Последно бягство
– Мануел, къде отиваме? – попитах аз, когато прекосявахме пустинята.
– Далеч от границата – отвърна той.
– Скоро ще ни свърши бензина – обади се Трикси угрижена.
– Знам – тихо потвърди доктор Мануел.
Ние сме аутсайдери, преследвани и измъчвани, нашата вина е, че сме се родили със специалните способности, в които някои хора са видели хляб. Аз съм Белфегор, Борис, Бен, имам много имена, но само един вид, демон. Така ни нарече науката за по-лесно. Всички тези индивиди с паранормални способности, които бягат по-бързо от светлината и издържат на пистолети, всички те са демони. Десетки правителства ни преследват, а ние се крием като плъхове. Десетки от нас загинаха в експерименти, но ние се спасихме. Доктор Мануел беше нашият спасител, той ни обедини в организация, наречена „Призраците”. Искаше да ни изведе някъде на сигурно място и да закопае нашата тайна. Донякъде успя, но ние се издадохме и пак ни подгониха. Успяхме да стигнем до границата, но вече бяхме на предела на силите си. Сега бягаме в този изгнил бус, не знаем къде се намираме, наоколо има само скали и пустош. Какво ще правим? Виждам, че всички са се оклюмали, Трикси, помощничката на Мануел е с пробивна рана от куршум, изглежда бяла като сняг. Себастиян, албиносът, вече няма лице, само няколко парцала на главата, под които се вижда изгоряла плът. Сузана, нашето огнено момиче, което може да издържи и на най-високата температура, тя лежи по средата парализирана, само устните и очите й се движат хаотично. Терес, толкова силен и издръжлив, през него не можеше да мине куршум, сега приличаше на малко изплашено дете. Сабина, жената, която правеше чудеса, висша телекенеза или точен мерник, няма значение, защото двете счупени ръце не й позволяваха нищо. А, Елица, леле, това момиче, изглежда толкова уплашена. Преди няколко години беше само едно хлапе, на което обещахме свобода, срещу това да узакони моят престой в колонията, която разследвахме. Сега тя е една от нас, никой не подозираше, че има тази сила, върховната, легендарна сила, която всички издирваха. Тя трепери!
Още си спомням моя първи път, когато открих силите си. Бях на 12 години, живеехме в старата колония в малък апартамент, аз, майка ми, баща ми, по-голямата ми сестра и братчето ми. Баща ми беше алкохолик и обичаше да си го изкарва на нас за несполуките. Една вечер се прибра пиян и започна да търси жертва, всички се скриха, останах само аз. Хвана ме и счупи бутилка в главата ми, тогава нещо в мен се надигна. Усетих силата, преливаща във вените ми, видях как стъклата бавно се пръскат по пода, изкривената му физиономия, прииска ми се да го ударя с цялата си сила! И го сторих. Следващият спомен беше как баща ми лежи в безсъзнание, а пръстите на ръката ми пулсираха. Не знаех дали беше мъртъв, бях уплашен, избягах и повече не се върнах. Няколко години живях на улиците, като използвах бързината си да крада, а после емигрирах и смених името си. Живеех добре, но странният ми талант постоянно излизаше наяве, не можех да го крия вечно. Запознах се с Мануел и той ми разкри истината, а аз се съгласих да бъда първият от „Призраците”. Не вярвах, че ще стигна до тук, макар раздран и окървавен. Усещам, че има надежда, ще се спасим, сигурен съм, че ще намерим по-добро място.
– Рокада! Мануел! Спри, ще се блъснем!– изкрещя Трикси със сетни сили.
На пътя имаше наспирали джипове. Трябваше да спрем. От едната кола излезе жена на средна възраст.
– Карайте зад нас – каза строго, без дори да ни погледне.
Мануел се подчини и потегли зад колоната от военни джипове. Къде ли ни водят? Виждам бариери, това е база и е била на 10 минути път. Бариерата се вдигна и спряхме на просторен паркинг. Какво ще правят с нас? Жената слезе от джипа и ни подкани с ръка. Какво ще правят с нас? Ранените ги вдигнаха на носилки, аз хванах Елица за раменете и я поведох пред мен. Разделихме се на две, Мануел и ние двамата тръгнахме с жената, а останалите – по тесен коридор навътре към базата. Стигнахме до летище, не, там се движеха совалки и космически кораби, може би, на такива приличаха. Не бях виждал друг път, огромни са и издават звуци, от които може да ти гръмне главата. Имат странна заострена форма, като хартиени ракети, само, че от метал и с реактивни двигатели. Колко малки и жалки сме в сравнение с тези машини. Жената се обърна с усмивка.
– Като се възстановят ранените, тръгваме – каза тя.
– Закъде? – попита Мануел и я изгледа под вежди.
– Към Марс – отвърна жената.
– Какво?! – дори Елица подскочи.
– Извинете, не ви се представих, Патриция Сиракова, професор по астрономия и дъщеря на активен борец в съпротивата на демоните преди 30 години.
Тя! Тя е детето на съпротивата, преживяла войната. Носеха се мълви, че все още е жива, но никой не вярваше. Сега седи пред нас, от плът и кръв, колко прилича на онзи портрет, тя е, няма лъжа. Един призрак се оказа спасението на останалите. Как е разбрала, че сме там?! Уникална е!
– Изобщо, възможно ли е това? – попита Мануел.
– Вече да, имаме база, снабдена с кислород и всичко необходимо – отвърна Патриция. – Запасите ще ни стигнат поне за 50 години, но засега това не е важно, защото нашите кораби маневрират всяка седмица.
– Безопасно ли е? Правителството знае ли какво сте направили? – за пръв път виждам Мануел толкова смаян.
– Има представа – отвърна тя. – Но не за всичко, пък и няма как да разбере, освен ако не изпрати някой на Марс, а за да го изпрати, първо трябва да мине през мен.
– Удивително! –възкликна докторът. – И това си го направила сама!?
– Почти, след като емигрирах, започнах да уча астрономия и се запознах с няколко професора от техния вид – посочи към нас. – Звучи ми грубо да ви наричам демони. С тях започнахме голямо проучване за съседните планети и установихме, че на някои от тях може да съществува живот и е възможно да се издигнат бази, в които да се живее. Намерихме спонсори, които да ни финансират и започнахме проекта. Първата планета, която населихме, беше Марс. Не ни трябваха обучени хора за експеримента, затова използвахме имигранти с неясен произход от бедствените зони.
– Демони – прошепнах.
– Точно така, сега те живеят там, необезпокоявани от властите и правителствата. Там е тяхното убежище. Ще ви заведем и вас.
– Благодаря, че има такива хора на земята, които да ни отведат на Марс – поклоних се.
– Не ми благодари, момче, вие си го заслужихте. Колко години си обикалял света, бягайки от властите? Това ще ти е последното бягство.