Последният бастион на човечеството

Последният бастион на човечеството

Космическите вълци, както наричаха себе си рейнджърите, се окопаваха трескаво на четвъртата планета на звездната система. В утринния й прохладен въздух ревяха отвсякъде двигателите на дезинтегриращите грунда фрези, поглъщащи по няколкостотин кубически метра земна маса и превръщащи я дявол знае в какво, защото не бе осезаемо по никакъв начин. Всъщност, техниците, управляващи мощните машини, знаеха много добре в какво се превръща изкопаният материал, но на крачещия покрай придобиващите все повече необходимата форма траншеи корнет А’Дам му беше все едно. От стратегическа гледна точка това нямаше никакво значение за предстоящите бойни действия. А се очертаваше те да са трудни, както всичките досега, и… да не дава Вечният мозък… последните за човечеството. Вечният мозък обаче нямаше нищо общо с безумията на войната, така че…

Във въздуха прелитаха със свистене леки скутери, разнасящи заповедите на Върховното командване, разминавайки се на косъм с излитащите извън атмосферата разузнавачески флаери. Само преди минути корнет А’Дам – повишен неочаквано в този чин и в командващ Трети рейнджърски дивизион, след като командирът на бойната част бе загинал в последната битка – бе получил от вестоносеца в един такъв скутер указанията за действията на неговите воини. Преди да разпечата плика, А’Дам си беше мислил, че е глупаво да се получават заповеди по този начин, след като армията все още разполагаше с дигиталната безжична комукационна система. Вярно, че на съвещанието в щаба на Върховното командване, на което бяха присъствали всичките командири на бойни единици от дивизион нагоре, им бяха разяснили, че това се прави с цел заповедите да не бъдат пеленгирани от противника. В това, естествено, би имало логика, ако ситуацията не бе такава, че заповедите да се свеждат до едно, а именно до: „Дръжте се, по дяволите, на позициите си до последния човек”. Може би командването разчиташе, че ако врагът не е запознат с дислокацията на силите им, то до последния човек ще се стигне по-бавно. От гледна точка на последния обаче, както и от тази на тези преди него, това не бе от особено значение, защото краят при всяко едно положение щеше да е с летален изход за всички тях.

Разпечатването на плика обаче бе поднесло една малка изненада за А’Дам. Заповедта, съдържаща обстойното описание на дислокацията на частта му и необходимите действия, които трябваше да предприеме Трети рейнджърски дивизион по време на битката, завършваше с думите: „След предполагаемия термоядрен взрив, осъществен от противника, оцелелите да бъдат в готовност за отстъпление”.

Това „отстъпление” се бе загнездило като червей в мислите на корнета и непрекъснато ги гризеше, не позволявайки на нито една от тях да се избистри напълно. Такава възможност бе дадена само на онези, които се отнасяха до въпросното отстъпление. Накъде можеше да се отстъпи при евентуален термоядрен взрив с мощност от няколкостотин хиляди мегатона на планета, при положение че – както показваше практиката – въпросният взрив щеше да я превърне напълно в необитаем свят? Онези „горе” сигурно бяха полудели? Под „горе” А’Дам имаше предвид, естествено, Върховното командване, а не надвисващите заплашително над планетата ударни сили на противника. Та нали и децата от детската градина, ако бяха останали такива, щяха да знаят, че предстои, всъщност, последната битка на човечеството. След дълги години война срещу „марсианците”, както ги наричаше човечеството заради агресивността им, през които хората бяха губили битка след битка и планета след планета, между които и родния си свят в другия край на Галактиката, това бе съвсем закономерен изход. Останалите живи няколко милиона мъже и жени в униформи по никакъв начин не можеха да се противопоставят ефективно на превъзхождащите ги в жива сила и техника врагове. Или, казано поетично, ако на някого му се занимаваше с поезия в предсмъртния си час, човечеството бе дошло да положи костите на последните си представители на тази планета, представена само като комбинация от букви и цифри в звездните справочници. Така че това щеше да е генералното сражение, с което хората се надяваха поне да оставят някакъв, макар и мимолетен, спомен за бившето си съществуване в Галактиката. След всичките тези мрачни мисли А’Дам реши, че последното изречение в заповедта е добавено над подписа на главнокомандващия с цел повдигане на бойния дух на бойците. И с това изхвърли мисълта за отстъплението от главата си, което му позволи да се заеме усърдно с предстоящите си задачи.

* * *

Навигатор Е’Ва, също наскоро повишена в командващ на Звездно крило R 23, включващо сто двадесет и пет бойни летателни единици по списък, от които само осемдесет и три в наличност, също се взираше в края на получената заповед. В нея, за разлика от онази, която бе получил А’Дам, пишеше: „След предполагаемия термоядрен взрив, осъществен от противника, оцелелите бойни летателни единици от крилото да се приземят в заемания от Трети рейнджърски дивизион район и да качат на борда оцелелите рейнджъри, след което да се насочат към…” Следваха координати. След сверка със звездната карта на компютъра на бойната си машина Е’Ва определи, че те отговаряха на третата планета от звездната система, в която бяха заседнали до живот, както се изразяваха зевзеците от ескадрилата й. Изяснила си посоката за отстъпление, определена от Върховното командване, Е’Ва реши, преди да се запознае по-подробно с информацията за планетата, на която им предстоеше да дебаркират, да пресметне каква жива сила се надяваше да спаси командването с тази операция. Споменатите „бойни летателни единици” в заповедта бяха всъщност космическите изтребители от крилото й, предвидени за бой, а не за транспорт. Както и да го изчисляваше, всяка една от машините, дори и след изразходването на всичките си боеприпаси, можеше да поеме не повече от двама „пасажери”… Направила справка за числеността на Трети рейнджърски дивизион към момента и предположила, че всичките осемдесет и три бойни машини на крилото й оцелеят до евентуалния термоядрен взрив, Е’Ва стигна до извода, че Върховното командване не таи кой знае какви надежди за оцеляването на рейнджърите. Равносметката възлизаше на двадесет и седем процента от настоящия състав на дивизиона… Навигаторката потръпна при мисълта командването да си правеше същите сметки за ескадрилата й. Което, всъщност, не беше невъзможно, защото, въпреки бързината си, превишаваща многократно скоростта на останалата бойна космическа техника, изтребителите влизаха постоянно в смъртоносни схватки в космоса, така че в повечето случаи оцеляването им се базираше не на чудесата на технологията, а на граничещите с такива умения на пилотите. Това донякъде я поуспокои, защото „нейните момчета”, както обичаше да ги нарича, въпреки че почти половината от личния състав на крилото се състоеше от жени, бяха доказали неведнъж себе си. Включително и в последната битка, при която ескадрилата бе запазила близо шестдесет и седем процента от живата си сила и техника, при средно тридесет и девет процента за цялата армия.

След като се „позабавлява” с всичките тези цифри, Е’Ва отскочи до полевата кухня. Интересно, как някои понятия не остаряваха и не губеха смисъла си въпреки променените условия. Там тя си наля от бледокафеникавата напитка, заместваща и само смътно напомняща любимото й кафе, и се върна пред бордовия компютър на личния си изтребител, където отново потъна в цвета на цифрите, но този път описващи с езика на математиката условията на планетата, на която се очакваше да отстъпят. Веднага й направи впечатление, че гравитацията й е почти три пъти по-голяма от тази, на която бе свикнало човечеството и която притежаваше планетата, на която се намираха в момента. Това, разбира се, не я притесни особено, защото можеше да се каже, че едва ли не откакто се помнеше бе прекарала по-голямата част от живота си в космоса, където гравитацията бе изкуствено понятие. Освен това в заповедта не се споменаваше, че престоят на тази планета ще е кой знае колко продължителен.

* * *

Комодор трети ранг Са ва’От се взираше в мониторите, заели цялата лява стена на командния център и показващи подготовката на войските му за последния, както се надяваше, сблъсък с врага. Подобно на Е’Ва и А’Дам, Са ва’От се бе озовал неочаквано на поста главнокомандващ на Обединените сили – не! – на останките от Обединените сили на човечеството. Това се бе случило, както и при навигаторката и корнета, по време на последната схватка с врага, когато стратегическа ракета от типа „космос-земя” бе изпарила сглобяемата сграда на щаба на армията, заедно с по-голямата част от висшето командване. Мислите на комодора бяха, естествено, нерадостни, така че той прие с облекчение дискретното покашляне на главния аналитик, която до последната битка бе, всъщност, младши аналитик в оперативния отдел. Са ва’От се обърна рязко към нея и повдигна вежди:

– Сигурна ли си, че ще използват термоядрен взрив? – попита директно той, пренебрегвайки отдадената му чест и устава, изискващ отговор на жеста.

– Повече от сигурна – отговори аналитичката, на която Са ва’От даваше не повече от двадесет и четири години. Все забравяше да я попита на колко е, а и някакво остаряло кавалерско чувство не му го позволяваше. Пък и това не беше от особено значение, след като самият главнокомандващ бе само с три години по-възрастен от предполагаемата възраст на отговарящата.

– Поне досега винаги са го правили – продължи Сат’Ана, както се казваше главния аналитик. – Ако искате цифрово изражение на вероятността, то е деветдесет и осем цяло и седем десети процента.

За момент Са ва’От се зачуди откъде идваха процент и нещо несигурност, след като врагът – той също го знаеше добре – винаги прекършваше упоритата съпротива на човечеството с термоядрен взрив, решаващ в негова полза всяка битка досега. Реши обаче да не навлиза в подробностите на аналитическото изкуство, след като имаше кой да се грижи за това.

– И няма опасност да забележат отстъплението ни след взрива? – продължи с въпросите главнокомандващият.

– Такава опасност винаги съществува – отговори, както се и очакваше, младата аналитичка. – Ако обаче улучим точния момент…

Точно в това „улучване” бе слабостта на целия им план. Въпреки малкото си години обаче Са ва’От бе воювал вече достатъчно дълго и не по-малко време бе командвал различни военни формирования, за да не е наясно, че всеки план, дори и най-добрият, си има своята слабост. „Ако не си готов в определен момент да рискуваш – бе повтарял често бившият главнокомандващ, – то по-добре въобще не се захващай”. Откровено казано, на Са ва’От никак не му се захващаше с каквото и да било в тази изгубена вече окончателно война. Искаше му се да се озъби на издигналата го неочаквано съдба и да й изръмжи: „На си ти скапалата се война! Ако можеш ти си я спечели и гледай да стане до обяд, че съм гладен”. Съдбата обаче надали щеше да обърне каквото и да било внимание на вкиснатото му настроение, така че той нямаше друг избор… А и съвестта, и чувството му за чест го тласкаха непрекъснато към опита да спаси поне малка част от човечеството. И предложеното му от аналитиците от оперативния отдел може би бе единствената възможност това да се случи.

– А дори и да ни забележат – продължаваше Сат’Ана, – броят ни ще е твърде незначителен, за да успеят да открият всички ни на онази планета, ако решат да си правят труда да ни търсят.

На Са ва’От му направи впечатление, че главният аналитик говори в множествено число, въпреки че бе напълно наясно, че Върховното командване трябваше да се пожертва в името на оцеляването на редовите воини. Или, иначе казано, ако се направеше сравнение с древните времена на човечеството, да остане на потъващия кораб, в случая – на планетата, на която всичко щеше да бъде пометено от термоядрения взрив.

– Сигурен съм, а и разузнаването ни донесе – не спираше Сат’Ана, а Са ва’От се зачуди как все още имат разузнаване, – че „марсианците” са наясно с неособено благоприятните условия за нашата физиология на онази планета. Както и че на оцелелите ще им се наложи да извървят отново целия път на еволюцията поне до настоящото ни състояние. Особено ако… хм… те спомогнат за това, като унищожат авиационната ни техника, приземила се на планетата.

„Което със сигурност ще направят” – помисли си комодорът.

– Което – сякаш започна да повтаря мисълта му аналитичката, – е значително по-лесно, отколкото преследването на малки групи хора по планетата.

– А ако решат да вземат кардинални мерки? – попита Са ва’От, без да уточнява какви са тези мерки, защото и за двамата бе повече от ясно, че става въпрос за използването на термоядрен взрив.

– Хм… – замисли се за момент Сат’Ана, въпреки че надали тя и подчинените й бяха пропуснали тази възможност. – Възможно е, но срещу нас все пак имаме военни… След пълната си победа тук едва ли ще тръгнат да си мърсят ръцете, по-точно пипалата, с кръвта на несъпротивляващи се хора. Както вече казах обаче, и това е възможно, и то в рамките на петдесет процента, но по-вероятно е да оставят някой и друг патрулиращ кораб да се мотае над планетата за известно време, след което да отпрашат да си търсят по-достоен от нас противник…

Определението на бъдещия противник на „марсианците” бе доста болезнено за двамата вече висши офицери, така че в командния център се възцари тишина, нарушавана единствено от тихото жужене на комуникационната техника. Всеки бе зает със собствените си мисли, които в случая бяха доста сходни и се въртяха предимно около минималните шансове за успех на плана им.

* * *

Атаката беше помитаща. „Марсианците” стовариха цялата си ударна мощ върху последните защитници на човешкото достойнство. Въпреки това хората удържаха позициите си, независимо от даваните жертви. И дори се „зъбеха” доста успешно на атакуващите. Звездно крило R 23, ръководено от младия навигатор Сат’Ана, атакува успешно един от тежките космически крайцери на противника, носещ наименованието „Фобос”, и го превърна в стопена огромна топка метал и други химически елементи, останала на вечна орбита около планетата. Същата съдба постигна и „марсианския” дреднаут „Луна”, унищожен от друга ескадрила на човечеството, който – вече в качеството си на кръгло буцище от най-разнородни химични елементи с преобладаващо присъствие на металите – се впусна в свободен дрейф из космическото пространство и бе привлечена от гравитационното поле на третата планета на звездната система. А пък противниковият кръстосвач „Деймос” бе прихванат успешно от противоракетната артилерия на хората и последва „събрата” си „Фобос” във вечните му обиколки около четвъртата планета. Тези единични успехи обаче не облекчиха с нищо съдбата на човешката космическа флотилия.

В не по-малък ад се „пържеха” и наземните бойни формирования на човечеството под огъня на съскащите суперлазери, мазери и други чудеса на военната „марсианска” технология. Очакваният термоядрен взрив, реализиран от „марсианците”, след като последните се убедиха, че отново няма да могат да прекършат съпротивата на хората без него, не нанесе обаче кой знае какви поражения на хората с първото си въздействие – ударната вълна – защото мнозина от тях вече бяха загинали в проточилата се няколко денонощия битка. А вторичните му въздействия – радиационното лъчение, „издухването” на атмосферата на планетата в безвъздушното пространство, геотермалните и геоложките катаклизми – не завариха вече никого на повърхността с изключение на Върховното командване на Обединените сили на човечеството. Така младата аналитичка Сат’Ана не успя да види, че прогнозите й в по-голямата си част се сбъднаха, включително и онези, отнасящи се до разпределението на наземните сили в съдовете на флотата при отстъплението. Като пример за точността им можеше да послужи фактът, че оцелелите изтребители от Звездно крило R 23 успяха да поберат всички оцелели от Трети рейнджърски дивизион. И дори за флагманския кораб на ескадрилата – този на навигатор Е’Ва – който прие последен живия си товар, остана само един пасажер – корнет А’Дам. Преди бойната единица да отлети към третата планета от звездната система, корнетът успя да хвърли прощален поглед към бойното поле и без клокочещото движение на бившите си защитници траншеите на неговия дивизион му заприличаха на изпразнени от водното си съдържание канали.