Самотна

САМОТНА

 

С помощта на вятъра оранжевото слънце проби облаците, освети площада пред градската управа и след като постопли насъбралите се хора в  деня на избора, се скри отново. Това бе често явление през пролетта на Самотна и колонистите не намираха нищо необичайно в променливото време. След седмица повечето от тях излизаха да обработват земята, така че сега бе време за избори. Така го бяха решили още първите заселници, а техните внуци и правнуци твърдо спазваха традициите. На планетата живееха над осемдесет хиляди души, разпръснати около петте основни поселища и за радост на всички тях, броят им се увеличаваше. Земята тук бе плодородна, а донесените от родината култури, след някои корекции на генните инженери и кръстоски с местни видове можеха да изхранят милиарди гърла. Точно на това разчитаха заселниците: да продават храна срещу всичко, което нямаха на Самотна. Тук почти липсваха „полезните изкопаеми”, както биха казали на старата Земя, но най-вече се чувстваше недостигът на металите. След голямото преселение през двадесет и втори век звездните кораби едва смогваха да навестяват новооткритите планети, а за да изпратят нещо ценно за новите обитатели на вселената на земните администратори бе нужно солидно основание. Самотна им го даваше: местните наричаха продукта си – „генномодифицирано жито за самотници”. Този продукт издържаше стотици години без да се развали и нямаше равен на себе си по хранителни показатели.

Не това обаче вълнуваше избирателите в днешния ден. Всеки „Самотник”, надхвърлил двадесет и една години бе призован да изтегли бюлетината си, която щеше предопредели живота му през следващата година, а тя никак не бе малка. Самотна се завърташе около Кавалер – така наричаха оранжевото слънце за деветстотин дни, изпълнени с  двадесет и шест от познатите ни часове, което бе що годе равностойно на три земни години. Може би името й идваше от факта, че от дванадесет планети, въртящи се около гаснещия Кавалер, само тя можеше да приюти хората. Въздухът бе годен за дишане, а водата се намираше в  изобилие и стигаше за всички.

Един по един жени и мъже – фермери, граждани и техните съпруги, влизаха в безмълвната зала на равенството и теглеха  бюлетина си. От утре животът на някои измежду тях щеше да се промени, ала мнозинството щеше да продължи да обработва насажденията. Наред със „житото за самотници”, овощките, засадени преди век от пионерите също даваха добра реколта, а напоследък се развиваше и животновъдството. Създадените пак от генетиците, краовци –  млекодайни животни с големината на земни крави, но обрасли и с вълна по подобие на овцете, успешно се приспособяваха към местните условия и хората можеха да отдъхнат. Нямаше да гладуват. Надежда им даваха и новините за новите междузвездни „скачачи”: преди тези кораби бяха малки и мигновено можеха да пренасят предимно хора през пространството, но сега технократите от Земята бяха успели да увеличат размерите им, което щеше да даде тласък на търговията.

„ЧЕСТНА РАЗМЯНА” – прочете девизът на Самотна, Даниел Карлов. За четиридесет и първи път влизаше в залата за избори, което значеше, че е на шестдесет и две „Самотни” години. През първите тридесет и пет от тях все му се падаше да е фермер, после прекара пет последователни като градски чиновник, но миналата жребият отреди друго: промени животът му и го направи техник по комуникациите. Получи малък всъдеход, снаряжен с нужните инструменти от управата и след като премина кратък технически курс, обиколи цялата планета. Под „цялата” трябва да разбираме континента „Първи”. Засега хората живееха само там, а за заселването на „Втори” и „Трети” все още нямаха ресурси. Понякога се носеха слухове за изчезнали хора и мълвата неизменно ги изпращаше натам, макар че погледнато реално, това си бе трудна задача. Океаните между материците бяха огромни и със самоделните си лодки, смелчаците по-скоро биха намерили гибелта. Все пак Самотна, бе четири пъти по-голяма от родната Земя. Вярно е, че хората разполагаха с два катера за проучване на водните ресурси, но те засега по-скоро наблюдаваха.

Даниел Карлов бе едър човек, но въпреки годините си пристъпваше уверено, дори младежки. Съдбата, а може би самият той, предопредели да няма семейство и въпреки мимолетните връзки с няколко жени през годините, той си остана сам. Извисяваше се с една глава над повечето колонисти, рижав, като сгряващия ги през лятото Кавалер, със здрави мускулести крайници и студено бледо лице, лишено от каквато и да била изразност. Ако изпъкналите скули и ледените очи над тях дори и за миг трепнеха, то той би минал за привлекателен мъж. Такъв си бе и сега. Увери се, че е сам в залата, пристъпи към заобикалящите го отвсякъде хоризонтални рафтове и изтегли предопределението си. Щом бюлетината се озова в ръцете му, прозвуча приглушен сигнал и полиците със свистене се плъзнаха в стените. Невидими камери наблюдаваха процеса и след решението на избирателя урните се прибираха. Никой не можеше да повтори или да прикрие избора си. Погледна белия стикер в ръцете си и напусна помещението. Едва през нощта, след дванадесет часа, посланието щеше да се изпише само, а после да се стопи и изчезне.

След войната на ветераните, Самотна се управляваше от закона за „Честна размяна”. Това важеше както за хората и постовете, които заемаха, така и за външната политика на колонията. Тук никой, никога не работеше за друг и също така, никой не заплащаше за чужда услуга. Всеки фермер, животновъд или административен служител предаваше в уречен ден свръхпродукцията си в складовете на близкия град, придружена с документ, в който обстойно се описваха нуждите му през идния сезон. Наред с така ценните изделия от метал, жителите си поръчваха преди всичко вещи за дома, произведение на изкуството, както и пособия, с които да творят самите те. Управата се стараеше всички „Самотници” да бъдат поне частично удовлетворени, а ако на някой не му изнасяше, временните чиновници се събираха на съвет и след преговори с идващите през шест месеца кораби, намираше разрешение. Качваха недоволника на някой от тях и се освобождаваше от присъствието му. Не всеки ставаше за „Самотник”.

Въпреки професионалните си превъплъщения през последните години, Даниел продължаваше да живее във фермата. Със служебния всъдеход пътят до дома му отне малко повече от час и след като набързо приготви вечерята, приседна на верандата отвън, за да погледа залеза. Къщата бе пригодена към нуждите на хората преди стотина и петдесет години , вероятно от дядо му и не се различаваше особено от другите фермерски жилища. Местните дървета бяха не по-високи от четири метра, но затова пък все още изумяваха хората с дебелината си. Диаметърът на някои достигаше до двадесет и пет метра, но не винаги бе задължително да са кръгли. Срещаха се дънери с формата на трапец,  имаше и ромбоидни, а късметлиите измежду хората понякога попадаха и на правоъгълни.  Изумителното бе, че точно най-големите представители на дървесното царство бяха кухи, сякаш готови да посрещнат новите жители на Самотна. Така хората се нанасяха в почти готови жилища, предпазващи ги зиме и лете от капризите на природата.

Понякога стопанинът имаше чувството, че къщата е жива. Говореше й, четеше на глас някоя от десетте си книги, най-ценното му наследство от старата Земя, а после обсъждаха написаното. Всъщност той говореше, а домът-дърво слушаше.

Часът на размяната наближаваше и Даниел Карлов, колкото и да бе невъзмутим, определено прояви нетърпение. Вместо две, изпи четири чаши от виното, което му бе останало от зимата. Поне последната работа му спестяваше труда да го приготвя, защото хората, чиито домове свързваше с централата за комуникации винаги го изпращаха с пълни ръце. Доволни от връзката си със света, макар и още малък, фермерите го отрупваха с дарове, но най-вече вино. Приемаше уханното питие от овощки с най-голяма охота, а във всъдехода имаше много свободно място.

Протящен писък на плачливец проряза нощта и го напрегна още повече. Ненавиждаше тези твари, които плачеха по тъмното и смущаваха мислите му. На големина те бяха колкото земни вълци, ала очите им изразяваха лукавост, поне според него, а кожите им бяха меки и толкова пъстри… Вече бе ликвидирал няколко от тези зверове и мечтаеше за деня, когато щеше да захвърли омразният комбиниран гащеризон и да се облече като ловец. В синхрон с въжделенията му парцелът около къщата му  вече наподобяваше „самотна” джунгла. Откакто се размени преди шест години, бе зарязал насажденията си, поради което синкавите местни храсти вече стигаха над главата му, а младите дървета, които посади наоколо подивяха, като самия него. Първичното все повече го привличаше и Даниел, вместо да зяпа местните новини или някой стар сълзлив филм за родината, все по-често оглеждаше илюстрациите от земните книги. В тях бяха описани многобройни похвати за лов на свирепи животни, опитомителни техники за различни хищници, както и начини за премахване на вредители. По-рано не беше такъв човек, но с напредване на годините му се щеше нещо да се промени. Искаше да разполага с мощни оръжия, уви, забранени на Самотна и да поведе битка, било със зверове, било с хора. Омръзна му тази идилична монотонност, така обичана и възхвалявана от околните. Вероятно затова и не се задоми… Плачещи деца и грижи за майките им не му влизаше в плановете, нито пък можеше да понесе подобна идилия. Унесен в мислите си се стресна от лекото шумолене на стикера. Бе го положил на масата пред себе си, а воят на плачливеца го лиши от мига на промяната.

– Проклети плачковци! – ревна към гората и с трепереща ръка пое бюлетина си.

Прибра се в къщата и там, на светло прочете предопреленото от „Честната размяна”.

ПРЕСТЪПНИК” – пишеше с едри букви.

Ледените очи от години не се бяха просълзявали, а усмивката, като непознато насекомо кацна на каменното лице. Най-после бившият фермер изобрази гримаса: гримаса на ненаситна ярост, жажда за промяна и безмерен хаос. Откога чакаше този миг и ето, че съдбата тази година се намеси на негова страна. Животински, земен вик се изтръгна от гърлото му и дървото – дом потръпна от уплаха. Плачливците също притихнаха и той сякаш чу плашливия им бяг, отвеждащ ги, колкото се може по-надалеч от него.

На всички бе известно, че всяка година честната размяна изисква десетина от колонистите да поемат по пътя на злото, но досега, Карлов не бе срещал подобна личност. Тези злочести избраници неизменно вършеха престъпленията си, мрежата се претоварваше от техните простъпки, а двамата избрани служители, отговарящи за безопасността на населението, никога не ги хващаха. В един момент злодеите изчезваха в дън земя и всичко приключваше. Нямаше заловени, нито гръмки процеси – още по-добре за него.

– На работа, разменени! – подвикна на себе си и уверено се насочи към бърлогата.

На стотина метра от жилището си ползваше едно недоразвито дърво от местните за склад, откъдето измъкна няколко първобитни копия и почти двуметров лък. С омерзение съблече работния гащеризон и се премени със животинските кожи. Сега се чувстваше жив. Събра част от нещата си, макар че във всъдехода имаше всичко нужно за оцеляване и на прощаване за малко не изкърти с ритник входната врата. Дървото едва не умря при вида на снопа факли в ръцете му, но щом самотният варварин си тръгна и го пожали, тихо застена. Няколко плачливеца го заобиколиха и заедно с него подхванаха тъжните си песни.

Даниел Карлов веднага се зае с новата работа. Първата му цел бе да навести близкия колектор. За два часа и половина, въпреки мрака достигна съоръжението и след като директно разби една от стените му със всъдехода си, максимално увреди всички връзки по трасетата. Отлично знаеше, какво прави, защото сам ги бе изграждал. Сега пред себе си имаше стотици километри, населени с беззащитни жертви; без мрежа по която да го предадат, без радио, защото изключи и тока, както и без превоз, защото малкото коли с които разполагаха колонистите също се зареждаха с електричество. Оставаше им единствено да се придвижат с коне, но те все още бяха рядкост на планетата, пък и това щеше да отнеме много време.

Реши да тръгне на запад, да свърши добре работата си, пък после, да става каквото ще.

След години походът му се описваше на Самотна като „Пътят на Карлов”: Десетки ферми пламваха, откъдето минеше варваринът, хората изпадаха в безсилен гняв, а най-ужасени бяха жените: неколцина от тях бяха жестоко насилени. Все пак не се стигна до убийства, макар че дузина мъже бяха пребити, а други унижени и малтретирани. Това се случваше предимно в хановете, където фермерите се събираха след изнурителната работа по полето. Там на местна почва новините пристигаха бързо, но застрашените, колкото и да се готвеха за отпор, винаги бяха изненадани.

– Не е имало досега такъв престъпник! – казваше Жана на съседката си, докато я изпращаше по стръмната пътека.

После свърна назад и излезе на откритата площадка. Дървото й бе единствено тук, захванато здраво за ветровитата канара над океана. Тук трябва да отбележим, че континентът „Първи” не бива да се представя като някаква равнинна степ. Просто бе много обширен и планинските образувания по него не правеха впечатление на хората с отседнал живот. Като прибавим към това, че бяха и доста трудни за преодоляване – ето Ви още един бонус за варварина.

– Здравей, Жана! – чу глас зад себе и замръзна.

Знаеше, че е той, както и предчувстваше, че ще е появи. Карлов бе приседнал на прага, а вятърът си играеше с избуялата рижа коса. Облечен като дивак от холофилм за старата Земя, бе толкова отблъскващ, но в същото време и така желан.

– Как смееш да идваш отново? – проплака от гняв и безсилие. – Сторил си толкова злини… особено на онези жени.

– Казах им да говорят така! – усмихна се дивакът. И те са ми стари познайници, като теб, пък и трябва да си върша работата.

– А опожарените ферми? Мъжете, които си пребил и унизил? – не спираше да го укорява стопанката на зъбера.

– Опожарените, до един бяха по-големи престъпници от мен. – Слагаха забранени смески във фуража на животните, а торта, с която обогатяваха земите си, е опасна за цялото човечество. Не може да си позволим подобен пробив. Може и да съм преиграл малко, ала сама се досещаш, че качеството на „житото за самотници” е жизнено важно за нас. Иначе загиваме.

– Така си и знаех. – отвърна Жана и най-после се усмихна и тя. Бе по-млада от него и все още привличаше мъжките очи. – Нямаш ли и за мен от тези дрехи? – продължи да се смее с очи, от което стана още по-хубава.

– Изкуствени са! И това знаеш… – промълви дивакът, докато я прегръщаше. – имаш ли време за мен?

– Нима най-големият насилник от преселението до наши дни пита? – бе отговорът.

Привечер стояха на канарата и безмълвно се сбогуваха. Катерът се появи отляво, заобиколи скалистия нос и се вмъкна в малкото заливче под тях.

– Ще те чакам в края на всеки месец? – целуна го Жана. – Посмей да закъснееш и догодина аз ще бъда престъпникът! Ще си имаш работа с мен.

– Понякога обществото има нужда от нас, – отвърна Карлов. – а колкото до краят на месеца – имаш думата ми.