Разказвачът на приказки

 

РАЗКАЗВАЧЪТ НА ПРИКАЗКИ

 

                                                                       в памет на Асен Разцветников

 

1.

 

Имало едно време един свят. В него хората били затворени в собствените си къщи, но били щастливи.

Включвали се със събуждането си в компютрите си, играели във виртуалното пространство, запознавали се, говорели си, споделяли си, влюбвали се там един в друг без дори да изпитват необходимостта да се видят на живо.

Всичко било под контрола на световният господар, на онзи, който държал монопола на Мрежата – интернет, игри, виртуални срещи…всичко.

Хората го наричали Домейн.

В този приказен свят за всеки човек се грижела машина-програма. Тя обслужвала нуждите му. Машината го хранела със синтетична храна, която приличала на истинска храна, докато той седял пред своя компютър. Машината му помагала да облекчи физиологическите си нужди, къпела го и го обличала. Истинските сънища били заместени от виртуални. Mъжете и жените се срещали в тези сънища, а машините сливали подходящите сперматозоиди с извлечените яйцеклетки на партньори, които никога не са се виждали наяве – седящи всеки пред своя монитор, изолирани в своите стаи. Машините отглеждали децата от извънматочни зиготи в чисти и уютни лаборатории.

Най-ценното било да се запази интелектът на хората.

Така учел Домейн.

Машините никога нямало да придобият качеството да мислят като хора. Те трябвало да се грижат за телата им. Хората станали инертни, те все по-рядко напускали домовете си. Машини заменили физическата работа и само произвеждали забавления за хората.

Но сред хората в този свят имало изключения.

Един баща, привърженик на “стария стил”, обичал да разказва приказки на сина си. Той бил от онези бащи, с големите винаги топли длани, от тези хора, от които животните не бягали, а идвали до протегнатата им ръка доверчиво, които можели да засадят дърво и то да се прихване, да стъкнат огън и той да пламне, да направят крайпътна чешмичка с обло медно канче, от която жадни морни странници да пият студена вода до насита. Бащата обичал да се грижи сам за градината си, да пътува с колата си из обезлюдените пътища, да катери гърбовете на навъсените планини и да плува в препълнените от сълзи морета. На всичко това той искал да научи своя малък син. Син, роден от плътска любов с прекрасна жена, починала неотдавна, но достатъчно отдавна, за да не бъде запомнена от малкото момченце. Бащата му разказвал приказки, които не били програмирани и във всеки един момент в тях можели да се доизмислят неща, да се променат неща, без никаква логика, невероятни, точно защото можели да се случат. За момченцето тези приказки никога не били скучни, защото онзи който му ги разказвал седял до него, от плът и кръв, а не от метал. И в другите домове от устата на машините се чувало топло “Лека нощ”, както от устните на бащата. Но след това “Лека нощ” на никое друго дете не му идвало на ум да каже на своята машина-бавач “Постой още малко при мен…”. Този дом нямал машина. Рядко се включвал компютърът след смъртта на майката. Господарят Домейн разбрал, че нещо не е наред. Той проникнал в дома на тези хора неусетно чрез контролираните от него сателити и чул приказката, която бащата разказвал на своя син преди лягане:

 

ЛЪВЪТ И ПЕТЛЕНЦЕТО

Един стар лъв откраднал дълга връв, па си препасал с нея един пищов и тръгнал на лов. Не щеш ли, насреща му се задало едно петленце бяло.

– Петленце-момченце, – рекъл лъвът, – не бягай от моя път! Ти додето кажеш “фър-фър!”, аз ще кажа с пищова си “гър-гър!” и ти ще паднеш убито във зеленото жито. Затова ми ела самичко насам, та кротко да те изям!

– Ка-ак!- разлютило се петлето. – Какво ми говориш ти, животно проклето! Ами че ти знаеш ли кой съм аз и какъв е страшен моят глас? Та само като разтворя свойта гага и нощта пред мене бяга! А като кажа “клъв!”, поглъщам цял лъв! И тебе ще те глътна ей сега като слива, за да разбереш, че със мене шега не бива!

– О-ле-ле, моля ти се, юначе! – започнал лъвът да плаче. – Ето, падам ти тук на колене: остави ме да поживея до утре поне!

– Не, не, не! – отвърнало петлето, па пристъпило напето. – Ти си един лошав лъв и пиеш кръв!

И тъй както страшният лъв, разтреперан, стоял, то казало “клъв!” и го погълнало цял. Не могло да нагълта само опашката му жълта, но това не било беда, защото то си я вчесало като брада, па тръгнало напето-напето и изчезнало далеко в полето…”

Двамата бащата и синът се разсмели. Този смях преминал през проводниците и стигнал до трона-сървър, на който стоял Господаря Домейн. Той имал три глави. „Това са безсмислици” – извикала първата от главите на Господаря Домейн с глас, пълен с гневна емоция. Изпратих своите машини да се грижат за всеки човек. А този тук е отхвърлил помощта ми и вследствие на това е загубил разсъдъка си и е на път да побърка и невръстния си син.”

 

Втората глава с мъдър старчески глас продължила: „Във всички файлове, свързани със зоологията и родеещите се с нея науки, еднозначно е посочено, че лъвът е един от най-могъщите зверове на планетата. Не случайно е избран за цар на животните. И е символ на властта. Опасно е когато хората стигнат до там, че да променят ценностите си. Не бива да позволяваме това. Предлагам да изолираме малкия обект и да анихилираме големия.”

 

Тогава се намесила третата глава на Господаря Домейн. Тя имала тънък изкусен глас, който никога не повишавала: „Детето се смееше чистосърдечно на приказката на баща си, струва ми се. Може би изпускаме нещо. Предлагам да не бързаме с унищожаването на човека, а по-напред той да бъде разпитан от нашите машини. Може би точно този обрат, неразбираем за нас, е ключът към разгадаването на човешкия интелект. Ако успеем да се научим да мислим като хората, може би няма да имаме повече нужда от тях. Нашите машини няма да бъдат повече техни слуги и подлоги, няма да има нужда от програмите ни, за да приспиваме мозъците им. Ще се отървем от тях завинаги като ненужен органичен отпадък”.

 

После и трите глави на господаря Домейн закимали утвърдително на това предложение, а на машините било наредено да заловят бащата.

 

2.

 

Човекът се борел дълго сам срещу машините Когато патроните в оръжието му свършили, той се нахвърлил срещу тях с ножа си, а синът му гледал свит в едни ъгъл как баща му се отбранявал до края на силите си. После докато една машина го отнасяла, момченцето гледало как други четири огромни машини повалят баща му и го връзват и завличат нанякъде. То чуло последните му думи, преди да се превърнат във вик на болка.

 

–          Синко, това е приказка, само още една приказка. Можеш да я промениш, запомни, можеш. Само ти знаеш как…

 

3.

 

Бащата се събудил на един електрически стол  Ръцете му били вързани с каиши. От  двете му страни две машини стояли неподвижни. Изведнъж пред очите му плиснала синя светлина и той видял екран, от който го гледало триглаво същество. Приличало на бонзова скулптура на древно езическо божество. Съществото му казало:

 

–          Човеко, аз съм Домейн, грижа се за себеподобните ти.

–          Като ги приковаваш към столове, на които не искат да седят и ги слагаш пред екрани, които не искат да гледат

–          Грешиш, единственият, който не иска това, си ти. Хората са щастливи.

–          Къде е синът ми? Какво направихте с него?

–          Той е добре. Желаеш ли да го видиш отново?

–          Какво искате от мен?

–          Съдействие.

–          За какво?

–          Обясни ни. От години наблюдаваме вас, хората, помагаме ви. На практика повечето от вас са обречени без нашата помощ. Но все още мисленето ви е загадка за нас. Докато ви осигуряваме свобода във виртуалната реалност и наблюдаваме поведението ви там, ние ви анализираме. Разбираме, че във всеки момент ви води вашето себелюбие, желанието ви да властвате и да се прославяте, да притежавате и да отнемате, прогнозираме постъпките ви, преди да сте ги направили, изграждаме модели, за да уловим процеса на вашата креативност, но въпреки това има неща, които ни озадачават. Смятаме, че ти можеш да ни ги обясниш.

–          Защо?

–          Ти си последния независим човек.

–          Толкова по-добре за вас, ако си отида, на никой няма да му пука за човешкото мислене, то ще бъде история.

–          Не се прави, че не разбираш. Точно този тип мислене е нужен на нас машините, за да станем независими и по-велики от вас хората. Нашите тела са вечни – за разлика от вашите.

–          Не мога да ви помогна и да искам. Никога не съм се замислял над това как точно мисля. Сега ме пуснете. Искам да видя сина си.

–          Не е токова лесно.

–          Казах ви всичко, което мога.

–          Чухме те как му разказваше приказка. За нас тя не носеше смисъл, но той й се радваше. Нима твърдиш, че в нея няма нещо скрито, за което нямаме представа и не трябва да научаваме.

–          Не знам, нали вие сте тези които правят анализите?

–          Добре, разказвачо на приказки. Ще те попитам директно и искам директен отговор, в противен случай ще го изтръгнем чрез болката ти. Кое е онова, което движи мисълта ти и ти помага да създаваш историите си?

–    Искам да видя сина си…

 

Изведнъж столът, на който седял мъжът се превърнал в клада без пламъци. Човекът започнал да се гърчи и завикал от болка. Токът спрял. От устните на мъжа течала слюнка, те промълвили завалено:

 

…Имало едно време сто комара, които решили да отидат на пазара, за да си купят иглички за тънките зурлички. Обули си те белите панталони от макарони…(последвал токов удар), облекли си зелените фанелки от зелки, (после още един)…нахлузили си червените ботушки от чушки (и още един…)

 

Гласът на Домейн се извисил над пращенето на електричеството:

– Как се раждат мислите ти – крещели в хор главите му – отговори!

 

Но мъжът продължавал да реди думите на приказката като молитва, сякаш я разказвал на някого, който не бил там, но само той можел да види…

 

…наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци…

 

Мъжът погледнал за миг към машините с ирония. Силен токов удар го разтърсил задълго. Домейн имал чувството, че изкривените от болката устни му се усмихват. Той наредил мъчението да спре. Когато столът се укротил, мъжът тежко се отпуснал в него. И макар тялото му да приличало на захвърлена дрипа, набъбналите му покрити с пяна устни продължили да фъфлят:

 

Вървели, вървели, стигнали до една сливка и спрели да си направят почивка. Събули си тогава белите панталони от макарони, съблекли си зелените фанелки от зелки, изхлузили си червените ботушки от чушки, отложили си рунтавите калпаци от котараци и легнали на сто меки дюшечета от мечета…

 

– Имам предчувствието, че дори да изгорим мозъка му мислите пак ще останат, казала с досада първата глава на Господарят Домейн.

– Може би той наистина не знае как се инициира мисловния процес в него – добавила кротко мъдрата втора глава.

– Не сме изпробвали всичко – чул се резкият безмилостен глас на третата глава. Нека да доведем сина му и да заплашим, че ще го екзекутираме пред очите на баща му. Тяхната органична привързаност ще накара този разказвач на приказки най-сетне да каже нещо смислено.

 

А разказвачът продължавал да приказва като в унес…
…Лежали, лежали, починали си, па станали, обули си пак белите панталони от макарони, облекли си зелените фанелки от зелки, нахлузили си червените ботушки от чушки…

 

4.

 

Когато довели невръстния му син пред него, разказвачът можел само да вдигне уморено очи и да се усмихне вяло с нещо като окуражителна усмивка

 

Момченцето гледало сериозно баща си. В очите му нямало сълзи, но това не направило впечатление на никоя от главите на Господарят Домейн, той казал:

 

–          Разказвачо на приказки, синът ти е тук, исках да разбереш, че съм решил да го изтезавам пред очите ти, така както измъчвам теб сега, ако не ни разкриеш алгоритъма на човешкото мислене.

 

Но разказвачът продължил загледан в сина си, сякаш не го чувал:

–          …наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци.
Вървели, вървели, стигнали до втора сливка, па спрели пак да си направят почивка.

 

– Махнете го от стола и сложете на негово място сина му – заповядал Домейн. И машините захвърлили ранения баща на студения под и вързали ръцете на детето с каишите. Падналият мъж продължил да повтаря:

 

–          Събули си пак белите панталони от макарони, съблекли си зелените фанелки от зелки, изхлузили си червените ботушки от чушки, отложили си рунтавите калпаци от котараци и легнали на сто меки дюшечета от мечета.

 

Но той изведнъж извикал в един промеждутък като пробуден…”ТВОЯТА ПРИКАЗКА, СИНКО, ТВОЯТА ПРИКАЗКА!” И пак продължил: „…лежали, лежали, починали си, па станали, обули си пак белите панталони от макарони, облекли си зелените фанелки от зелки, нахлузили си червените ботушки от чушки, наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци…”

 

И двамата бащата и синът заповтаряли приказката в един глас и я повтаряли когато машините включили електричеството и неговата синя вълна обхванала стола и седящото в него дете, и я повтаряли когато всичко наоколо се разтърсило от силата на напрежението. И докато устните им я изговаряли заедно, те се усмихвали странно един на друг, а телата им изглеждали недокоснати от болката, докато светът сякаш се разпадал като сън, и те двамата се издигали над него, а дълбоко под себе си виждали машините дребни като детски играчки и жалки като бракувани електроуреди – тостери, кафеварки, CD-плейъри и един троен сплитер, който излизал сгърчен от своя кабел, а трите му глави гледали безпомощно нагоре…

 

И както било някъде там отгоре, момченцето се навело, пресегнало се и го дръпнало от контакта, а сплитерът увиснал в огромната му детска ръка като мъртъв малък електрически змей.

 

И така свършила историята за разказвачът на приказки и неговият син.