Марсиански хроники: началото

Марсиански хроники: началото

 

Опознахме ги много преди те да опознаят нас. Преди дори да заподозрат, че ние съществуваме. Изпращаха разни груби неща, които разкъсваха съществуването ни със странни и първични трептения.  Не беше трудно да се скрием и  да ги наблюдаваме – дори и представа си нямаха какво търсят.  Отначало се изплашихме – застинахме в недоумение, свихме се до неузнаваемост, макар че очаквахме това да се случи рано или късно: дочувахме ехото от техните гласове, което кънтеше в Космоса – бяха толкова първобитни, вибрираха и постоянно крещяха, трептенията се застигаха и наслагваха – беше наистина трудно да разпознаем какво казват. Но ние бяхме последователни, напредвахме, макар и бавно. Разпознахме няколко т. нар. техни езици – всички до един агресивни.  Опитахме  се да създадем звуци, които да наподобят тяхната реч – но ни беше невъзможно – бяха толкова първични и далеч от нашата същност. Дълго се колебахме дали си заслужава да им се разкрием.  Бяха напуснали люлката на жалкото си съществуване, но още не бяха порасли достатъчно, за да им се доверим.  Затова ги следяхме и чакахме момента, в който щяха да станат способни да приемат разликите между нас.

***

– Ей, Хари?

– Кажи, Джон?

– Не мога да понасям този цвят на скафандъра!

Хари се усмихна.  Не за първи път приятелят му мърмореше по този повод.  Но пък и понятие си нямаше защо точно този ръждивочервен цвят бяха избрали от Агенцията.

Джон продължи:

– Имам чувството, че ако спра и застана неподвижно някъде, марсоходът ще дойде да вземе проба и от мен!

– Не преувеличавай – засмя се Хари.

Знаеше, че всяка налудничава идея на Агенцията си имаше своето основание. Пък и едва ли това точно тази тема  трябва да е номер едно в центъра, откъде следяха всяка тяхна дума и движение.

Също така знаеше, че при обикновени условия Джон едва ли щеше да бъде избран – не покриваше и половината от изискванията, да не говорим, че постоянно лазеше по нервите на директора – изпращането му на Марс беше още едно налудничаво решение, което Хари не мислеше да оспорва.

***

Най-после Висшите решиха, че моментът е дошъл. Може би трябваше да направим крачка назад, за да направим после две напред – заедно с тези хаотични същества (или без тях) и да продължим по пътя.  И макар че Висшите ни уверяваха в хуманността и правилността на мисията, по-скоро искаха да сложат край на своите съмнения и донякъде се ласкаеха, че могат да научат тези амеби на нещо.  Не знам защо избраха мен – аз винаги съм нарушавал правилата – дори и в нашия строен и хармоничен свят имаше място за бунтари. И като се замисля, май ме избраха не въпреки, а именно заради непокорството ми. Ето ги (не ги виждах – нашите сетива нямаха нищо общо с човешките – хората по-скоро биха ги описали като усещане) адски грозни тромави първобитни форми – по нашите критерии естествено, излъчваха хаотични вибрации и пречупваха светлината по необичаен начин.  Този път поне се бяха постарали да променят цвета и състава на черупките си – така поне не изглеждаха така агресивни. И въпреки разликите веднага го разпознах – този, когото наричаха Джооо Он.

***

– Джооо Он.

Не беше реч, нито говор – по-скоро като ехо от собствените му мисли

– Хари – ето отново!

– Престоят ни тук започва да ти се отразява. Нормално е.

– Не разбираш, а и не мога да го опиша.

– Джооо Он – нещото продължаваше да зове.

Вътре в себе си Джон знаеше какво беше това. Просто му се струваше невероятно досега други да не са го почувствали.

Когато беше малък, докарваше майка си до лудост с моментите, в които просто изключваше.  Същевременно беше там и го нямаше. И тук, на Марс, му се случи няколко пъти.  Но тук усещането беше много по-наситено. Просто се взираше напред и около него светът приемаше друг облик.  Следеше ги само с периферията си. Бе заобиколен от …„неща“, които имаха и нямаха форма – като водни топки – някак без форма, но изпълнени със съдържание, които търсят съд който да изпълнят. Пораждаха емоции и усещания. Беше пренаселено – сякаш се намираше в ню-йоркското метро. Някои се появяваха и изчезваха, но имаше едно което винаги беше там. Дори започваше да му липсва.

– Хайде, Джони, да се приберем в базата и да приберем пробите.

Хари леко му смигна и Джон разбра – нито му е времето, нито мястото за подобни приказки. Имаха малко време да се изолират и тогава щеше да сподели с Хари. Добрият,  уравновесен Хари – при него всичко беше премерено, изчислено с точност до хилядна. Напълно негова противоположност.

Едва изчака да свали скафандъра, да мине през процедурата на дезинфекция.

– То ме вика, Хари!

– Плашиш ме, момче!

– Някъде там е – на границата на периферното ми зрение – като се обърна, очаквам да го видя.

– Какво – някой зелен марсианец? Тук има само скали и прах с цвета на скафандрите.

– Той говори с мен,  Хари – без думи.

***

Опитвах да се настроя на неговата честота и за моя изненада се оказа неочаквано лесно. Подготвях се дълго – не че времето имаше значение за нас – ние бяхме практически вечни.  Но човешките същества бяха ограничени в това отношение. Повиках го и усетих, че ме разбра. Долових леко колебание и после недоволство.

–  Можеше поне името ми да научите!

–  Как име твое – Джооо Он?

Не това очаквах. По-скоро другите не го очакваха.  Висшите мислеха, че тези диваци ще проявят на първо място страхопочитание, а след това респект и уважение. Всъщност на негово място бих реагирал по същия начин, ако някой ми се натрапи. Изпитах нещо като уважение по човешките стандарти.

– Джон. А твоето?

– Име мое – без аналог.

– Ще те нарека Соул.

– Душа?

– Харесва ли ти?

Поколебах се. Висшите изучаваха човешката история и имаха много противоречиви мнения относно човешките души.  Може би това беше единственото нещо, което ги притесняваше.  Но изборът му ме поласка.

–  Добре, Джооо Он. Нека бъда Соул.

Така започна една нова ера – по прозаичен и малко банален начин. Едно ново начало за нас и за човешките същества.

 

***

– Шефе, знам че не е моя работа, но има ли причина да го изпратите тук?

Хари използваше личната честота за разговор с директора.

– Знаеш ли Хари, най-големите открития са следствие на случайността.  Но понякога на случайността трябва да се помогне – да изпратиш точния човек, на точното място, в точното време.  Това и направихме – изпратихме Джон на Марс. Нали помниш онези снимки, които мислехме, че са дефектни? Оказва се, че не са. Онези едва забележими начупвания на пространството, малките петънца, сякаш си насложил два образа един върху друг, но с леко разминаване. Мислехме, че техниката се е повредила, но май не е така. Предполагаме, че има нещо, което води до това изкривяване на образа. По същия начин се изкривява пространството и около Джон.

– Но как …

– Как го установихме?

Директорът се усмихна тъжно.

– Случайно, Хари. Толкова години труд и изследвания, а една случайна снимка ни отвори очите.

Директорът погледна Хари в очите:

– Те са там, Хари, Бог знае какво са, но са там. И мисля, че Джон е човекът, който може да ни помогне да ги опознаем.