Ново начало

Ново начало

„Руската космическа станция изпраща екип от инженер, геолог и микробиолог на мисия до луната на Плутон – Харон. Учените Иван Пеевич, Смит Уилсън и Лена Красногорская имат мисия да проучат геоложкия състав и да търсят информация за форми на живот на Харон.”, отбеляза списание „Руски космос”.

Някъде из космоса, март, 2024г.

 −  Хайдеее, наздраве, братушки!! −  провикна се Иван.

Красногорская с размътен поглед безмълвно се размечта за дома и приятелите си.

По образование беше микробиолог, на Земята живееше все още с родителите си.

Няколко наздравици по-късно тя реши да си легне.

Пеевич и Уилсън продължиха с космическото пиршество на малката масичка в столовата на совалката. В нея имаше четири стола, няколко шкафа и прозорци, взиращи се в звездите. Отпивайки поредната глътка водка, Уилсън се задави. Алармата пропищя. Целият кораб замига във всички нюанси на червеното.

Двамата скочиха, докато Лена спеше непробудно – като в кома, леко прохъркваше, сякаш в знак на съпричастност на ставащото.

Бордовият компютър „Елеана”извести: „Удар! Пробойна в корпус А54. Има изтичане на гориво.”

„Удар! Пробойна в корпус А54. Има изтичане на гориво.” „Удар! Пробойна в корпус А54. Има изтичане на гориво.”

Инженерът започна трескаво да умува как да се справи със ситуацията, докато геологът тичаше напред – назад и внасяше паника.

 −  Какво ли може да ни е ударило… −  зачуди се Уилсън.

Докато мислите препускаха с предполагаеми опции в главата му, покрай големия прозорец на контролната зала прелетя огромен контейнер с жълт надпис „Химически отпадъци”.

 −  Ще приземим кораба! Коя е най-близката планета, „Елеана”? – даде команда Пеевич.

 −  Марс. Насочвам кораба към повърхността.

Пет часа по-късно. Лена се събуди, имаше леко главоболие. Разтри сънените си очи и се отправи към столовата. Както всяка сутрин, Красногорская закуси плодове с мед, направи си кафе и се загледа през малкото прозорче.

 −  Земяяяяяяяяяяяя! Стигнахмеee! −  изкрещя въодушевено тя. Но в следващия момент се сети, че това е невъзможно. Как би било възможно за мисия, предвидена за 7 години, да стане чудо и да я изпълнят за неколкократно по-малък срок!!!! Затича се към контролната зала и завари Иван Пеевич и Смит Уилсън да спят по столовете.

Лена ги събуди с паническите крясъци на недоумение.

Обясниха й какво се е случило… Имаха жизненоважни запаси за години наред, но нямаха никаква връзка със Земята.

 −  Край. Загубени сме… − проплака тя.

 −  Трябва да се стегнем, да не губим вяра! Паниката няма да ни помогне. Все пак се намираме на Марс. Преди две години изпратиха тонове боклуци и създадоха бази за съхранението им. Все ще намерим нещо, което да ни е полезно. А и кога ще имаме друга възможност да се разходим на Червената планета? −  с лека усмивка и завидното си чувство за хумор Пеевич се опита да успокои ситуацията.

Спретнаха на бързо планетомоба и започнаха експедиции в търсене на нещо, нещо, каквото и да било, което да им помогне.

Червеникавокафявият цвят на пустеещите планини измори погледа на търсещите спасение. Прах се рееше над повърхността на равнините. Перестите метанови облаци се надбягваха в небето. Уредите измерваха 54 градуса по Целзий. Спасението им бе възможно само ако достигнеха до кратера Гейл, който правителствата на Земята решиха единодушно да превърнат в сметище още през 2020г.

 −  Станция за отпадъци! Намерихме Гейл! −  нададе вой Уилсън.

Карамелената пустош бе заменена от многобройни станции за отпадъци, простиращи се на над стотина километра. Уредите за измерване на температурата отчетоха 3 градуса по Целзий.

Иван с усмивка, разпростираща се от едното до другото ухо, започна да се шегува:

 −  Доказано е, че тук няма живот, но при този климат и спокойствие не ми пречи да направя такъв и да се заселя.

Екипът стигна до първата станция, отвориха вратата, готови да се втурнат из залите и коридорите в търсене на спасение. Но вместо безлюдни помещения, за втрещяваща изненада за хората, оранжеви ниски създания трескаво ходеха напред – назад, облечени с бели манти.

Един от тях се блъсна в Уилсън, едвам се задържа на късите си крачета при удара.

 −  Ей, вие! Сигурно сте новите работници по Разрушаването. Бързо на работа! След мен! −  изписука то и ги поведе към зала с надпис „Сектор В”.

Хората не знаеха какво да кажат. Гледаха с недоумение. За пръв път виждаха разумно същество от друга планета. Нали всички мисии до там доказаха, че няма живот на Марс? Нима това е възможно?

Странното същество им се видя изнервено, но това се дължеше на расата му, притежаваща големи очи, малка уста – без устни и зъби. Всъщност той и събратята му не се поддаваха на отрицателни емоции, които биха объркали процесите на Наб, тяхната планета. Казваше се Крийд, семеен, с шест деца и кариера в практиките по Разрушаването.

Земляните решиха да му обяснят кои са и как са попаднали тук. И започнаха с въпросите.

 −  Какво е Разрушаването? Как се казва вашата раса?

 −  Тук беше прекрасно. Имаше, реки, океани, клингони подскачаха по тучните поляни от жожоба…

 −  Клингони? −  прекъсна го Лена.

 −  Да. Розови, двукраки, светят в тъмното и филтрират въздуха – така се хранят.

 −  А сега защо няма нищо друго освен метан и прах? Какво се случи? −  не спираха въпросите на земляните.

 −  Кораби започнаха да изхвърлят боклуците си в огромни контейнери. Всичко стана внезапно и не бяхме подготвени. За няколко ратикиди (мерна единица за време) всичко започна да измира. Наложи се да се скрием под повърхността. Атмосферата се разреди, добре че създадохме въздушни балони, пригодени за живот с експериментален характер. Наложи се да експериментираме със себе си… Заживяхме там по принуда. Много видове изчезнаха. Расата ни се нарича набиноли, а планетата – Наб. Така и така сте тук, ще ви заведа при боклуците и лабораториите ни, може и да можете да помогнете… знае ли се… −  въздъхна Крийд.

Хората си замълчаха, не искаха да се издават, че тяхната раса е причинила изтреблението на цяла друга раса! Потресаващо! А и предположиха, че последствията за тях няма да бъдат никак приятни.

Крийд ги телепортира първо в отсека с боклуци, а след това и в главната лаборатория на кратера.

 −  Това не е единственото замърсено място на Наб. Цялата е почти унищожена… Кой ли би ни саботирал така? Не сме направили нищо, което би застрашило нечий живот.

Докато, с насълзени очи, набинолът обясняваше ужасната ситуация, малко, светещо, подобно на насекомо, с осем, дълги около два сантиметра пипала, профуча по пода на лабораторията.

Крийд го стъпка без никакво колебание. И го размаза, с въртеливи и нестихващи движения на ботуша, изсъсквайки:

 −  Ейй. Много са нагли тези гизи, не можем да се отървем от тях. Единствено паразитите издържаха на геноцида и продължават да се множат и да разнасят болести.

 −  И ние на Земята имаме подобни, наричаме ги хлебарки – отбеляза Лена.

 −  Интересно. А след като видяхте множеството изследвания на тези неща, имате ли предложения какво да правим?

 −  Знам едно безопасно място, където унищожават точно такива неща, но ни трябва корабът, а е в неизправност… − опита се да хитрува Уилсън. Той изобщо не знаеше за такова място. Дори Земята бе изпратила тези отпадъци на Наб, защото не можеше да се справи с тях. Но той търсеше решение как да се върне у дома. Другите решиха да си замълчат и да видят какво ще стане.

Крийд заподскача от радост. Веднага изпрати екип, който да оправи проблема.

След като дейностите по ремонта приключиха, набинолите организираха грандиозно изпращане на земляните и прикачиха към „Елеана”огромен саркофаг, пълен с опасните вещества. Надеждата на набинолите да премахнат отровата, без да навредят на други същества, очерта огромни усмивки по оранжевите им личица. Със знаменца в ръце, те махаха на земляните. Главнокомандващите на Наб се изреждаха да изразяват признателността си към хората. Радостната глъчка не стихна още три ратикиди след потеглянето на „Елеана”.

Минаха два месеца от отпътуването от Наб и Уилсън пусна товара да се рее в необятния Космос… Та кой щеше да разбере какво е станало?

Мисията приключи и „Елеана” вече орбитираше около Земята.

Екипажът, в трескаво очакване, потърси контакт с наземната станция, но – уви. Времето летеше, а отговор – никакъв.

 −  Ще се приземим, трябва да видим какво става. Може уредите да са в неизправност. Странно е, че не засичаме никакви сигнали −  отчете ситуацията Пеевич.

Спуснаха се с малкия кораб, в совалката не остана никой. Приземиха се и излязоха на родната си Земя. Неистовата радост, която излъчваха, им придаде сияние по избледнелите лица.

Червеникавокафявият цвят на пустеещите равнини нямаше край. Само прах се рееше над повърхността на Земята. Температурите отчитаха 2 − 6 градуса по Целзий, а бяха кацнали на Филипините… От капсулата изписука предавателят, даден им от набинолите за връзка. Съобщение… Как ли се сетиха за тях точно в този момент…?

„Земляни, благодарим ви, че ни спасихте! Народът на набинолите се възроди и е безкрайно признателен! Никога няма да ви забравим! Отървахме ви от хлебарките, надяваме се – завинаги.

Искрено ваши: набинолите”.