Мисия Посредник

Мисия Посредник

 

Заставам пред прозореца притихнал, а очите ми са станали звезди, които дишат в нощната безмълвност. Приказни сияния танцуват и ме понасят в танц със себе си. Сред тях една червена светлина ми намига весело, като че ли ме кани да танцуваме нощен блус, само двамата- аз и тя. Прилича ми много на едно странно слънце, което нарисувах, когато бях на девет години. Плъзгам се по сиянието като със скейтборд и спирам затаил дъх пред нея. Тогава я виждам различна – все така пламтяща в странния си червен оттенък, но този път той като че ли ми казва:

„Стой там, където си! Поканата не е за теб, а за Земята.”

И някакво силно магнитно поле се изправя пред мен, отблъсквайки ме като невидима преграда.

Тогава виждам, че това пред което съм спрял не е „тя”, а е „той” и съвсем естествено е поканата за танц да не е отправена към мен! Но съм вече тук, много искам да продължа този космически танц и за това започвам да хитрувам:

“Аз, всъщност, съм представител на г-ца Земя. Може ли да Ви посетя?”.

Червената светлина преминава през няколко оттенъка и тъкмо си мисля, че ще ми отвори някаква невидима врата и ще ме покани, когато чувам съвсем реален глас: ”Само ако носиш послание от нея!”

Поглеждам назад, където Земята е потънала в тъмнина. Много ми се иска наистина да съм неин представител и тогава осъзнавам, че всъщност съм точно такъв. А посланието?

Нямам време да мисля сега, защото червената светлина започва нервно да премигва: „Ами всъщност… да!”- казвам и червената светлина се разтваря леко, за да ме пропусне. Правя няколко въздушни скока и потъвам в нея. Забелязвам, че ми е трудно да дишам и приемам, че е от вълнение. Много неща са странни тук, но ето, че помирисвам нещо познато, нещо, което мирише на нашата кола, когато зареждаме с метан. Това ме кара да се поотпусна и да поогледам наоколо.

Виждам, че съм стъпил в нещо като дъно на пресъхнал океан и много ми се иска да си взема мидичка за спомен. Оглеждам се, но не откривам никакви следи от живот. Освен това започвам да чувствам, че червената светлина става нетърпелива. За да спечеля малко време се представям:

”Приятно ми е, Кристиян – представител на г-ца Земя!”

Когато изричам последната дума забелязвам усилване на червената светлина.

„Марс,” – кратко отговаря светлината,-„четвъртата планета от Слънчевата система”.

Едва сега разбирам къде се намирам. Потрепервам от вълнение и още повече не ми се иска да си тръгна бързо оттук. Трябва ми още време и казвам нещо съвсем глупаво:

„Приятно ми е пак! Може ли малко вода?”

Без да ми отговори, Марс плиска в лицето ми вода, която има не само странен вкус, но е и доста гореща. Нямах точно това предвид, когато поисках да пия, но си замълчавам, за да не го обидя.

Време е да измисля нещо за своята мисия като пратеник, защото виждам, че търпението на г-н Марс все повече се разтапя в една от двете му полярни шапки. Тъкмо отварям уста, прогърмява неговият глас:

”Искам да знам защо г-ца Земя тъкмо се приближи малко повече до мен и отново започва да бяга!”

Гласът на червеният господин внезапно слиза от червените планини и става блед и тъжен, като че ли се е обърнал на север, където равнините, образувани от потоците лава, са се разлели като засипани с прах чаршафи:

„С какво съм заслужил това?” -продължава той, – „какво да направя още за да се доближа до нея?”

Страхувам се да не се разплаче, защото ако тази червено-бяла боя започне да се разтича по нощното небе, нощта ще заприлича на вечер, в която слънцето се е разтопило в кървавочервен залез.

Много ми се иска да остана още, но ми става мъчно за г-н Марс. И започвам да се чувствам наистина като посредник между него и Земята.

Не зная много неща за необятния Космос, но със сигурност зная, че това, което желае г-н Марс е неосъществимо. Нямам много време да мисля как бих могъл да изляза от ситуацията. Решавам да рискувам:

„Г-ца Земя иска да знае защо желаете да се доближите до нея.”

Чевената светлина става особено наситена и за миг си мисля дали няма да се възпламени. Но не чувствам никакво повишаване на топлина и запазвам спокойствие.Минута, две, три…Червеното леко избледнява:

„ Толкова е красива! Изглежда толкова спокойна в синьо-зелената си рокля.”, прошепва г-н Марс.

Тогава разбирането ме пронизва като светкавица, която не изпепелява, а носи със себе си една идея:

„Разбирам и ще се опитам да Ви помогна” – казвам, като се покланям, – „отивам веднага да я питам.”

Когато казвам това отстъпвам назад и за малко да падна в един огромен каньон, но г-н Марс ме подхваща леко, разтваря магнитното си поле и с неподозирана нежност ме връща в нощните сияния. После нарежда на две бледи светлинки да ме ескортират до Земята, но те колкото и да опитват не могат да мръднат от орбитите си.

Г-н Марс сякаш се е изкачил на невероятно високия Олимп, където е потънал в съзерцание към г-ца Земя, а аз скачам върху нощния си скейтборд и се плъзгам по сиянията, които ми разстилат пътя към дома.

Скачам в стаята си през прозореца и заставам пред него, взирайки се по посока на червената светлина: „Планетарен посланик ! Как се забърках в това? Как се заех с тази невъзможна мисия, когато още не съм дорасъл за нея!”

Но …обещанието си е обещание. Ще трябва да намеря начин да го изпълня! А идеята, която се роди там, върху червената планета, продължава да се върти в ума ми като спирала, увличайки го все повече и повече. Аз съм художник и може би, ще успея да нарисувам една прекрасна синьо-зелена дреха и за Марс? Кой знае?!

Поглеждам към червената светлина и ми се струва, че както преди тя отново ме кани в своя танц. Небесните сияния също продължават да танцуват около мен и да носят своите послания, а моите очи са се превърнали в звезди, които пулсират заедно с тях.