Марс, обич моя

Марс, обич моя

 

 

Ира се материализира на тясната скална площадка в подножието на връх Рок.

„Минута и двайсет секунди преди него!” – помисли си тя със задоволство и чукна с показалец върху лявата си ръкавица, за да скрие часовника. Тук, на върха на света, войната не беше всичко. Мисията, оцеляването, това, на което я бяха учили, се разтваряше в чистотата на въздуха. Свобода и вечност.

„Вечност!” – натърти тя в мислите си. С наноботите в тялото й, беше почти вечна. – „Ако някой импулсен бластер не целуне тила ми.”

Хората от миналото нямаха привилегията да живеят дълго. Поне това знаеше от колекторите. Болести, рани, катострофи, едно чупливо като кристален сервиз човечество. И все пак, по нищо не личеше онези човеци да са пазили живота си повече от сегашните. Не го прекарваха в тренажори и обучения за оцеляване.

„Да те има не е всичко, което искаш.”

Ира пусна погледа си по хребета. Стори й се страшно, толкова млада да се пита омръзнал ли й е почти вечният живот.

– Войниците на алианса.

Гласът, който я вкамени, приятен и млад, идваше откъм тила й.

„Не е той!”

Ира изви бавно врат, без да помръдва тялото си и вдигнатите във въздуха ръце. Не виждаше оръжието, опряно в гърба й, но видя нападателя. Млад, висок и много слаб. В големите му, тъмни очи блестеше любопитство. Предпазната сива качулка скриваше челото и устните му, но това, което се виждаше, издаваше изтънченост.

– Не си Ласо.

Ира бавно свали ръце. Обърна се внимателно срещу дулото, което все още я заплашваше. Беше инпулсен бластер. Ако нападателят натиснеше спусъка, нищо не би могло да я спаси.

„Не може да е Ласо.”

Куриерът, когото очакваше, бе оцелял повече от десет години с това име. Трябваше или да е много стар, или да е недосегаем.

„Ако се е коригирал… Защо не? Някои от по-старите вече го правят.”

– Няма да дойде. Този, когато търсиш.

Непознатият притвори очи.

– Ти ли го уби?

– Не съвсем.

– Той носеше…

– Знам.

– От федерацията ли си?

– Не.

– Защо им помагаш?

– Не на тях, помагам на този твой Ласо.

Ира трепна. Тя дойде по-рано. Как така изпусна всичко?

– Помогнах му да си тръгне. Вече го няма.

Ира остана втренчена в бластера му. Можеше да се бие. Можеше да опита да избяга, макар това да й гарантираше бърза смърт. Оцеля по-дълго от доста други войници, именно защото намираше невъзможни варианти за измъкване в подобни ситуации.

„Винаги има изход.”

Очите й се вдигнаха към неговите. Големи, черни блата, преливащи от печал.

– Готов съм. – Той свали оръжието. Тя нападна светкавично, въпреки усещането, че не бива. Плъзна се покрай него отляво. Изненада в гръб. Не, отново срещна лицето  му.

„Толкова бърз?!”

– В битките няма смисъл. Няма победител.

– Всичко е битка.

Ира се шмугна покрай рамото му с лекострели в ръце. Пак лице в лице и инпулсният бластер целуващ гърдите й.

– Кой си ти?

– Някой.

Опит за измъкване и бластер в гърба.

– Нямаш име?

– Името е доверие.

– Защо не ми вярваш?

Тя се разтвори във въздуха. Материализира се встрани от него. Той беше пред нея за по-малко от мигване.

– Можеш да ме убиеш по всяко време.

– Не вярвам на някого, когото смятам да убия.

– Защо  дойде на срещата?

Тя отстъпи крачка от дулото на инпулсния бластер.

– За да убия войника на алианса. Това е отговор, нищо лично.

– Можеше да ме убиеш веднага.

Той притвори очи, но не свали бластера.

– Не очаквах да си жена. Толкова малко красота има в света ми. Естествена, жива красота, дори когато се каниш да убиваш.

Ира изчака да надникне отново в ирисите му. Сега в тях видя само себе си. Малка и изплашена.

– Пратиха мен, защото съм… най-добрата. Сама трябваше да се справя. Бързо и лесно.

Той свали бластера. Очите му я жалеха. Тези огромни, топли очи не носеха смърт. Ира се изплаши. Искаше да умре сега. Не искаше да потъва още и още в този поглед.

„Така хубаво и така страшно.”

– Убий ме! – Тя прибра лекострелите си и стисна с две ръце дулото на инпулсния бластер. Опря го в гърдите си. – Убий ме сега! Аз съм войник на алианса. Живях, за да сея смърт, и ще умра от инпулсен бластер. Така трябва.

– Обичаш войната.

– Какво друго?

– Има много повече.

– Няма.

Ира отвърна поглед от очите му. Затвори своите, но все още го виждаше. Беше поела твърде много от него в себе си.

– Убий ме, по дяволите!

– Искаше ДНК-то от рапса. Затова чакаше куриера.

– Алиансът го искаше. Аз съм само пратеник.

– Ангел?!

Тя отвори очи. Трябваше да го погледа, преди да умре. Да го запомни.

– Ангел на смъртта.

– Аз съм Марс – каза той. – През последните десет години ме наричаха Ласо.

Тя трепна. Не от изненада. Беше разбрала, преди той да й го каже.

– Вече не е важно.

–  ДНК-то им трябва, за да убиват. То ще повреди наноботите в телата на врага. Когато погубите федерацията, ще унищожите и себе си. Винаги става така.

– Ласо си отиде – сети се Ира. – Убий ме! Така няма да има повече смърт. Войната ще продължи без нас. Без ДНК-то от рапса. Нали това искаш?

– Исках го.

– Обрал си федерацията с помощ от алианса. Някой се е жертвал за теб.

– Някои и не за мен.

– Да, ДНК-то. Сега изборът е само твой.

Очите му бавно се склопиха. Беше красиво, мълчаливо „да”. Тук, на купола на света. Ира прие топлината, с която я дариха сетивата й. Да се преизпълни с Марс, преди да умре, беше щастие в чиста форма.

– Ще трябва да се криеш. Ще се обречеш на самота много дълго време.

– Докато хората пораснат.

– А мислехме, че сме големи.

Тя въздъхна. Той беше прав за всичко.

– Ако умра, ще ти осигуря преднина.

– Ако живееш…

– Няма да си сам, но ще ни намерят. Все някога. Аз съм войник на алианса.

– Смъртта е…

– Начин да те отнеса от тук – Ира се засмя, стисна ръцете му и плъзна палци към спусъка на бластера.

– Не спирай единственото добро, което ще направя.

Той я гледаше, а ужасът изпълваше очите му.

– Има много повече от войната – прошепна Ира. – Сбогом, обич моя!