Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха

Слънчевите лъчи едва си пробиват път през гъстия слой от облаци. Силният вятър прекършва дърветата сякаш са от хартия. Гъста мъгла е обвила цялата Земя. Настъпила е мъртвешка тишина. Чува се единствено шумоленето на листата, сломени от вледеняващия вятър. То напомня на тихо шептене, сякаш едва произнесен вик за помощ. Мракът е обгърнал всичко наоколо, но ето че в далечината се вижда едва тлеещ огън. На него се опитват да се стоплят едно единадесетгодишно момче и един белокос старец. Момчето е полуголо, преметнало меча кожа на гърба си. На врата му има странен амулет, наподобяващ на орел. Изработката му е много примитивна. В ръцете си стиска пръчка, с която се опитва да разгори огъня. То поглежда стареца и тихо въздъхва:

– Дядо, хайде трябва да продължим. Виж как фучи, ще вали. Трябва да стигнем до пещерата, ако останем тук, ще измръзнем.

Старецът сякаш дори не чува думите на внучето си. В ръцете си държи стар златен медальон, целият покрит с резки. На него е написано нещо, но надписът е почти изцяло заличен. Въпреки това може да се види думата – завинаги. Старите кокалести пръсти на дядото силно стискат това парче злато. По лицето му, покрито с дълбоки бръчки, се стичат едри сълзи.

– Пак ли тази стара дрънкулка. Пазиш я така, сякаш може да спаси живота ти. Като че ли е по-ценна от ножа.

– Ти не разбираш – едва чуто отговаря старецът. – И как би могъл. Не си видял това, което аз видях.

Момчето поглежда с досада дядо си.

– Пак ли ще говориш за това, което е било преди. Татко ми каза, че то няма значение. Каквото е било е било. Стига толкоз…

– Ах, да беше толкова лесно. Да забравиш къде бяхме, ние, хората. Едно време ние бяхме господари на цялата земя. Никой не се страхуваше от дъжда или от дивите животни. Те дори ни се подчиняваха. Помня аз, помня как ходехме по зоологическите градини да гледаме лъвове, тигри, мечки и какви ли не други животни. А сега, ох, сега всичко е толкова различно.

Момчето поглежда с тъга дядо си. То бе чувало за живота преди идването на Злия огън, но никога не се бе замисляло какво ли е било. Как ли са живеели преди хората? Баща му не позволяваше да се говори за това. Всички се преструваха, че това време никога не е съществувало. Всички освен дядо му. Той бе най-старият от племето и знаеше най-много за случилото се. Другите, които са живели тогава бяха вече мъртви. Детето, без да отмества поглед от игривите пламъци, едва чуто прошепва:

– Дядо, мисля, че имаме малко време преди да завали, а ти трябва да си починеш. Цял ден безуспешно се опитваме да хванем нещо. А всичко се е изпокрило, заради наближаващата буря. Виждам, че си много уморен. Затова си мисля дали… Дали ще ми разкажеш за живота преди Злия огън?

Старите очи на дядото светват при тези думи. Сякаш тайно се е надявал внучето му да зададе дози въпрос.

– Разбира се, че ще ти разкажа. Аз видях целия ужас. Видях как нашата велика цивилизация се разпада. И за всичко сме виновни самите ние и нашето проклето високомерие. Всичко това стана, когато човекът порасна. Когато започна да се мисли за неуязвим, за господар на Вселената. Но чуй ме, няма нищо по-велико от природата. Тя ни наказа, като ни изпрати онази комета, която наричаш Злия огън. Тя унищожи всички постижения на човека само за миг и го накара да се върне отново в праисторическите времена. Отново да бъде зависим от природата.

Момчето слушаше с наслада за тези времена. Те изглеждаха толкова далечни и невероятни. Свят, в който човекът да владее всичко. Как тогава го е загубил? Дядо му каза: като е пораснал, но какво значи това?

– Но нека започна отначало. От далечната 2020-та година. Помня я ясно. Тъкмо бях завършил университета. Това е място, където ни обучават – добавя старецът след като забеляза неразбиращият поглед на внучето си. – Бяха ми предложили работа в НАСА. Там можеш да научиш най-много за звездите, да ги наблюдаваш, да ги изследваш. Беше като сбъдната мечта. Основната ни задача бе да открием възможности за живот на хората на Марс. Марс е планета като Земята, като всичко това, което ни заобикаля. Всички гори, планини, езера, всичко. Разбираш ли?

Момчето кимва с глава въпреки, че не може да си представи друга такава земя. Място толкова голямо с друга природа. Това изглежда невъзможно.

– Добре. Бях мечтател и си мислех, че можем да достигнем до Марс, да живеем там. Още една планета за човечеството, още една земя за обработка. А сега, като си помисля, че ние не успяхме да съхраним нашата планета, а мечтаехме за друга. Всеки искаше да владее повече, да бъде на власт. Всички държави бяхме врагове. Всяка искаше повече за себе си. Държавата е като днешните племена, но с много повече хора в тях. Бяхме десетки държави, борещи се сами за себе си.

Момченцето ахва тихо. Толкова много хора. То не можеше да си представи как биха изглеждали те, какви биха били. То познаваше всички племена и знаеше, че те всички са различни. А какви ли са били тези държави?

– Човекът се бе озлобил до толкова, че виждаше във всекиго враг. Науката бе много развита. Имаше лек за всяка болест. Но не и за егоизма, алчността, гордостта. А, повярвай ми, те са най-страшните болести. Защото не убиват тялото, а душата. А ние всички бяхме заразени. Дори аз. Исках да направя великото откритие сам и то да бъде само за мен. Вече мечтаех за силата и властта, която ще ми даде Марс. Колко пари щях да получа. САЩ, така се казваше една от водещите държави, щеше да плати милиарди за земи на Марс. Тъкмо по това време започна да се говори за Трета световна война. Противоречията на великите държави бяха прекалено големи, изглеждаха непоправими. Жаждата за власт бе завладяла всички тях. Всичките организации за мир не успяха да спрат ставащото. А те наистина се опитаха. Още помня председателят на една такава организация. Май че беше българин, но не съм сигурен. Той произнесе реч, в която говореше за бедствията, които ще предизвика такава война. Че тя ще доведе до краха на човечеството. Но никой не се вслуша в думите му. Всички се смятахме за непобедими, неуязвими. И така, единственият трезвен ум бе унищожен, смазан от жаждата за власт. Стигна се дотам, че и най-малкото противоречие можеше да доведе до обявяване на войната, до запалване на фитила. А това противоречие бе родено от моето откритие. Моят труд, моята гордост бе причината фитилът да се запали. Най-великото нещо в живота ми доведе до смъртта на милиони…

Още помня датата – тринадесети ноември – денят, в който най-сетне приключих проекта си. Петгодишен труд бе завършен. Бях първият, изготвил машина, с която да дишаш без кислород. Тя даваше възможност за живот на Марс. Щях да съм сред първите получили земи на планетата. Но тогава всичко се обърка. Всяка държава желаеше да притежава Марс. Затова и Русия обяви война. Този ден бе началото на края на човечеството. Започна невиждано дотогава клане. Бе истински ужас. Всички мъже бяха на фронта, дори аз, а там бе истинска касапница. За минути бяха избивани стотици хора с отровни газове и вредни лъчи. Войниците бягаха ужасени, целите в кръв, но нямаше къде да се скрият. Отровата бе навсякъде. Още чувам писъците им, вика им за помощ, плача за милост. Но нищо не можеше да ги спаси. Врагът бе като хищник, заловил плячката си, готов да я разкъса. И никакви молитви не могат да го спрат. Хората загърбиха всички ценности. Те се бяха превърнали в зверове, всеки борещ се за себе си. Видях такива ужаси – стъпкани деца, окървавени жени, крещящи по улиците – по лицето на старецът се изписва ужас. Студена тръпка полазва по старото му тялото, карайки го да потрепери. – Но най-зле бяха децата. Тяхното детство им бе отнето. Играчките бяха заменени с пушки. Бяха превърнати в инструменти, в средство за убиване. Ясно помня лицата им – измъчени, преждевременно остарели. А очите им… Ах, в тях се четеше единствено болка, безкрайна тъга. Те бяха виждали само разруха и смърт. Смъртта, която вземаше милиони за един миг. Черна сянка, надвиснала над всички, незачитаща ранг, пол или възраст. Толкова много хора загинаха, толкова много…

И тогава, един ден, руски учени обявиха, че към нас се задава огромна комета. Едва тогава човекът се осъзна. Едва тогава разбра, че воюва по между си, вместо да се обедини. Войната бе прекратена. Но бе твърде късно. Милиарди бяха убитите, ранените, изчезналите. Светът бе покрусен от собствените си действия. Той кървеше и нямаше как раните да бъдат излекувани. Всички велики учени от целия свят бяха свикани, за да предотвратят удара с кометата. Сред тях бях и аз. Крояхме какви ли не възможности, за да отклоним удара. Но това беше невъзможно. Нямахме достатъчно време. Трябваше да кажем на хората, че ще умрат. Как можехме да го направим? Как да кажеш на майката, че никога няма да види детето си? Как? – едри сълзи бавно се стичаха по съсухреното лице на стареца. – Тогава президентите, водачите на страните, взеха решение. Ние, учените трябваше да живеем на Марс. Бяхме общо четиридесет и само за нас имаше място в кораба. Само ние имахме правото да се спасим…

Имаше по-малко от час преди удара. Нямахме правото да се сбогуваме с роднините си. Трябваше просто да се качим на кораба и да отлетим, за да продължим човешката раса. Останалите хора мислеха, че сме успели, че сме отклонили кометата. Президентите бяха решили, че ако им кажем истината само ще влошим нещата. Може би бяха прави. Бях на път да се кача на кораба, когато този медальон изпадна от джоба ми. – старецът показва на внучето си златния медальон, който стискаше в ръцете си. – Той бе подарък от майка ми, преди да постъпя в университета. От тогава не я бях виждал. Бях поучил само едно писмо от нея преди ден, в което казваше, че е добре и че се гордее с мен, заради откритието ми и отклоняването на кометата. Как ли щеше да реагира, когато разбере, че съм избягал като страхливец. Че съм й отнел правото да се сбогува, като не съм й казал истината. Не, не беше честно. Хукнах веднага към изхода, чувайки зад себе си викове да се върна. Още щом излязох навън съжалих за решението си. Мрак бе обвил цялата земя. Хората пищяха ужасени, бягайки по улиците. Магазини и къщи горяха. Псетата ръфаха окървавените трупове, стелещи земята. Ужасът от войната се бе завърнал, но този път всички знаеха, че няма изход, няма надежда. Тогава кометата удари. Сякаш всичко загуби очертанията си. Огънят обвиваше земята и бавно я унищожаваше. Опитваш се да избягаш, но няма къде да се скриеш. Опитваш се да викаш, но нямаш глас. И след миг всичко свърши.

Бяхме оцелели само двайсетина. Е може би някъде другаде има и още, но няма как да разберем. Кометата унищожи всичко, което градяхме с хилядолетия. А ние не можем да го възстановим, не и сами, не и сега. Може би някои са се спасили и на Марс, но едва ли ще се завърнат. Сигурно си мислят, че всички сме мъртви. Едва ли ще разберем някога.

Момченцето поглежда дядо си. Какво ли му е на него? Да имаш толкова много, а да го загубиш за миг.

– А можехме да го спрем – продължи старецът. – Ако просто не бяхме такива егоисти, ако не водехме тази глупава война. Тогава щяхме да забележим кометата по-рано, щяхме да я спрем. Защото може кометата да ни уби, но войната е това, което ни унищожи.

Дядото въздъхва тежко. Всички тези спомени му носеха толкова много болка. Поглежда отново към медальона и го полага в малката ръчичка на внучето си. Детските очички разглеждат с интерес това старо парче злато.

– Какво пише на него, дядо?

– „Остани завинаги дете!” Така ми се иска да го бях направил. Когато си дете искаш да спасиш света, да бъдеш герой. Няма ги болестите на душата. Но когато пораснеш, ти се разболяваш. Загърбваш мечтите на детството и се превръщаш в егоист. Затова и сега сме тук. Защото светът се разруши, когато човекът порасна. Пази този медальон. Сега е твой. Разкажи на децата си това, което сега ти разказах. Ако си вземете поука, може би няма да имате същия завършек като нас. Историята трябва да се помни. Не слушай майка си и баща си, които се опитват да забранят да се говори за нея. Те си мислят, че ако не се говори, значи не е било. Те дори не знаят какво точно се случи, не бяха родени още. Но ти сега знаеш и трябва да го разкажеш. А сега върви, защото ще завали всеки миг.

Момчето поглежда ужасено дядо си. За първи път го виждаше такъв – толкова уморен.

– Нима… Нима ти няма да дойдеш? Ако останеш тук, ще измръзнеш. Хайде, ела с мен. Моля те, дядо, ела. Имам нужда от теб – едва тихо проплаква бедното дете.

– Не, нямаш. Аз изпълних своя дълг, разказах ти. Живях достатъчно. Преживях войната и кометата. Оцелях. Моето време отмина. Не принадлежа на тази реалност, моят дом бе унищожен. А сега е ваш ред. Може би ще минат хилядолетия, докато отново стигнете до там, където бяхме ние, но тогава, моля ви, не правете същите грешки. Сега върви, бързо!

Тези думи на стареца смразиха момчето. Те го накараха да осъзнае, че не може да разубеди дядо си. Че трябва да го остави. Светва се. След миг щеше да започне бурята. По лицето на детето се стичат сълзи, но то преглъща и се затичва към пещерата, стискайки медальона в ръка. А старецът остана сам. Огънят изгасна от силния вятър. Едри капки дъжд и лед покриват земята. Дърветата се сломяват от стихийната буря. Красивите зелени листа са отнемани от короната и понасяни от вятъра незнайно накъде.

На сутринта всичко утихва. Слънцето грее и се опитва да стопли премръзналата растителност. Всичко се пробужда за нов живот. Дърветата, загубили своята премяна, се изправят. Голите им клони търсят слънцето, топлината. Само премръзналият старец лежи неподвижно. Безжизненото му тяло се стели на студената земя. Въпреки сполетялата го участ, на лицето му е изписана радост. Сякаш най-сетне е намерил покой.