На другия край на Вселената

Някъде на другия край на Вселената

– Да, изчезвай, махай се! Галактиката не е достатъчно голяма за двама ни! – крещеше Лилли след скутера на Тот. После запокити подире му първият предмет, който й беше под ръка – дистанционното на градинския робот. Сълзите се стичаха от очите й и замъгляваха всичко. Тот си беше тръгнал завинаги от семейното им жилище. Щеше да отиде да живее при Другата на орбиталната станция. При онази крадла на съпрузи! Лилли беше извън кожата си. Влезе решително в дома им. Щеше да изхвърли за рециклиране дори последното копче на Тот, да изтрие образа му от всички общи хлорограми, а утре ще посети клиниката на доктор Ске и да се подложи на процедура, с която ще заличат от паметта й всички спомени с Тот, всичката болка, която й беше причинил. Всичко! Е, и няколкото приятни моменти, които са имали щяха да изчезнат, но така е по-добре. А сега се отдаде на отмъщението си. Изхвърли първо десетина дрехи директно в рециклиращата машина. После реши, че това не е достатъчно. Намери лазарен нож и започна собственоръчно да ги реше и дупчи преди да ги пъхне за рециклиране. Да, по стария начин беше по-приятно отмъщението й…

Почти не мигна тази нощ. Тот си беше тръгнал с много малко вещи. Когато изхвърли всички негови предмети, включи почистващата система на пълни обороти – искаше максимално бързо да пречисти въздуха дори от най-дребните прашинки, останали от него. След утрешния ден щеше да се върне тук и нищо, ама нищичко, нямаше да й напомня за изминалите две години. Надяваше се той да отлети далеч, далеч в Галактиката с новата си любов и черна дупка да го погълне. Сутринта се чувстваше още по-гадно. Светлината й причини болка в очите. Стомахът й се сви, после се обърна и Лилли едвам се добра до банята преди да повърне. Сякаш тялото й искаше да изхвърли горчилката, насъбрала се в сърцето й… Совалката от такси компанията дойде навреме. Лилли толкова бързаше да излезе, че й се наложи три пъти да слага палеца си на скенера преди уредът да има време да го разчете и да заключи. По време на пътуването предпочете да поспи. Сънува шантави и несвързани неща.

Друидката, която беше на рецепцията на клиниката на доктор Ске, я посрещна на входната врата на главната сграда. Беше удивително сполучлив модел, но нещо в аромата им винаги ги издаваше. Лилли беше въведена в кабинета на доктор Юко, главния лекар. Симпатичният 180 годишен беловлас старец беше истинско въплъщение на добрия чичо доктор.

– Добър ден, докторе! – Лилли усети, че гърлото й е пресъхнало…

– Ела, мила, заповядай! – и докторът се изправи с удивителна гъвкавост за годините си. Настани пациентката си на едно кресло и преди да е усетила, я бодна бързо с инжекционния пистолет. – Ето, взехме кръв. Налага се да направим някои изследвания. Стандартна процедура. Трябва да знаем ако си алергична към нещо или си болна. – Докторът пусна пробата на Лилли на малка платформа. Не беше успял да се върне и седне зад бюрото си, когато се чу пронизителен звук и една синя светлинка започна да мига. – О-о-о, сигурно тази бракма се е повредила! – възкликна той. – Не е възможно, не е възможно! – почти изтича, за да вземе инжекционният пистолет и отново взе проба от Лилли. Резултатът беше същият.

– Какво става, докторе? Болна ли съм? – разтревожи се Лилли.

– Не, не. Честито! Бременна си! – възторжено извика старият доктор.

– Какво?! Не, не е възможно! – опроверга го Лилли.

– И аз така си помислих, но втората проба го потвърди! – екзалтирано крещеше той.

– Но ние не сме правили опити! – аргументът й се струваше по-убедителен от шантавите апаратури на медицината.

– Не може, но ето че е станало! Много е странно наистина. – съгласи се докторът. – Ти си от малкото жени, които не са стерилни, но е чудо, че ти си първата от деветдесет години, която не е забременяла ин витро! Просто е чудо!!! – и той натисна едно бяло копче на бюрото си.

Вратата на кабинета се отвори и петдесетина лекари надникнаха. Всички искаха да видят бременната. Лилли е почувства като в клетка от зоопарка.

– След малко пристигат ген експертите от Главния департамент по репродуктивните процеси – съобщи друидката от рецепцията. – Казаха да не правим никакви процедури на бременната пациентка.

– Може ли да останем сами, докторе? – попита Лилли.

– Да, да. Колеги, моля ви, после ще имате възможност да я видите лично.

– Какво ще правя сега? – каза Лилли, след като излязоха всички. – А изтриването на лошите спомени?

– Ами, не сме изтривали до сега спомени на бременна. След като родиш, клиниката безплатно ще извърши за теб тази процедура, но спомените са важни. От Главният департамент ще искат името на бащата. Мъжете с годни сперматозоиди са на изчезване. Негов граждански дълг ще бъде да стане донор. Оцеляването на вида ни зависи от такива като теб и него!

– Ако разчитате на такива като него, значи сте много зле! – тъжно се изсмя Лили. – Той не се скъпи на генетичния си материал. Кой знае може и друга вече да чака дете от него.

– Разбирам. Изневерил Ви е, – каза докторът. – затова искате да го забравите. Повечето жени за това идват тук.

Не можаха да си довършат разговора, защото три жени, облечени в униформите на Главния департамент влязоха в стаята. Държаха се не просто любезно, а искрено се радваха да видят Лилли, сякаш я познаваха от години. Не искаха да я изплашат или изнервят и имаше ефект. Тя се почувства донякъде по-спокойно сред тези мили и усмихнати лица. Взеха й нова кръвна проба, но този път с по-сложен апарат.

– Честито! Ще имате момченце. Ще бъде синеоко, с черна коса, с наклонности към архитектура и история, ще е алергичен към цитросовите плодове, може би ще има проблеми с косопад в края на живота си, но иначе ще е чудесен здрав мъж! Вие сте здрава и ще го износите без усложнения.

Лилли усети, че й се завива свят… Събуди се в огромно меко легло в луксозна стая. Първо си помисли, че е в хотел, но после забеляза медицинската апаратура. Беше в Главния департамент. Следващите няколко дни й направиха куп изследвания и психотестове. Чувстваше се като отвлечена от Правителството. Имаше охрана, която я следваше, когато трябваше да излезе извън сградата, но това беше по-малкият проблем. Новината, че има забременяла жена съвсем по естествен път и то случайно отгоре на това, се беше разнесла по всички информационни канали на Марс. Стотици хиляди жени и мъже се опитваха да влязат в контакт с нея. Откакто хората се бяха изнесли от планетата Земя преди две хиляди години /заради голямата екологична катастрофа, която сами бяха причинили с неразумното си поведение/ и бяха дошли да живеят на Червената планета, репродуктивните им способности бяха започнали да отслабват. Според някои учени причината за това беше по-слабата гравитация, според други климатът. Учените обаче бяха успели да удължат човешкият живот до двеста и двадесет – двеста и петдесет години средно, но без възпроизводство видът им беше ограничен. И сега гледаха на Лилли и бъдещето й бебе като на спасители.

Една седмица след откритието, че ще става майка, Лилли срещна Тот в коридора на строго охраняваните лаборатории на Главния департамент. Погледите им се срещнаха и в тях нямаше омраза и ярост, както последният път. Беше се появило едно ново чувство – бяха нещо като съучастници и същевременно изпитваха един към друг солидарност, каквато се проявява при хора, изправени пред едни и същи изпитания. Те се приближиха един към друг неуверено, но с радост.

– Здравей! – каза той. Поколеба се дали да я прегърне, но само я докосна по ръката.

– Здравей! – отвърна му тя.

Беше им някак странно неловко.

– Исках по-рано да те видя – започна Тот – но всъщност след прегледите и изследванията вечер съм толкова скапан, а и имам постоянна охрана.

– Аз също. Ужасно е! Където отида ме познават. Получих хиляди предложения. Един богаташ иска да ме клонира, а после да се ожени за моя клонинг. Други молят да им продам мои клетки, а повечето искат бебето!

Тот подскочи ужасен.

– Но ти им отказа, нали?!

– Естествено!

– Не съм те питал – измисли ли име на сина ми вече?

– Адам.

– Адам! – повтори замечтано Тот. – Адам! Добре звучи. Харесва ми!

– В една от древните религии така се е казвал първият човек, който Господ сътворил от кал.

– Да, има логика и синът ни е първото човече от много, много години. – Тот се усмихна. После стана сериозен. – Лилли, хайде да забравим миналото. Искаш ли да се върна при теб и детето ни?

– Какво стана с твоята фитобиоложка?

– Когато дойдоха от Главния департамент и ми съобщиха за бебето, за моето бебе, тъкмо бяхме напуснали с кораба територията на Системата и щяхме да се отправим към Галактика Вегон 8. Съгласно законите от Главния департамент нямаха юрисдикция над мен в тази част на Космоса. Те нямаха право да ме отведат насила. Аз избрах да се върна и да бъда близо до вас. И ако не можеш да ми простиш за изневярата, ще те разбера, но поне ще бъда близо до сина си и ще ви пазя.

– Ще бъде кошмарно! – каза Лилли.- Те не ме оставят сама и един ден! Непрекъснато ме разглеждат, изследват. Изобщо не мога да си представя какво ще бъде когато се роди детето. Ще го гледат като експонат от музей, където и да отиде!

– Напълно те разбирам и аз не искам да прекарам остатъка от живота си като донор на сперма. Лилли, чуй ме внимателно! Тук можем да говорим спокойно. Сградата не се подсушва, нито има камери. Много мислих тези дни. Трябва да се махнем от тази планета. Да избягаме. Животът на бебето ни не е в безопасност тук. Мегатръстовете на фармацевтите и клиниките по генетика ще си загубят печалбите, ако се окаже, че бебета могат още да се появяват по естествен начин. За теб и мен също не е безопасно. Имам приятел, който има канал за прекарване на нелегални между планетите. Успях да се свържа с него. Ще дойдеш утре вечер у нас. Няма да ти откажат романтична вечеря с бащата на бебето. Там ще ни изключат от наблюдение, а аз ще деактивирам чиповете ни за следене. Всяка вечер в десет часа той лети с товарен кораб. Ще тръгнем с него. След три часа ще сме в открития космос и от Департамента няма да имат юрисдикция над нас. Ще отидем на някоя от крайните малки планети.

– Тот! – Лилли нямаше думи. Чувстваше се по-щастлива от всякога. По-щастлива и пълна от която и да е друга жена на тази планета, че и в цялата Галактика. Обичаше Тот по-силно от когато и да е било и се чудеше дали преди много, много години техните предци на планетата Земя са се чувствали така във времената, когато бебетата просто са се появявали по естествен начин и са преобръщали живота на родителите си. Сега осъзна, че да става майка е необикновено и неописуемо. Беше готова да направи всичко за детето си, абсолютно всичко – дори да отиде на другия край на Вселената…