Оги и марсианците

ОГИ И МАРСИАНЦИТЕ

 

Оги седеше под Мадарските скали, недалеч от потока и слушаше Вселената. Лятната нощ бе тиха и приятна. Водите с шум потъваха под големите скални блокове и след немного крачки отново се появяваха и усмирени потичаха към равнината. Това Оги сега не виждаше, защото бе тъмно, но го знаеше, защото го бе виждал много пъти, когато беше светло и светилото на светлината /Слънцето/ се движеше по небето. Откъм Голямата пещера, където живееше с  майка си и близките си, се чуваше обичайния затихващ шум. Всички вече се бяха нахранили и сега  се отдаваха на нощна почивка.

Оги беше по-особен от другите хора от своето племе. Някои смятаха, че е мързелив и затова вместо да тича с младежите като него на лов, или след момичетата, предпочиташе да седи сам на някое усамотено място и да си приказва сам, т.е. да мисли на глас. И сега Оги гледаше небето, чисто и ясно, осеяно с безброй светещи звезди и една кръгла месечина. Това занимание много му харесваше. За да му е по-удобно, той легна по гръб и постави длани под главата си. Така без усилие можеше да гледа целия небесен свят над себе си. Звездите бяха различни – големи и малки, жълти, сини, червени, ярки и по-малко ярки, струпани на купчинки или разпръснати. Оги вярваше, че  там, на звездите, живеят  хора като него. Искаше му се да отиде при тях, или те да дойдат тук при него, но не знаеше как. Таза вечер Оги  гледа звездите повече от обикновено и му се стори, че видя една кръгла светеща точка, която се  движеше  от единия до другия край на хоризонта. Гледа, гледа и накрая му се приспа. Щурчетата в тревата приспивно пееха. Оги не се страхуваше от тъмнината и самотата. Затова, както друг път, реши да спи  тук, на  поляната до потока. Сънят неусетно го обори и той заспа.

По едно време някакъв шум и бляскава светлина  го накара да отвори очи. Разсъмваше се. Оги разтри  очи, седна  и се огледа. Поляната край него бе оживяла. Хора с големи глави, облечени  с бели  лъскави  дрехи, а не като него с кожи,  обикаляха Нещо голямо, сребристо, което не се движеше, но писукаше като току-що излюпено пиле. Оги стана и се приближи до светещата кръглолика птица.  Един от непознатите го забеляза и извика нещо на оставалите, които го заобиколиха, викайки: “Марс”. “Марс”. “Марс”. Оги се завъртя в кръга, вдигнал нагоре и двете си ръце, за да покаже, че не носи оръжие. После сложи дясната си ръка на сърцето и  се представи: Оги!

Белодрехите, обаче като че ли не го разбраха. Най-високият се чукна по челото и извика: “Огин”/Огън/! Трябва да им дадем Огън!”

Оги, също не ги разбра, но не можа по никакъв начин да ги поправи: Той искаше да им каже, че се казва “Оги”, а не “Огин”. Сам Оги знаеше какво е Огън. Огънят бе познат като нещо божествено, идващо от небето, изгарящо и топлещо. Хората от неговото племе се сдобиваха с  него от запалените от мълнии дървета. Мъчеха се да го поддържат, но често го губеха, затова си го набавяха от съседните племена – назаем или насила. Оги не обичаше  тези сблъсъци. Като него бяха и други мъже от неговото племе. Бяха чули, че може да се добие божествената искра на огъня чрез триене да две сухи дървета. На няколко пъти най-силните мъже от тяхното племе се опитаха да го добият по този начин, но не успяха. Стигаше се само до появата на пушек, но огън не се получаваше.  От  огънят се плашеха зверовете и не влизаха в Голямата пещера, където живееха. Огънят  топлеше  през зимата и тепърва щеше да се отразява благоприятно на живота на земните хора. Явно бе, че тези непознати белодрехи хора познават и други тайни на огъня. А какво ли е това Марс?

Докато Оги размишляваше така, странните хора  тичешком донесоха някаква лъскава дебела тояга и я  насочиха я към един от големите скални късове  в потока. Камъкът за миг почервеня като  жар, а после постепенно почерня. Поляха го с вода  и го изнесоха  на поляната. После го изгладиха с друга назъбена дебела тояга  и той заприлича на острие на огромна  каменна брадва. Накрая го отнесоха  и поставиха пред една от малките скални пещери  в скалите. Извикаха Оги при себе си. Нещата ставаха така бързо, че Оги не можеше да ги осмисли, но си обеща да гледа и запомня всичко.

Най-високият чужденец взе една изсъхнала пръчка и драсна с нея по черния камък*. Получи се искра и запалване на пръчката. Странникът я вдигна високо е гордо  викна: “Огин”/Огън/!

После влезе в малката пещера-ниша, където бяха струпани сухи клони и треви и внимателно постави горящата факла в новото огнище. Огънят се разгоря. Приятен пушек се разнесе из околността. Чужденците отново наобиколиха Оги и му показваха с ръце ту  черния камак, ту запаления огън. Оги вече  бе разбрал какво искаха от него: канеха го и той да се опита да запали огън. Наведе се, взе една суха пръчка, събра сухи листа и треви в шепата си. После драсна с пръчката с  все сила по черния камък. Пръчката изпращя и се запали. Оги я поднесе към сухите треви и листа Те се подпалиха, а  той почувства топлината на пламъка и побърза да хвърли запалената пръчка и трева в огнището. Около него се разнесе смях. Новите му приятели го поздравяваха и го потупваха по раменете, викайки: “Марс. Марс. Марс.” Оги остана пред Малката пещера, гледайки как хората-Марс се върнаха при своя лъскав писукащ обект и потънаха в него. Чу се силен шум и блясък, лъскавата птица подскочи и се затича по поляната, а после се отлепи и понесе по небесната вис. Оги гледаше след непознатите-Марс със зяпнали уста.

В ранното утро Оги стоеше  през Малката пещера и показваше на съплеменниците  си как се  пали огън. Така той стана първият жрец –  пазител и създател на свещения  огън.

След време Оги с  часове седеше пред пещерата или потока  и си мислеше как да предаде на потомците  истината за получаването на огъня от белодрехите хора с летящата птица.  Явно бе че  идваха от небето – от някоя звезда, близка до Слънцето. Но коя ли бе тази звезда? Може би се казва Марс?

_____________

* Черният камък и днес се намира пред малката пещера/на свети Пантелеймон/ под Мадарските скали.