса. “Тук сме, за да създадем Нов свят.” Изсмя се тихо и съскащо. Леко се стресна, когато видя, че младият мъж се мръщи.

Юда потръпна в съня си. Беше го страх. Беше го страх от огромната змия, която пълзеше към него в съня му. Тя го глътна и той усети, че за сетен път раздроби Живота.

Ева отвори очи, изпълнена с доволство и безкрайна любов. Беше щастлива – малкото й сляпо сърце беше препълнено с обич и желание. Зелените й свежи очи се напълниха със слънчева светлина. Надигна се и видя, че мъжете вече са будни и седят мълчаливо, гледайки се един друг. Тя долови напрежение. Мълчаливият двубой избухна, след като част от наметката на Зет се плъзна и под нея Юда видя големи зелени люспи. Обхвана го панически страх, макар че люспите може просто да бяха страничен ефект от еволюцията. Зет тикна пипалата си дълбоко в мозъка на Юда, но той го затвори в непробиваема обвивка. Ева се изпречи между двамата.

– Спрете! -викна тя раздразнена, но невидима вълна я блъсна и тя се претърколи. Някаква странна сила се намеси – и Юда знаеше, че това е Той -вторият стогодишен.

– Ах, ти!!-просъска Ева и събрала всичките си сили застана на страната на Зет. Той я хвана за ръката и така удвои силата си. Юда заспа.

Събуди се часове по-късно. Видя листа, клони, слънчеви лъчи, които блестят в очите му. Лежеше под едно дърво. Усети силен аромат на ванилия. Юда се изправи и бързо се огледа. Робата му я нямаше. Изправена пред него, втренчена в дървото стоеше Ева. Тогава Юда разбра.

Беше виждал това.

– Нека заемем мес-с-стата с-с-си. – рече Зет и свали своята наметка. Люспестото му зелено тяло се сви и двете крила се разтвориха. Черната му коса се плъзна по гърба му. – Вс-с-сички еволюирахме. – рече със съскане и се изсмя ехидно. – Аз, Змията, чаках с-с-сто години! Вечно бягайки от Него! Защото Той реши да направи Рая за вас-с-с. – Ева мълчеше. Стоеше и гледаше с празен поглед Ябълката. – Защо мис-с-слиш, че с-с-се казваш Юда? – обърна се летящата твар към младия мъж. – Ти с-с-си Адам. Така е името ти. Натаниел АДАМ! Той те избра. Избра ви с-с-случайно заради имената ви. Защото с-с-се почувс-с-ства велик, пропълзял вън от тялото с-с-си! Защото можеше да мес-с-сти нещата на тази планета, тя му беше подвлас-с-стна. Ис-с-скаше да с-с-създаде Рая отново. Но този път нищо да не с-с-се обърка. А той щеше да бъде Бог!! Но ето ме мен с-с-сега. Пак!! Неговия вечен враг!! Аз с-с-съм черното на Неговото бяло. Аз с-с-съм кръвта на Неговата плът! Аз с-с-съм края на  Неговото начало. Аз с-с-съм лъжата в Неговата ис-с-стина!

Адам притича към Ева. Но нейните свежи очи не помръдваха.

– Какво й направи?! – попита недоумяващо.

– Не харес-с-сваш ролята с-с-си ли? Нямаш избор. Тя ще направи избора вмес-с-сто теб. Тя ще играе с-с-сега. Тя ще избере болката от Знанието. Тя ще с-с-сгре-ши, защото аз омагьос-с-сах с-с-слабото й женс-с-ско с-с-сърце – пропих го с-с-с любов. Разбираш ли колко с-с-съм велик?! Затаяваш ли дъха с-с-си пред мен? Трепериш… – Змията се изсмя и сви дългите си украсени с извити нокти пръсти. Изсмя се дълбоко и радостно. Изсмя се, така че Адам настръхна. Той притича към Ева и я разтърси.

– Ева? Събуди се… Това… всичко това ще бъде наше. Накарай го да си иде. Ще бъдем двамата… двамата. – Адам знаеше, че тя ще отхапе Ябълката. Беше се случвало вече. Щеше да се повтори. Но му трябваше вяра.

– Няма с-с-смисъл, виждаш ли? – рече Змията. – С-с-страх ли те е? – той беше скрил лицето си в ръцете си и само повдигането на раменете му издаваше кикотенето му. – Аз с-с-съм жес-с-сток. Коварен. С-с-същин-ска змия… Ще я накарам да изяде Ябълката. С-с-само една моя дума… Разбираш ли колко с-с-си незначителен ти? Ти с-с-си с-с-само една малка брънка.

Всичко беше загубено. Дори Той се разплака и заваля дъжд. Тогава Адам разбра. Не беше незначителен… защото знаеше как да спаси Рая. Защото неговата роля беше да бъде обичан.

– Изяж я, Ева! – ревна Змията, разтърсван от несдържания си истеричен съскащ смях, изпаднал в екстаз.

Ева посегна към Ябълката. Откъсна я. Втренчи се в лъскавата й червена повърхност. В съзнанието й изплува спомен… спомен за Снежанка. За отровата в ябълката. Но ябълката на Снежанка беше разделена на две – зелена и червена. Червената беше отровна. От коя страна трябваше да отхапе Ева?

Нейната беше еднакво червена навсякъде… Еднакво лъскава… еднакво червена… еднакво отровна.

– Изяж  Я!!!! Изяж Я!!

– Аз те обичам. – рече тихо Адам.

Миг тишина. Сетне яростния вик:

– Не го с-с-слушай!! Прос-с-сто я захапи!! Не му позволявай да зас-с-стане…

– Обичам те, Ева. Знаеш, че е писано да бъдем заедно. Нека да не знаем… да забравим всичко. Остави Познанието.

Ева се втренчи в него с жален поглед.

– Но аз си спомних, Адам. Аз усетих силата… спомените…

– Само ръждата убива спомените. – рече й той и понечи да я прегърне. Змията се уви около него.

– Изяж я или той ще умре!! – ревна той. От гняв очите му се бяха напълнили със сълзи. – Изяж я!! Проклета да с-с-си! – ноктите му се впиваха в гърлото на Адам и няколко струйки кръв се процедиха по бялата му кожа.

Ева погледна Ябълката.

Какво трябваше да направи? Нека те умрат… Мъжете, които тя обичаше. И какво от това? Тя щеше да живее. Сляпа.

Ева вдигна Ябълката в ръката си и я захвърли. Надалеч. Чак в Нощно море.

– А! Проклета… Проклета да с-с-си!! Не!! НЕ! – Змията се разплака. -Провалих с-с-се. – рече притихнал. Сълзи се спускаха по бледите му страни.-Аз… аз… ще с-с-си ида с-с-сега… и ще с-с-се върна. – рече и пропадна в огромна черна дупка, зейнала в земята.

Адам прегърна Ева. Светът се завъртя наопаки. Слънцето залезе от друга страна, а те забравиха всичко.

В Рая.