Контакт със земна цивилизация

КОНТАКТ СЪС ЗЕМНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

1

Ковчегът се удря беззвучно в съхнещия ръб на изкопа, като китара, изгубила резонанса си. После гробарите издърпват своите въжета, изжулени от употреба. И докато близките на покойния все още хвърлят долу последни бучици земя, започва събарянето на пръстта − с лъскави мотики и лопати, с барабанен грохот.

Почвата тук е мазна, черна, добре обработена.

Останал съм последен. Тъжно ми е. Някак си безпричинно. Наистина не виждам защо ли трябва да скърбя. Присъствам на погребението на човек, когото не познавам и никога не съм виждал, докато е бил жив.

Чета отново надписа върху дървения кръст: ВИКЕНТИ ИЛИЕВ СЛАВОВ… Кога е роден, кога е починал… От раждането до смъртта − 47 години. Защо толкова малко?

Запомнил съм нещо от речта на служителката в черно, в близката зала за траурни ритуали. Пред ковчега бе казала:

„Умират дори звездите…”

„Дявол да го вземе! Колко е права! Само че някой зървал ли е умираща звезда?” – помислих си тогава. Вероятно тя не разбираше точния смисъл. Повтаряше като робот шаблонния израз за смъртта на звездите. Сигурно й се налагаше да го повтаря по пет-шест пъти на ден, според броя на ритуалите.

Тази жена беше още млада, но с бавни и залитащи движения, с тъмни петна под очите. Би могла да кандидатства за „Мис Смърт”. Видът й бе като на болен човек, не издържащ повече жестокия товар от ежедневни негативни емоции, незащитена от пристъпите на скръб, страх, болка, тревоги и несигурност.

Не ми се мисли за смъртта обаче. Не бих причинил гибел на другиго, с някои изключения. Дори за безименна буболечка ми е жал и не бих я смачкал равнодушно, просто така, без да има защо! Нека да си живее.

Но аз не бива да забравям защо съм сега тук. Заедно с колегата Стефанов сме изпратени с важно поръчение, което почти изпълнихме, но трябва да поговорим и с някой от близките на покойния Викенти.

Може би с неговата сестра? Тя вече си е тръгнала, с тромава фигура и със скована походка, сякаш примирена с неизбежната загуба, но със зачервени очи, които ще плачат още, пак и завинаги, при спомена за брата.

Нейният мъж или съпруг изобщо не е благоволил да дойде. Доколкото зная, той е някакъв началник някъде, където държавата събира пари от когото може.

Ами онзи старец с треперещото лице, под което сякаш прозират костите на черепа? Той вече се е отдалечил с пенсионерски стъпки по ситните скърцащи камъчета на алеята.

Най-далече обаче е стигнал един истински великан, с голо теме и предизвикателен поглед на арендатор, обработващ стотици декара чужда земя. Пременил се е в защитно облекло на сиви, зелени и кафени петна. Почти е успял да стигне широката врата на гробището, зад която ще изчезне от погледа ми.

Правя знак на Стефанов да го настигне и спре на място.

Тези тримата − сестрата, старецът и арендаторът, както и ние двамата със Стефанов, сме единствените изпращачи, без да се броят гробарите, чието присъствие е служебно.

Свежата зеленина е огряна от юнското слънце. Светят с цвета на старо злато и топлите стени на каменните кръстове. Върху безброй пресни гробове вехнат остатъци от крехки цветя – червени, жълти, сини, всякакви… Доскоро са били живи рози, дъхав зюмбюл, люляк.

Като плодородно поле се е ширнало надалече гробището. Но в него вятърът не люлее класове, не трепват високи връхчета на царевица, не поглеждат към слънцето натежали слънчогледови пити.

Навсякъде − редове от надгробни паметници, направени от нетленен вечен камък.

Въпреки това тук въздухът мирише упойващо, стимулиращо, влудяващо, сякаш е изготвен в специална лаборатория, с особени свойства! За тези, които са влюбени в живота! И за онези, които скоро няма да могат да го вдишват, чиито гърди за последно поемат скъпоценния кислород. Дишам ускорено и алчно, още и пак! С някакво младежко пролетно настроение, неподвластно на волята ми.

„В такъв ден трябва да се живее! Не бива да умира даже мравка!” − повтарям си аз наум, а ми се струва, че крещя.

Тръгвам веднага навън, но ме настига най-младият от гробарите. Косата му е дълга, сплъстена, черна, като на мускетар или музикант, свирещ на бас китара в модерна банда. Годините му не са повече от 35. Лицето му е с потна кожа, напрашена, с широки пори. Вади, с дебела мускулеста ръка, отнякъде бутилка с бистра течност, правеща синджирчета при обръщане и ми предлага:

− На, пийни си, за „Бог да прости”! Така е! Всички ще умрем…

С нищо не съм показал, че търся сприятеляване с някого или че съм любител на алкохола. Но сега отпивам яка глътка ракия, без да се гнуся от липсата на чашка.

− Аз колко такива съм погребал… – колебливо ме поглежда дългокосият и сам глътва доста от гроздовата. Доверява ми нещо, което сигурно е впечатлило дълбоко личността му на гробокопач:

− Дори един професор имам! Съвсем истински! Изпълнихме желанието му да бъде закопан тук, откъдето е родом, макар че приживе е пътувал по цял свят и е бил в прекрасни бленувани земи! − Не отговарям нито дума, с риск да бъда обвинен в липса на добро възпитание. Само кимам с глава, сякаш се съгласявам с говорещия.

Изведнъж си задавам въпроса какво ли ще се случи, ако вече е дошъл ред и на гробаря. Дали няма той да бъде погребан недалеч от професора, някъде тук наблизо, може би на това свободното място в ляво, край което сега безгрижно вървим двамата? Би ли могло например да стане това в рамките на следващите пет-шест месеца? Колко крехко е човешкото здраве, наистина! Дали някакъв тумор не нараства в далака му, без засега да го усеща?

− Бъди здрав! – пожелавам му искрено, макар и да съзнавам, че пожеланието ми е без никакво значение.

Настигам колегата Стефанов и дебелия як мъж с камуфлажните дрехи.

− Нали Вие сте Михаил? – започвам направо, без излишни обяснения.

Горкият Мишо! Сигурно се чуди що за птица съм, но приема мъжки предизвикателството:

− Щом знаете името ми, значи се познаваме отнякъде?!

− И да, и не! – отговарям му загадъчно. – Не разполагаме с много време, затова: кажете ни две-три думи за Викенти.

− Какво ви интересува?

− Всичко. Най-важното. От какво умря?

Якият едър мъж, с физика, подобна на тази на някогашния Дан Колов, възвръща самообладанието си. Гледа ме изпод вежди, както гледа джамбазин или някакъв купувач в съботен ден, на животинския пазар за пернати, рогати и копитни. Очите му като че ли могат да смразяват от разстояние, да вкаменят, да парализират. Но не и такива като мене. В двубоя на погледи аз излизам победител, което съвсем не ласкае самочувствието ми. Неочаквано, сякаш нещо е сломило волята му, той шепне с глас, в който трепери истинско страдание:

− Почина от болестта на века! Лекарите не можаха да му помогнат!

Михаил Василев, най-близкият приятел на Викенти Славов, млъква, потиснат от загубата. Изчакваме го да се посъвземе и наостряме внимателно слух, щом неочаквано казва:

− Питате ме за най-важното! За него нямаше по-важно от това, човечеството да влезе във връзка с някоя от космическите цивилизации!

− Откъде-накъде! Що за приумица? – възразявам убедено.

− Да бяхте питали него… – жлъчно се усмихва Василев и продължава обясненията си:

– Ще ви кажа, че своя живот Викенти отдавна посвети на звездите! Продаде някакви наследствени имоти, за да разполага със средства за опити. И започна да убеждава, да кореспондира с научни институти. Да проклина! Да се моли! И да се гневи! Крайно време било вече за контакт с извънземни цивилизации, които според него съществували!

Тук нашият случаен събеседник прави напрегната пауза, може бих съвсем неволно, но на място. И пита с невинно изражение на лицето си, напомнящо с нещо сериозността на някой каменен идол от Великденските острови:

− Знаете ли колко е смешно обикновен човек, без титли и звания, да се нагърбва с проблеми, които не са по силите даже на специализирани институти?

И господин Василев се засмива горчиво, с презрение, без да е ясно кого точно има предвид:

− Сериозните учени, до гуша заети със създаването на дребни апаратчета или с генетично модифициране на слонска трева, с опити за клониране на мамути от находки в ледове и торфни блата, не обръщаха никакво внимание на натрапника, някакъв самоук индивид, какъвто според тях бе Викенти.

Все пак понякога той получаваше милостиня. Вместо стотинки в пластмасова чашка му отговаряха скъпернически:

„Не е назрял моментът за космически контакт!”

„Знаете ли колко струва необходимата специална апаратура?”

Вики обаче нямаше време за миг отчаяние. Споделял е с мен, че съвременната наука трябвало да бъде изпреварена най-малко с половин век!

И че затова била необходима грамадна човешка сила!

Тая идея обсеби съзнанието му. Личен живот извън нея той нямаше. Не му остана време да създаде семейство. Малко бяхме и ние, приятелите.

Но упорито се взираше към звездите нощем − тия несигурни, плахи пламъчета, в сравнение с Вечността, тоя разпръснат тревожен небесен огън!

А по едно време ме увери, че е успял да приеме сигнали от далечен космически разум!

− Какви сигнали!? – изненадано пита Стефанов.

− Най-обикновени! Не някакви точки и тирета или загадъчни драскулки, а съвсем ясни и точни образи, звуци, нещо като гласове. Приемал свързани, правилни мисли, все едно, че сънувал цветни сънища.

Едроглавият песимистично криви устни, печално се усмихва, търси от нас двамата подкрепа и продължава:

− Отнесох се, естествено, с предубеждение към бълнуванията му! Всички останали − също. Това наше отношение, на всички здравомислещи, не го разколеба, но той като че ли се позатвори вътре в себе си. Наистина, а вие смятате ли за възможно (що за глупав въпрос задавам!), приемането на съобщения от Космоса да може да става чрез жив човешки мозък, а не единствено чрез специална апаратура?!

− Твърде смело предположение! Макар че…

− Не може така! Не сте прав! – сочи ме с пръст сърдито Василев, съзнавайки, че това не излиза вън от рамките на позволеното.

− А какво беше съдържанието на тези сигнали? – питам, единствено за да поддържам разговора.

Михаил унесено шепне, с недоумение и здрав човешки скептицизъм:

− Разправяше ми… Свързал се с някакви жители на планета, от далечен ръкав на Галактиката! Тяхна флотилия от осем кораба, тръгнала на далечен път, била вече съвсем близо до Слънчевата система. Затова получил молба от тях да събере важни данни за живота на Земята и в строго определени часове мислено да ги препрочита…

И тоя човек сякаш пощуря! Прерови енциклопедии, справочници, интернет… Започна да пише огромен доклад, нещо като втора Библия! Всеки ден добавяше нови и нови странички… А написаните от него хвърчащи бележки, с почерк на лекар или аптекар, бяха безброй!

И ето, виждам го и сега, сякаш е пред очите ми – седи до масата, закрил глава с две ръце, цял тръпнещ от свръх възбуда, сякаш излязъл от ледена вода! Чете и препрочита! Взира се в редовете почти сляпо, разфокусирано, но фанатично, а мисълта му се рее далеч оттук, прелита космически дължини!

От тези усилия отслабна още повече. Неговата неизлечима болест, която беше като че ли позадрямала, уж в ремисия, се пробуди отново…

Независимо от трагичността на ситуацията, бе интересно да бъде наблюдаван, когато свещенодействаше! Този човек си вярваше напълно, не се преструваше никак.

По лицето на Михаил преминава заревото на мъчителни тревожни спомени:

− Не мога да си спомня кога, ала един ден ме увери, че съобщенията му са били приети… Онези обещали непременно да му дойдат на гости. Даже се интересували къде точно може да бъде намерен. Шегобийци! Космически клоуни и примати!

Викенти вече не можеше да става от леглото. Не съм бил на края му. Научих, че починал по време на поредния сеанс. Дали е успял да се сбогува със своите задочни приятели, един Господ знае сигурно!

− А Вие как смятате, имаше ли поне трохичка истина в приказките му?

− Глупости! Не сме вече малки деца, макар че някога сме били! – отговаря едрият мъж, свивайки пръстите си в побелели юмруци. И казва твърдо и убедено:

− Той, Вики, умря почти щастлив и вярващ, като ранните християни, стопроцентово сигурни в съществуването на Бога и заслужения рай! А имах ли право аз, доброжелателят, с нормално здраве и мислене, да отнема грубо последната радост на един всъщност нещастен човек, пропилял по най-глупавия възможен начин живота си?

Цял живот той правеше отчаяни опити да влезе в контакт със своите „далечни цивилизации”.

Затова не му остана време да контактува с простите люде, човеци и хора около него, да общува с тях, да обменя съвсем нормални мисли, усмивки, надежди. Въпреки че го заобикаляха отвсякъде, че бяха съвсем наблизо, че му отговаряха човешки, когато ги питаше нещо.

Живите хорица около Викенти също бяха малки светове и вселени, със своите важни тайни, плахи надежди и реални чудеса… Но той безсмислено ги пренебрегна! Макар че бе достатъчно може би и напълно в неговата човешка власт, само да протегне приятелски ръка, за да усети насреща си топлината на нечия друга дружелюбна длан!

Не му бяха нужни нито скъпи, нито сложни съоръжения – за приемане или излъчване на сигнали! Една вярна дума, казана на място, би могла да му замени всичко това, би променила може би в щастлива насока живота му. Сигурно би зарязал глупавите си търсения!

За мен той е пример на един дълбоко нещастен човек. И в името на какво?

Заради напразния опит да надскочи себе си…

Човечеството завинаги ще си остане в притеглянето на Земята, то самото направено от второкачествена пръст… Сляпо и глухо, разделено чрез гигантски космически разстояния от други такива слепци и нечуващи като него – ако изобщо ги има!

Човеко миличък! Приятелю мой! Използвай простите възможни радости – това е смисълът на живота. Яж и пий, като най-дребната мушица! Живей вътре в мига, а не след него! (Чрез съмнителна слава, чрез спомени в чужди съзнания или други такива измислени глупости!) В края на краищата, Бъдещето е нещо особено, нещо такова, което може и да не бъде… Не е ли така?

Прекъсвам човека със защитното облекло, който се оказа на практика някакъв мислител със собствена житейска философия:

− И Вие май считате, че сте единственият приятел на Викенти? И че във Ваше лице той изобщо е виждал приятел!?

Въпросът ми не смущава никак човека до мен, с едрото силно тяло и с мекия като загадъчно сияние поглед, който по-скоро прилича на произвеждана в момента и излъчвана в пространството упорита отровна печал. Отговаря ми тихо, но убедено:

− Той нямаше право на избор. А на мен бе необходим, за да усетя превъзходството си, въпреки неговите наистина рядко срещани дарби и таланти. Да се поуча от примера му, какво не трябва да правя. При него си отпочивах истински…

− Достатъчно, примитивни човече! Сбогом! – това са последните мои думи, които успявам да кажа преди раздялата. Опитвам се да кажа още нещо, дори да викам, но вече е късно.

− Довиждане и сбогом! –обажда се и Стефанов.

И ние двамата, изиграли талантливо ролите си, ставаме невидими за очите на парализирания от неверие господин Василев. Иска ни се час по-скоро да напуснем тая добра и щедра планета, Земята. За да се върнем обратно може би съвсем скоро. В близкия Космос, извън стратосферата, ни чакат осемте наши славни кораба.

Изпълнили сме възложената ни задача – да присъстваме на погребението на Викенти Славов, оня скромен земен жител, оказал се достоен по дух за нас, изпреварил времето си поне с няколко грамадни великански крачки.

2

Пропуснах да кажа нещо. Най-важното всъщност. Когато се върнахме веднъж от далечна експедиция, заварихме своя свят напълно унищожен. Мъртъв. Загинал. Всичко живо бе ликвидирано от убийствена радиация, изкуствено предизвикана. Постройките и съоръженията бяха цели и непокътнати, запазили своята красота и изящество, но растенията, животните и представителите на разумната раса до един бяха загинали.

Бяхме се спасили само ние, екипажите на осемте кораба, отсъстващи по време на бедствието.

Тръгнахме колкото се може по-далеч и по-бързо. После щяхме да потърсим сметка на когото трябва.

Някъде при навлизане в Слънчевата система установихме телепатична връзка с жители от планетата Земя. Един от тях се оказа изключително полезен. Името му бе Викенти Славов. Помолихме го за информация. Не шпионирахме. Не бяхме грабители. Търсехме само общи допирни точки.

Така научихме от него доста. И за Троянския кон, и за Холокоста по време на Втората световна война, за атомната бомба над Хирошима.

Научихме и за пулсиращи сърца, изваждани живи от жреци на ацтеките, за странен календар на древните маи, предсказващ уж края на света, някъде около годината на нашето идване.

Научихме достатъчно и за земните световни кризи. За това, че е възможно всичките или повечето пари в света – еквивалент на труда, да бъдат в ръцете на малцина негодници, надянали на вълчите си лица ухилени маски на филантропи.

После стана така, че Славов изведнъж престана да се обажда. Разбрахме с приятелска скръб причината.

Сега ни предстои, ако ни бъде разрешено, да се заселим в някое обезлюдено планинско селце. Осем кораба по триста души, това прави едно будно селце с достатъчно население. Иска ни се да живеем заедно. Да споделим знанията си. Може пък и да се опитаме да променим нещо на Земята. За доброто на хората.