Неочакван обрат

Неочакван обрат

 

Пътувахме с кораба от около година. Търсехме нещо несъществуващо. Капитанът си въобразяваше, че има планета, която е обгърната от тайнствена мъгла. Измислица според мен. Само си губехме времето. Народът ни на Марс ни очакваше. Те повече се безпокояха за нас, отколкото вярваха, че ще открием нещо. Всички смятаха капитана за мечтател. Всеки знаеше, че той мечтаел години наред да бъде герой.

Вървях по главния коридор на кораба. Отивах в командното отделение. Сюзан наблюдаваш да няма наоколо някаква опасност за кораба. Марк и Алекс управляваха кораба. Капитанът даваше нареждания, а останалите или изпълняваха или чакаха в готовност.

Моята задача беше да поддържам войниците в готовност. Играех ролята на генерал. Всички, особено войниците, ме уважаваха. Бях си спечелила позициите, когато Земята и Марс воюваха. Бяха минали повече от 10 години. Преди бяхме земляни, но ни трябваше нова планета и избрахме Марс като по-близка. Не знаехме, че тя е специална планета и всички същества в галактиката я искаха за себе си.

Заради това ние тръгнахме с капитана да търсим тази така наречена мистериозна планета. Там имало нация, която преди векове защитавала Земята от други извънземни. Пазели ни, докато не сме станели готови. Чудех се, ако наистина съществуваше тази планета, какви ли щяха да бъдат тези същества.

– Капитане, виждам летящ обект на 3 часа от нас. – провикна се Сюзан.

– Можеш ли да различиш на коя раса е? – попита капитанът.

– Да, сър. Това е кораба на хантрите. – обясни Сюзан.

– На хантрите … сигурна ли си, Сюзан? – попитах притеснено.

– Сигурна съм, генерал Кирова. – отговори Сюзан.

– Не ми казвай така, Сюзан. Колко пъти да ти повтарям да ме наричаш Маги!

– Съжалявам, генерал Кирова …. Маги. – промърмори Сю.

– Какво ще правим капитане? – включи се в разговора Марк.

– Ще се бием. Ние ги прогонихме от Марс. Сигурен съм, че ще искат да си върнат планетата. – отговори капитанът и продължи със заповедта. – Да ги пипнем, момчета!

– Ще подготвя войниците.

– Добре, Маги. Успех на бойното поле.

Затичах се към отделението, където беше за мен и подчинените ми. Алармата за предупреждение за война за включи, преди да съм стигнала до тях. Когато влязох, всички бяха на крака и в готовност за битка. Отидохме където са бойните кораби и влязохме в капсулите. Сега оставаше капитанът да ни пусне да се бием.

– Маги, всички готови ли сте за битка? – попита той по честотата на връзката.

– Да, сър. – отговорих.

– Напред и успех. Гордея се с вас. – каза той и ние излетяхме от кораба.

***

Губехме. Противникът ни превъзхождаше по численост и умения на корабите. Явно това щеше да е нашият край. Поне се опитахме да защитим народа си. Щяхме да се бием, докато и последния от нашите войници не умре в битка. Нямаше да се предадем.

Чух шум и се сепнах. Видях няколко от корабите на хантрите да избухват. Кой ли ги беше ударил? Озъртах се и видях да идва към бойното поле някакъв огромен кораб. От него излетяха стотици по-малки. Започнаха да обстрелват противника. Аз и останалите живи мои подчинени бяхме смаяни. Чудехме се кой се опитва да ни защити.

Когато битката приключи и противниците ни бяха повалени за минути, ние се върнахме на нашия кораб. Заедно с нас дойдоха няколко същества от другия. Когато кацнахме и излязоха от капсулите ги огледах по-добре.

Не приличаха на нас. Имаха 2 крака като нашите. Две от ръцете им бяха на раменете, но третата се подаваше зад гърба. Главата им беше като котешка муцуна. Навсякъде имаха козина, като на котките. Най-забележителното беше, че можеха да вървят както на 2 крака, така и на 4. Приличаха наистина на котки, с разликата че бяха по-големи от нас и имаха ръка на гърба. Един от тях видя че ги оглеждам и се усмихна. Разшири панталоните и от там излезе голяма, навита на кълбо опашка. Моите подчинени подсвирнаха.

Пристигнахме в командната зала и капитанът им благодари. Той, заедно с техния капитан тръгнаха да обикалят кораба и да поговорят насаме.

Обърнах се към тези чудновати същества и заговорих.

– Благодаря ви, че ни помогнахте в битката. Без вас щяхме да загубим.

– Няма за какво да ни благодариш. Ние имахме сметки за уреждане с тях. Не знам как са открили планетата ни, но ни нападнаха и я унищожиха. Нашият и много други кораби в момента пътуваме към Венера. Там смятаме да отседнем. – обясни един от тях.

– О, съжалявам за планетата ви. Ние търсим някаква мистична. Капитанът смята, че преди години съществата от планетата са се опитали да се свържат с него.

– Това беше нашият дом, човешко момиче. Ние сме съществата от тази планета. Лично аз говорих с капитана ти. Името ми е Дрейко – отново се обади същият.

– Наистина? Търсили сме вас? – попитах изумени.

– Точно така, Маги. Това са кониките. Древни предшественици на нашите котки. – обади се капитанът, който тъкмо влизаше в залата.

– Но щом планетата им я няма, а ги намерихме … какво ще правим сега, сър? – попитах.

– Връщаме се вкъщи, генерал Кирова. Ще пътуваме заедно с тях. Ако някой тръгне да напада, взаимно ще си помагаме. Сега сме съюзници.

– Добре звучи. Тогава ние ще обръщаме кораба. – обади се Алекс.

– Добре казано, Ал. – включи се Марк и потупа Алекс по гърба.

Всички се засмяхме. Алекс се изчерви. Беше малко …. доста срамежлив. Кониките се върнаха на кораба си и всички заедно поехме към нашата галактика – Млечният път. Най-накрая щяхме да се приберем вкъщи.

***

Отне ни по-малко от година да се приберем. Нямах търпение да видя семейството си. Целият народ ни очакваше. Бяхме се обединили като една нация след пристигането си на Марс. Имаше един език и една религия – комбинации от всички. Споровете и войните отдавна бяха забравени и оставени на Земята. Сега бяхме различни.

Всички шумно пееха химна, когато кацнахме и тръгнахме един след друг да излизаме. Посрещнаха ни с бурни аплодисменти. Ние вдигнахме високо палци, защото нямаше как да се надвикаме с тълпата и така им дадохме знак, че мисията е успешна. Хората хукнаха към нас да ни прегръщат. Бяхме станали техни герои. Отново и отново ни мятаха във въздуха и пееха. Семействата ни стояха отстрани, гледаха и плачеха от щастие, че сме се завърнали.

На роднините на загиналите поднесохме своите съболезнования. Те също плачеха, но от мъка. Макар че скърбяха са близките си, те се усмихнаха. Гордееха се с тях. Може да бяха загинали, но бяха дали живота си за всички. За каузата да оцелеем. Бяха станали герои и историците щяха да пишат за тях в учебниците по история.

– За нашите герои! Благодарение на вас, ние се чувстваме по-сигурно и имаме силни съюзници, с които ще си помагаме в битките. – извика президента по микрофон, за да го чуят всички присъстващи и зрители по телевизията.

Тълпата изригна и в хор извика.

– За нашите герои! За новото начало!

Оставете коментар