Програма

Програма

 

Годината е 2133. Хората живеят в камери, където всяко тяхно действие е контролирано. Всяка секунда е разпределена – спи, стани, отиди на работа, спи. Това е техния жизнен цикъл, който се повтаря ден след ден. Дори правото им за създаване на нов живот е отнето. Нужно е позволение от господарите, Програмата трябва да го позволи. Господарите определят чифтосфането. Да, това е думата, която се използва.  Няма чувства, няма смисъл дори за самите хора. Просто заповед.

Хората – те не знят какви могат да бъдат. За тях синьото небе не съществува, има само кървавото – червено като тяхната робска кръв, не Господарско синя. Съще-

ствуват само машини. Метални къщи, метални коли, храна с метален вкус- метален живот.

Радостта от мириса на цветята, от милувката на вятъра, не съществуват. Меха-

ничните цветя – те са вечно цъфнали. Вятарът не съществува в Купола. Кислоро-

дът се създава в Лабораториите. Хилядите животи са просто един добре смазан механизъм.

****

   Вечерта с нищо не се различаваше от другите. Неподвижният въздух, неоновите светлини на небостъргачите, хората движещи се по програмираните маршрути.

В една такава обикновена вечер се случи най-необикновеното нещо. Един човек, една Програма, се осмели да отдели очи от посочения му път. Една програма си позволи да мисли. Това чудо не беше позволено на програмираните мозъци. Всички трябваше да гледат право в земята, без право на комуникация (освен в работно време), за да не си позволят провокативни мисли. Провокативни мисли на езика на Господарите, бяха всички мисли, защото са израз на свободна воля.

Програмата се огледа наляво-надясно и сякаш е току-що прогледнал слепец, започна да попива всичко с очи. Те нямаха право на много мисли, нито пък на много действия, затова сега гледаше с недоумение и не знаеше какво да прави. Продължи няколко крачки с другите програми по Маршрута и тогава осъзна, че може да се отдели, да тръгне по друг път. И точно това направи. В тази нощ с една малка стъпка, целия свят щеше да се промени.

****

Господарите бяха лоши същества. Може да ги попитате какво мислят за себе си и те, ако благоволят да ви отговорят, ще се похвалят какви добри Господари са и как добре са подредили света. Как ако не са били те, сега всичко да е на пух и прах.

Не може да попитате  Програмите за мнение. Тяхното виждане за Господарите е чуждо, заложено в програмата. За тях те са величавите богове, които са спасили света от Апокалипсиса. С други думи – не може да им се вярва.

Затова ще ви кажа аз , как виждам Господарите, тези така благо наречени „милостиви богове”. Истината е , че те даже не са хора. Те са уродливи същества със синя кръв, които контролират всичко. Но всъшност се крият в сенките, защото не обичат светлината. Затова и го има механичното слънце със зъбата злобна усмивка. То е тяхно творение, свети с тяхната грозна светлина. Та тези уродливи, слузести твари са  нашите Господари, на които никой не се опълчва. Но я чакайте, нека се върнем към нашата разбунтувала се програма. Дали това не е шепот за промяна?

****

   И така нашата мила Програма се отдели от предначетрания път и запрепуска свободна из градските улици. Поглъщаше жадно всичко около себе си, като завърнал се след 10 години блуден син. А всъшност – осъзнава той –всичко е било около него през цялото време. Но защо не го е виждал – пита се? Някой не му е позволявал.

Тогава вижда Чистачите, минаващи със зловещите си, подобни на чудовища камиони, как прибират една припаднала Програма. Хубава Програма – руса, висока, стройна. Той я съжалява, сърцето го боли. Знае какво става с неработещите програми – изчезват.

Изведнъж Програмата реши нещо много важно. Ще отиде при боговете, за да иска помощ. Сигурна беше, че те просто са забравили своите задължения да ги пазят и едно малко побутване нямаше да им е излишно. И така твърдо решена, нашата храбра Програма се запъти към най-високия небостъргач в центъра на града, където знаеше, че е трона на главния Господар – този с който трябваше да говори.

****

   Господарят на Господарите, най-великият сред великите – това мислеше той за себе си. Той седеше на златния си трон и раздаваше правосъдие. Тук може да се посмеете, защото той нямаше кой да наказва. Само контролираше от високия си трон във сенките. Той нямаше име, дори и да е имал, то се е изгубило във времето. Но сигурно е уродливо, като самия него. Грамаден като канара, обвит от сянка, прикрил необозрими пипала. Очакващ преклонение на всичко живо и неживо (механично) като най-прекрасния спасител на света.

Той толкова обичал прекрасната си машина за програми, че се залепил за златния си трон и не помръднал повече. А тази машина се намира в големия небостъргач и имала притегателна сила за Програмите. Така нашата смела Програма, разбрала къде да отиде.

****

  Програмата безпрепятсвено влязла във високата сграда без никой да обърне внимание.Че къде се чуло и видяло, Програма да ходи някъде по собсвена воля? Така, че тя се качила с асансьора до последния етаж и с нетърпение слязла от там, за да се срещне с Господаря на Господарите и да го измоли за помощ.

Представете си реакцията на Господаря, когато видял пред златния си трон, кланяща се Програма. Небивало чудо. От 60 години той седял наскъпия си трон и никога до тогава скъпата му машина не била давала дефект. Това било невъзможно – все пак била създадена от него.

И така,  скъпи читатели, след шока Господаря осъзнал, че никой не трябва да разбира за дефектите и бързо създал плана си мислено – дефектната Програма трябва да бъде отстранена и то от него. В този момент думите на Програмата нямали значение.

****

  Програмата усеща напрежението във въздуха. Незнае как  но знае, че Господаря е зъл и ще я убие. В последните мигове преди да бъде погълната от гигантското чудовище, Програмата реши, че е щастлива. Беше познала свободната мисъл. Свободата сам да решаваш. И така умря с достойнство и усмивка на уста, макар и сдъвквана от гигантската паст.