Напред и само напред!!!

Напред и само напред!!!

 

“Земята е нашият дом, който винаги ще ни приютява, но новите светове ни викат, откакто открихме, че те съществуват. А днес технологиите дори ни позволяват да ги посетим. Следваща спирка – Марс.”

Мария цял ден гледаше телевизия и тази реклама се бе завъртяла поне двайсет пъти. Откакто започнаха проектите на Марс преди двайсет години, интересът към заселване на червената планета ставаше все по-голям.

Изглеждаше като поредната маркетингова стратегия, за да могат големите корпорации да направят още повече пари. В крайна сметка това бе единственото, което никога не се променяше – всички просто искаха пари.

В стаята влезе Соня – нейната съквартирантка:

– Цял ден ли висиш пред телевизора?

– Реших да се преместя на Марс.

Съквартирантката й остави чантата си настрана, след което седна до нея на канапето:

– Добре, това е нормално. Краят на една тригодишна връзка се отразява зле на всекиго. Искаш да промениш обстановката – много хубаво. Но нека вместо преместване да говорим за ваканция. Какво ще кажеш?

– Вчера ми беше предложена работа там.

– От кого? От клиниката?

– Разширяваме се. Отварят клиника и там, затова им трябва персонал.

Соня въздъхна:

– Не мога да разбера какъв е големият интерес към тези колонии. На Марс няма природа като нашата. Правят го да изглежда екзотично на тия реклами, но общо взето ти предлагат живот в стъклен буркан. Ти си GP, по-добре го знаеш от мен.

– Така е. Но пък много от пациентите ми казаха, че ще се заселват там. Може би в крайна сметка това е бъдещето. – Мария погледна към Соня. – Ти на мое място би ли се преместила?

– В никакъв случай! Аз обичам естествения въздух и четирите годишни времена.

Мария продължително се загледа в ръцете си, които държаха дистанционното на телевизора, сякаш се чудиха какво да правят с него:

– За едно нещо си права – искам промяна. И не искам повече да виждам или да се чувам с Георги.

– И затова напускаш планетата?

Колкото и смешно да звучеше, Мария никога през живота си не се бе чувствала по-уязвима.

Самотата не искаше да я остави на мира. Почти можеше да усети физическа болка в сърцето си заради този човек, с когото беше цели три години. В началото бе плакала. Плачеше всяка нощ с дни наред.

Един ден по електронната поща бе получила и-мейл от непознат подател. Така й не пишеше нищо. Но към и-мейла бяха прикачени няколко снимки. Всички бяха снимки на приятеля й, заедно с непозната жена. На всичките снимки те бяха заедно в интимни моменти. Показа му ги и той не отрече нищо.

Скъсаха.

В продължение на няколко дни, той й се обаждаше и я търсеше по всякакви начини – у тях, по телефона, в социалните мрежи. Постоянно повтаряше неща като „Беше еднократно“, „Не е нищо сериозно“, „Обичам само теб“. Тя го бе изслушала само веднъж и след това повече не отговори на нито едно негово повикване.

Когато повикванията спряха, като че ли болката се усили.

Бяха минали няколко дни от последното му обаждане. Така й вече не очакваше да го чуе или види отново. Затова имаше нужда да напусне. Всяко едно място в този и близките градове пазеше някакъв спомен с него.

Въпросът, който не спираше да си задава бе “Как се стигна дотук, след като бяхме толкова щастливи?” Бяха ли изобщо щастливи? Може би само си е въобразявала. В днешното време на технологичен прогрес, приказните фантазии не струваха нищо.

Може би щеше да е по-разумно да се подложат на една от онези симулации, които определят съвместимостта на двама души и колко дълго може да продължи тяхната връзка. Повечето двойки в днешно време правеха точно така и излизаха успешни.

Но любовта не може да се мери като тегло или височина.

Не беше ли точно това, което я правеше специална?

В крайна сметка й се искаше да покаже, че тези нововъведения в технологиите не бяха прави. Искаше да докаже, че колкото й старомодно да изглежда, двама души могат да бъдат щастливи щом просто се открият, без да е нужно да ползват каквито й да е машини.

Явно през цялото време бе грешала.

По телевизията тръгна нова реклама, спонсорирана от друга корпорация-гигант:

“Разбито ли е сърцето ви? Ние ще го излекуваме. Представяме ви единствения по рода си Heartbreak Cure. Доказан метод, с който можем да излекуваме болката ви от внезапна раздяла или изневяра, която ви е разтърсила. За да не губим време, когато трябва да вървим напред в живота.”

Рекламата продължи с мнения на изключително доволни потребители на странната машинка. Бе подчертано, че всички са дали съгласие да я изпробват върху себе си. Всички бяха широко усмихнати и се хвалеха как са забравили глупакът, който им е разбил сърцето и колко лесно са продължили напред.

Рекламата завърши с “Влиза в употреба на територията на Марс.”

Мария трябваше да си признае – това беше като знак.

*

Речено – сторено.

Решението й бе взето още когато работата й бе предложена. След два дни Соня изпрати Мария на междупланетното летище и там се разделиха. Може би завинаги.

Соня беше също като приятелката си – предпочиташе естествените неща в живота и точно като нея предпочиташе земята. Предпочиташе да използва по-малко технологии и искаше да се чувства като органично същество, а не като робот в едно уж еволюирало общество.

Не й харесваше, че приятелката й се обърна така внезапно, заради тази раздяла. Но щом е решила това, значи може би това бе нейният начин да върви напред.

По-късно същия ден, когато Соня си беше отново вкъщи, получи неочаквано обаждане:

– Георги? Защо ми звъниш на мобилния?

– Мария не вдига своя. Дай ми я, искам да говоря с нея.

– А, телефонът й е изключен, защото в момента пътува за Марс.

– Как така пътува за Марс?

– Ами, ей така. Предложиха й работа там, затова се премести. Не е като да има приятел, който да й е верен, че да се задържи тук.

– Това не е твоя работа.

– О, моя работа е! Защото сега заради тебе, сигурно повече няма да се видя с най-добрата си приятелка! – тросна се момичето.

– Ще я върна!– ядоса се Георги.– Ще резервирам билет до Марс.

– Георги, тя не те иска вече.

– Соня, ти си романтичка, също като нея. Знаеш, че едно време хората са нямали технологии като сегашните, с които да „измерват“ съвместимостта си, и пак са били щастливи. Знаеш също така, че хората не са безгрешни. Грешки стават – понякога малки, понякога големи. Но когато имаме зад себе си толкова много време и знаем кое е истински важно, ние се държим за него. Знам, много е лесно да го казвам така, когато не аз съм наранен, но тя е най-скъпото в живота ми. Обичам я. Последните дни бяха ад. И ако тя е чувствала липсата толкова болезнено, колкото й аз, мисля, че си струва да се боря за нейната прошка. Ще направя каквото е нужно, за да се съберем отново.

Соня помълча малко. Искаше да го контрира по някакъв начин, но тя също вярваше в това, което той каза. И беше напълно съгласна, че Мария твърде много прибърза с това решение.

– Следващия полет е след три дни. Ще ти отнеме четири дни, докато пристигнеш. Тогава ще е късно.

– Късно?

– Гледал ли си рекламата за Heartbreak Cure?

Последва кратка тишина:

– Не, не би го направила. Тя е против тези технологии.

– Осъзнаваш ли сега какво й причини? Изобщо няма смисъл да тръгваш след нея. Тя просто ще те забрави.

– Не. Дори да забрави какво сме имали, ще я намеря и отново ще я накарам да ме обикне!

Соня беше изключително строга, когато станеше въпрос за издънките на мъжете във връзките. Но когато видеше, че някой наистина искаше да оправи нещата, нямаше как да не започне да скандира за него.

– Тогава я върни обратно, рицарю!– каза шеговито, преди да затвори телефона.

Не беше ли това най-романтичното нещо на света?

*

На Марс не беше чак толкова различно, колкото Мария си представяше.

Бяха се постарали да направят живущите райони колкото може по-подобни на тези на Земята. Имаше си асфалтирани улици със светофари и закони за движението по пътищата. Също като на Земята, имаше както обществени, така й лични електрифицирани превозни средства.

Жилищните кооперации бяха съсредоточени повече във височината, отколкото в заеманата площ. Отделно имаше големи търговски центрове за закупуване на всичко необходимо и бизнес центрове, където бяха съсредоточени работните места на всички живущи. Моловете и работните места бяха естетически наредени в западния край на застроения район, а квартирите и апартаментите – в източния.

Между двете имаше няколко улици, които ги свързваха, а между улиците имаше наредени кафенета, нощни и дневни барове, залесени и озеленени паркове, детски площадки и други места за отдих и развлечение.

Общо взето беше един компактен град построен под стъклен похлупак.

Всички постройки бяха по японската архитектурна технология, разработена да удържи на места със силни земни трусове. Стъкленото покритие, под което се намираха, бе дебело два метра. Предпазваше от честите марсиански бури, но въпреки това бе с идеална прозрачност.

На определени ВИП персони бяха продавани апартаменти, които бяха на самия ръб на  застроената зона и прозорецът им предлагаше гледка изцяло към пейзажите на Марс.

Така, напълно обезопасен и снабден с всичко необходимо, първият завършен град бе навлязъл в експлоатация. По повърхността на червената планета продължаваха строежите на други градове на същия принцип. Мария нямаше да се учуди, ако бяха напълно идентични.

Но от друга страна, различните корпорации щяха да се надпреварват за по-голяма клиентела, така че сигурно щяха да добавят нови и нови екстри.

Изкуственият въздух не се чувстваше по-различен. Никога не бе виждала какво представляваха тези фотосинтезиращи уреди, които създаваха атмосферата тук. Въпреки че имаше зеленина, тя не беше достатъчна, за да снабди с кислород навсякъде. А и си личеше, че растеше насила.

Температурата на въздуха беше еднаква навсякъде. Нямаше ветрове, или дъждове, макар че продължаваха да вървят реклами за “усъвършенстването” на колонията. След известно време можеше да се очаква изкуствено заснежаване или други природни имитации.

И като ставаше въпрос за реклами…

През нощта вътрешната страна на стъкления похлупак бе изцяло обсипана с холографски реклами, които изглеждаха като че ли изписани в небето. Най-често можеше да се види надпис “Бъдещето е на Марс!”.

Като че ли се опитваха да убедят заселилите се жители, че са направили правилния избор. Мария беше градско момиче. Беше свикнала с неоновите и холографски изображения, когато падне нощта, но да ги вижда изписани в самото небе беше прекалено.

„Е,” каза си, „със всичко се свиква.”

Дори една от рекламите вече й беше хванала вниманието:

“Искате ли да изкачите Еверест? Да? Ах, вие, аматьори! Оставете това хълмче настрана. Елате с нас да изкачим Олимп – най-високият връх на Марс и в цялата Слънчева система! (записвания – на входа на всеки търговски център)”

Защо не, каза си Мария.

Бяха минали три дни, откакто се нанесе в новия си дом и два дни, откакто се подложи на машинката-чудо, която “излекува” разбитото й сърце.

Трябваше да си признае, че още след като излезе от кабинета, усети чувство на лекота. Сякаш голям товар бе паднал от плещите й. Усмихна се съвсем свободно и видя всичко около себе си по съвсем нов начин.

Не, изобщо не мислеше, че това беше някаква магия на последните технологии.

Тя беше лекар все пак. Знаеше как действа тази машинка. В края на краищата основното нещо бе една единствена инжекция. Като лекарство, което пречистваше кръвта. Но серумът, който й биха, пречисти тялото й от излишните хормони, които я караха да се чувства тъжна. Все едно бе взела лекарство, което да облекчи симптомите на абстиненция.

Когато влезе в кабинета, се настани на бяло модернизирано кресло. Зад креслото се показа стъкло, което се затвори, поставяйки я в идеална сфера. Вътрешната част на сферата измери жизнените й показатели. Измери нивото на хормоните й и така определи нужната доза, която да й инжектира.

И след това, нямаше повече болка. Нямаше повече излишни хормони, които да й напомнят за празнотата. Дори не си спомняше чувството за празнота. Малка част от нея се натъжи, когато го усети.

Все пак болката бе това, което й напомняше за любовта. Нима бе толкова лесно едно толкова съкровено чувство да бъде забравено, благодарение на модерните технологии? Може би това е начинът да вървим към бъдещето. Да осъзнаем, че дори любовта е толкова лесно манипулирана.

– Мария!– чу един познат глас.

Обърна се и за пръв от няколко дни видя едно познато лице. Това беше Георги. Махаше й с ръка от другата страна на улицата. Тя се спря за миг и го огледа отдалече. За пръв път нищо в нея не трепна.

Георги изтича до светофара. Искаше да пресече улицата колкото може по-бързо. Трябваше да говори с нея. Трябваше да й докаже, че все още я обича и нищо друго нямаше значение.

В бързината си дори не обърна внимание, че светофара светеше червено. Побягна по пешеходната пътека и още на втората крачка чу надутия клаксон и рязкото удряне на спирачки. Чу се потресаващ звук на нещо, което се чупи, и безчувственото тяло се просна насред улицата.

Мария остана на мястото си с широко разтворени очи и отворена уста. Не можа да помръдне, нито да издаде някакъв звук. Дори когато видя наситено червена локва да се образува изпод главата на някогашния си приятел.

Хората наоколо бяха в шок. Започнаха да се насъбират около инцидента. След малко пристигнаха парамедици. Тълпата напълно скри сцената от очите на Мария. Чак тогава тя мигна веднъж, най-после осъзнала какво се случи.

Зачуди се, защо Георги беше тук в крайна сметка? Сега, когато ги нямаше болката и чувството за предаденост, които да замъгляват преценката й, тя остави рационалната мисъл да потече.

Георги бе дошъл при нея още със следващия полет от Земята. Изглеждаше развълнуван. Явно е искал да говори с нея. Той бе дошъл до тук заради нея. Той в крайна сметка искаше да бъде с нея. Толкова много, че дори не обърна внимание на колата, която го блъсна и… може би отне живота му.

Мария за момент си помисли, дали не беше избързала с преместването си тук? Дали нямаше да е по-лесно да му прости? Той все пак я обичаше, знаеше го отдавна. Жалко, че в момента нямаше чувства към него, които да й кажат, че това е правилното решение.

Мария си пое дълбоко въздух и спокойно напусна мястото на произшествието. Въпреки че мислите й бяха открили отговора, тя не чувстваше, че мястото й е до вероятния труп на пътя. Затова не искаше да губи време за нещо, което няма нищо общо с нея.

Все пак тя дойде тук, за да продължи напред, а напред беше бъдещето.