Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха

   Здрачаваше се. Аз и Ема крачехме бавно по плажа. И то какъв плаж – навсякъде имаше отпадъци. Цялата планета беше замърсена, откакто учените се опитваха да изработят машината на времето. Невъзможно начинание.

– Погледни. – възкликна Ема.

– К..какво е това? – смаяно гледах напред.

– Трябва да е кораб.

– Не ми прилича на кораб.

– Ох, Тереза, нямам предвид плаващ във водата. Това май е космически кораб.

– От космоса … но какво прави насред плажа?

– Откъде мога да знам, Тереза?! Попитай екипажа на кораба, не мен.

– Добре, добре. Не се ядосвай.

– Спокойна съм. Хайде да отидем да проверим.

Закрачихме забързано към кораба. Колкото повече се приближавахме, толкова по-голям изглеждаше. Повечето от едната му половина беше във водата. Двете с Ема се спогледахме. Колко ли голям щеше да се окаже този кораб? Имаше ли живи същества в него? Какви бяха те? Защо е кацнал в Бургас? … тези и други въпроси се въртяха в главата ми. Погледнах Ема и по погледа и прочетох, че и тя си ги задава.

Стигнахме до входа на кораба. Размерът му беше като за човек. Чух Ема да си поема дълбоко въздух. И аз щях да го направя, но се сдържах. Трябваше да сме максимално тихи.

– Да го направим ли? – попита Ема.

– Няма връщане назад. Ако се върнем, няма да имам покой, докато не разбера какво става.

– И аз ще съм така. Значи влизаме?

– Определено, Ем.

Когато прекрачихме прага, се задейства аларма. Замръзнахме на място. Не беше добре. Докато се усетим, пред нас беше застанало момче на около 16 години. Най-важното в случая беше, че е човек. Гледаше ни тъжно.

– Какво правите тук, земни момичета?

– Земни … казваш го все едно си от Луната или някъде другаде. – иронично отговори Ема.

– Позна, че не съм от тук, но сбърка за Луната. Аз съм от Марс. – отговори, все едно не е забелязал иронията.

– Ти шегуваш ли се? Как така от Марс?

– Изпратиха ни тук. Имахме мисия. В Космоса има една черна дупка. Тя не унищожава. Като машина на времето е. При нас сега е 2387 година. През 2056 земляните успяват да създадат кораби, с които да се прехвърлят на Марс. Никога не успяват да създадат машина на времето. За съжаление поради опитите им Земята накрая не може да бъде използвана за живеене. Това принуждава хората от Земята да създадат корабите и да преместят останалите живи същества на Марс.

– Уха, добър си в приказките. Да не учиш за актьор или си писател? – попита Ема.

– Ако искате вярвайте, момичета. Имам работа за вършене. – отговори момчето

– Каква е тя? – попитах аз.

– Трябва да занесем семена на различни растения. На Марс … няма много дървета. Нуждаем се от естествен кислород.

– А после как ще се върнете? Корабът ви е наполовина мокър. – отбелязах аз.

– Не се безпокой, Тереза. Ще потегли.

– Как…откъде знаеш името ми? – сепнах се.

– Ние, марсианците, имаме способност да говорим телепатично. Толкова сме се усъвършенствали. Твоята приятелка не спира да ти повтаря името наум. Постоянно казва “Дали да му дадем семената, които са в чантата на Тереза или да го разведем из града. Може да го опознаем по-добре.”

Зяпнах Ема. Тя се изчерви, но нищо не каза. В този момент чухме стъпки зад себе си. Видяхме няколко души на възрастта на момчето и един възрастен мъж. Те кимнаха на непознатото момче и се качиха в кораба. С Ем гледахме объркано.

– Намерили са това, което ни трябва. – отговори на неизречения ни въпрос.

– Значи ще заминавате? – попитах.

– Утре. Приятелите ми са уморени.

– Как ти е името? – не се сдържа да попита Ема.

– Скот. – отвърна.

– Хм, обикновено човешко име. – изрекох мислите си на глас.

– А вие какво очаквахте? Каробрейн или нещо подобно ли? – попита с насмешка Скот.

– Дори не мога да го произнеса. – изсмях се аз.

Тримата весело се засмяхме. Дори да идваше от друга планета, той също беше човек, като мен и Ема. Поприказвахме си още малко. Оказа се, че на Марс се живее почти както на Земята. Разликата беше, че там не карали автомобили, а летели с тях. Звучеше забавно и интересно.

– Скот, имаш ли снимки на света, в който живеете сега? – попита Ема.

– Снимки? Какво е това?

– Хм, как да ти го обясня….това е картина, която е снимана. – започна да обяснява Ем.

– Със снимките се запечатват различни моменти, все едно са нарисувани. Това говори ли ти нещо? – включих се и аз.

– О, да, сетих се. В музея на фамилия Макензи имаше такива неща. Изглеждат толкова … древни. Ние ползваме по-усъвършенствани методи за обмяна на всякаква информация.

– Така ли? Какви? – попитах с любопитство.

– Телепатия, Тереза. По-рано ви споменах за нея.

– Но ние не можем да си говорим и показваме неща телепатично. – нацупи се Ема.

– Вие не можеше, но аз мога. Както успявам да чета мислите ви, така ще мога и да ви покажа картината в главите ви. Малко ще е неясна, защото не сте тренирани за това. Искате ли да видите моя дом?

– Да! – отговорихме в хор.

– Добре. Прочистете съзнанията си. Не мислете за нищо и никого. Аз ще се съсредоточа и се надявам да се получи. – обясни Скот.

Затвори очи. Ние последвахме примера му. В началото нямаше нищо. Само тъмнина. С течение на времето, започна да се появява картина. В началото беше много неясна, но се проясняваше. Успях да видя двуетажна къща. Изглеждаше съвсем обикновена. Имаха малък двор. В него се намираха няколко котки, които лениво лежаха. Отворих очи.

– На Марс имате котки? – не се стърпях да попитам.

– Да. Не сме толкова различни, колкото си мислиш, Тереза. – усмихна се Скот.

– И можеше да не ни прекъсваш. Ти може да си видяла картината ясно, но аз не съм. – отново се нацупи Ема.

– Ема, не се сърди на Тереза. Вашите умове не са тренирани. Изненадан съм, че Тереза успя да види нещо. – обясни Скот на Ема, а после се обърна към мен. – Само котките ли видя?

– Не. Видях къща на 2 етажа, малък двор и излегнали се котки. – започнах да изброявам.

Скот се усмихна. Тъкмо тръгна да казва нещо, когато чухме някакъв шум. Той се обърна и погледна навътре. Изражението му се променяше. Явно комуникираше с някого. Обърна се към нас и заговори.

– Съжалявам, момичета, но трябва да ви оставя. Моите приятели са решили да потеглим веднага.

– Но нали са уморени! – запротестира Ема.

– Това никога не ги е спирало. На Марс се нуждаят от тези семена. Беше ми приятно. Надявам се да се видим някой ден.

– Сбогом – казахме в хор с Ем.

– Сбогом, земни момичета.

Скот влезе вътре. Вратата се затвори и корабът започна бавно да се издига. Двете гледахме унило как се отдалечава. Скот беше забавен, макар че беше извънземен. Пожелах им успех и безпроблемно пристигане на Марс. Определено в бъдеще, моята раса щеше да съзрее.